Писмото, което не трябваше да получи отговор
Переслегин започва от едно писмо. На пръв поглед това изглежда странно. През последните седмици имаше удари по Крим, атаки срещу транспортни артерии, атаки с дронове срещу обекти дълбоко в руския тил, дискусии около нови пакети военна помощ и поредни сигнали за нарастващо участие на европейски държави. На този фон писмо на Зеленски изглежда второстепенна история. Само че според Переслегин именно там се вижда промяната в стратегическата картина.
По негова оценка самият тон на писмото е по-важен от съдържанието. Зеленски говори от позиция на човек, който поставя условия. Това е неговото наблюдение. Дали е напълно вярно е друг въпрос. Но факт е, че в текста липсва езикът на страна, която се намира под нарастващ военен натиск. Липсва и езикът на страна, която се стреми да получи примирие на всяка цена.
Переслегин твърди, че Москва е допуснала грешка още в момента, в който е решила да реагира. Не заради съдържанието на отговора. Заради самия факт на отговора.
Тук той прави историческа аналогия с британското поведение през 1940 година. Аналогията може да бъде оспорвана. Всички исторически аналогии могат. Но логиката му е ясна. Когато приемеш кореспонденция, приемаш и политическия статус на отсрещната страна. Започваш да играеш по зададените правила.
Това изглежда логично, но има един проблем.
Русия отдавна преговаря пряко или непряко с украинската страна. Имаше Минск. Имаше Истанбул. Имаше различни посредници. Следователно не може да се каже, че подобно признаване започва едва сега. Тук Переслегин по-скоро говори за психологически ефект. За възприятие. За политическа атмосфера.
Още по-интересна е другата му забележка.
Посещението на Роман Абрамович в Киев.
На пръв поглед това е детайл. Олигарх. Бизнесмен. Човек, който през различни периоди е участвал в различни посреднически мисии. Но Переслегин вижда в това симптом за нещо по-голямо. Според него около конфликта постепенно се активизират среди, които не мислят в категории „руска победа“ или „украинска победа“. Те мислят в категории „фиксиране на резултатите“. Колкото по-дълго продължава войната, толкова повече участници започват да се интересуват не от изхода, а от начина, по който ще бъде оформен следвоенният баланс.
Тук вече започва най-същественият му аргумент.
Според него Русия отново е поставена пред познат механизъм. Предлага се спиране на конфликта по съществуващите линии. Срещу това се предполага, че Украйна ще остане неутрална или поне ограничена във военнополитическите си възможности.
Переслегин не вярва в подобна схема.
Неговата логика е проста. След 2022 година нито една от страните не разполага с достатъчен политически капитал, за да гарантира подобно развитие. Особено ако гаранциите останат на дипломатическо ниво.
Числата също не помагат особено на оптимистите.
През последните години западната военна инфраструктура около Русия не намалява. Производството на боеприпаси в Европа се увеличава. НАТО разширява присъствието си в Източна Европа. Балтийският регион постепенно се превръща в зона на постоянно военно планиране. Финландия вече е член на алианса. Швеция също.
При такава картина твърдението, че бъдещият неутралитет на Украйна ще бъде гарантиран с политически обещания, изглежда трудно защитимо.
Но и тук има нещо, което не излиза.
Ако Москва действително смята подобен сценарий за невъзможен, защо темата за преговорите продължава периодично да се появява? Защо различни посредници продължават да бъдат активни? Защо дипломатическите канали не са прекъснати окончателно?
Переслегин не дава ясен отговор.
Вместо това насочва вниманието към друго място.
Според него истинската опасност не идва от дипломатическите формулировки, а от факта, че докато всички спорят за преговори, на бойното поле вече се води различна война.
Война, в която фронтовата линия започва да губи част от своето значение.
Война, в която комуникациите, транспортните възли, железопътните връзки, енергийните мощности и логистичните центрове постепенно се превръщат в основна цел.
Именно там той вижда причината да говори толкова тревожно за развитието на конфликта през последните месеци.
Войната за логистиката
Переслегин твърди, че противникът е сменил стратегията. Това е централната му идея и около нея той изгражда цялата си оценка за текущото състояние на конфликта. Според него през последните месеци украинската страна все по-малко се стреми към символични военни акции и все повече работи за постепенно влошаване на руската инфраструктурна устойчивост. Ако тази оценка е вярна, тогава значението на фронтовата линия започва да намалява. Не изчезва, но престава да бъде единственият критерий за успех или неуспех.
В неговата интерпретация Крим е най-добрият пример за тази промяна. Общественото внимание обикновено се концентрира върху Кримския мост, защото той е едновременно транспортна артерия и политически символ. Переслегин обаче насочва вниманието към по-малко видимите елементи на системата. Железопътните връзки около Джанкой, снабдителните маршрути през Северен Крим, складовите бази, енергийните обекти и цялата мрежа от комуникации, която осигурява функционирането на полуострова. Един отделен удар рядко променя ситуацията. Десетки удари, разпределени във времето и насочени към различни възли на системата, вече могат да създадат друг ефект. Не катастрофа, а постоянно натрупване на проблеми.
Именно тук Переслегин вижда опасността. По негови думи в Русия продължава да доминира логиката на фронтовата карта. Обществото следи кой населeн пункт е превзет, колко километра е напреднала едната или другата страна и как изглежда линията на съприкосновение. Междувременно войната постепенно се измества към показатели, които трудно попадат в ежедневните сводки. Колко време е необходимо за доставка на гориво. Колко резервни маршрута съществуват. Каква е пропускателната способност на железопътната система. Колко ресурси трябва да бъдат отделени за защита на тила. Това са сухи показатели, но големите войни често се решават именно там.
Переслегин стига до твърдението, че в Крим вече се появяват признаци на горивни и логистични затруднения. Доколко подобна оценка е точна трудно може да бъде установено независимо. Но дори самото поставяне на въпроса е показателно. Логистичните кризи почти никога не възникват внезапно. Първо се увеличават сроковете за доставка. След това започват затруднения при снабдяването на отделни обекти. После се появяват ограничения. Когато обществото забележи кризата, тя обикновено е започнала много по-рано.
Особено внимание той отделя на безпилотните системи. Според него дискусията около дроновете често остава на повърхностно ниво. Броят на свалените апарати или броят на успешните попадения не винаги показват реалния ефект от кампанията. По-важно е какви ресурси са необходими за защитата срещу тези атаки. Ако една държава е принудена постоянно да разширява зоните за противовъздушна отбрана, да защитава складове, електроцентрали, транспортни възли и промишлени предприятия на хиляди километри разстояние, тогава дори ограничени удари започват да оказват влияние върху цялата система.
Тук Переслегин обръща внимание и на ударите срещу Ленинградска област и други отдалечени региони. Според него тяхната цел не е толкова физическото унищожение на конкретни обекти, колкото въздействието върху общественото усещане за сигурност. Тази теза звучи логично, но не е безспорна. Историята показва, че подобни кампании невинаги постигат желания психологически ефект. В много случаи обществата се адаптират към продължителната заплаха и започват да я възприемат като част от ежедневието. Переслегин вероятно подценява именно този фактор.
Основният му аргумент обаче е друг. Според него руската реакция остава в рамките на старата стратегическа схема. Докато противникът променя методите си и насочва усилията към инфраструктурата, логистиката и комуникациите, Москва продължава да разчита на инструменти, създадени за предишния етап на войната. Именно оттук идва и най-известната му формулировка, че Русия е започнала да губи войната.
Когато се прочете внимателно целият анализ, става ясно, че той не говори за непосредствено военно поражение. Не твърди, че фронтът се разпада. Не твърди, че украинската армия е на прага на голямо настъпление. Говори за нещо друго. За постепенно прехвърляне на инициативата. За ситуация, в която едната страна започва да определя характера на конфликта, а другата все по-често реагира на вече взети решения.
Именно тази промяна тревожи Переслегин много повече от ежедневните новини от фронта. Защото според неговата логика големият въпрос вече не е как изглежда картата днес, а как ще изглежда съотношението на силите след една или две години, ако сегашната тенденция продължи.
Ударите, които вече не променят ситуацията
Най-спорната част от анализа на Переслегин вероятно е свързана с руските въздушни удари. Именно тук той влиза в пряк конфликт с преобладаващата оценка в руското публично пространство. През последните две години руската армия значително увеличи използването на далекобойни безпилотни системи, крилати ракети и високоточни оръжия срещу украински военни и инфраструктурни цели. След почти всяка масирана атака се публикуват данни за поразени предприятия, складове, ремонтни бази, летища и енергийни обекти. Переслегин не отрича тези резултати. Той поставя под съмнение друго — дали те все още променят стратегическата картина.
Според неговата логика войната постепенно излиза извън рамките на украинската територия. Ако значителна част от производството на безпилотни системи, електронни компоненти, комуникационно оборудване и логистично осигуряване вече се намира извън Украйна, тогава разрушаването на обекти вътре в страната започва да носи все по-малък ефект. Това е хипотеза, която той повтаря многократно. Не като доказан факт, а като работещ модел за обяснение на случващото се.
Тук има детайл, който заслужава внимание. През 2022 година голяма част от украинската военна инфраструктура действително се намираше вътре в страната. През 2026 година картината изглежда различно. Подготовката на личен състав се извършва на територията на различни държави от НАТО. Част от ремонтните дейности се извършват извън Украйна. Производството на компоненти за безпилотни системи също е силно разпределено. Ако тази тенденция продължава, тогава възниква въпросът дали класическата стратегия за удари по украинската инфраструктура продължава да има същото значение.
Переслегин смята, че не.
Това изглежда логично, но има и друг прочит. Войните никога не се водят само чрез унищожаване на производствени мощности. Те се водят и чрез натрупване на разходи. Всяка разрушена електроподстанция трябва да бъде ремонтирана. Всеки унищожен склад трябва да бъде заменен. Всеки прекъснат транспортен възел изисква допълнителни ресурси. Затова е възможно реалният ефект от тези удари да е по-голям, отколкото допуска Переслегин. Само че той разглежда въпроса от друга гледна точка. Интересува го не дали ударите причиняват щети, а дали принуждават противника да промени стратегията си. Според него това не се случва.
Оттук идва и следващото му твърдение. По негови думи украинската страна получава почти всичко, което ѝ е необходимо за продължаване на конфликта, докато цената на войната за европейските държави остава приемлива. Тази оценка също може да бъде оспорена. Европейската икономика премина през енергийна криза, инфлационен натиск и сериозни бюджетни разходи. Въпросът обаче не е дали има цена. Въпросът е дали тази цена е достатъчно висока, за да промени политическите решения на европейските правителства. Именно тук Переслегин вижда основния проблем.
Според него Русия фактически разглежда конфликта като сблъсък с НАТО, но продължава да действа така, сякаш официално воюва само с Украйна. Тази двойственост, според неговата логика, започва да създава стратегически ограничения. Ако приемаш, че основният ти противник се намира извън Украйна, но насочваш почти всички свои действия само към украинската територия, неизбежно възниква въпросът дали инструментите съответстват на поставената диагноза.
Переслегин стига до извода, че не съответстват.
Тук неговият анализ става значително по-радикален. Той започва да разглежда европейските действия не като помощ за Украйна, а като подготовка за по-дългосрочна конфронтация с Русия. Като пример посочва дискусиите около санкционните режими, ограниченията върху морския транспорт и опитите за контрол върху така наречения сенчест флот. Особено внимание отделя на идеята за задържане на руски търговски кораби в определени райони на Средиземно море. Доколко подобни сценарии ще бъдат реализирани е отделен въпрос, но самото им обсъждане показва, че икономическото измерение на конфликта постепенно се разширява.
Тук има нещо, което Переслегин улавя доста точно.
Голяма част от публичните дискусии продължават да разглеждат войната през фронтовата карта. Междувременно икономическата, транспортната и финансовата компонента на конфликта стават все по-важни. Санкции, застраховки на корабоплаването, достъп до технологии, платежни системи, износ на енергийни ресурси — това са теми, които рядко попадат в центъра на вниманието, но именно там се натрупват дългосрочните ефекти.
Переслегин не твърди, че Русия се намира пред непосредствена катастрофа. Напротив. Неговият анализ е значително по-хладен от сензационните заглавия, които се появиха след него. Той говори за бавно изменение на баланса. За процес, който може да продължи години. За ситуация, в която отделните успехи на фронта не отменят възможността от стратегическо влошаване на позициите.
Именно поради това той постепенно преминава към най-конфликтната част от своя анализ — въпроса за Европа, НАТО и възможността сегашният конфликт да се разглежда само като преходен етап към много по-широка конфронтация.
Европейският въпрос и логиката на ескалацията
В последната част на своя анализ Переслегин напуска територията на чисто военните оценки и навлиза в зоната, където започват големите стратегически предположения. Именно тук текстът му става най-спорен. Докато разсъжденията за логистиката, инфраструктурата и променящия се характер на войната могат да бъдат проверявани чрез конкретни факти, прогнозите за бъдещо развитие неизбежно съдържат голяма доза субективна интерпретация.
Переслегин изхожда от предположението, че сегашната конфронтация между Русия и Запада няма да приключи с украинския конфликт. Според него дори хипотетично прекратяване на бойните действия няма да премахне причините за противопоставянето. В неговата интерпретация конфликтът вече е излязъл извън рамките на Украйна и постепенно се е превърнал в сблъсък между две несъвместими визии за европейската сигурност. Затова той разглежда всяка временна договореност като пауза, а не като решение.
Тази гледна точка има своя логика. След 2022 година отношенията между Русия и повечето европейски държави преминаха през промени, които трудно могат да бъдат върнати назад в краткосрочен план. Военните бюджети растат. В Полша се реализират мащабни програми за превъоръжаване. Германия постепенно променя следвоенната си отбранителна политика. Балтийските държави изграждат нови укрепителни линии по източната граница. Финландия и Швеция влязоха в НАТО. Това са реални процеси, които не зависят от ежедневните промени на фронта.
Оттук Переслегин стига до извода, че Европа така или иначе се подготвя за по-дълга конфронтация. Дали това означава подготовка за пряка война е друг въпрос. Именно тук започват съмненията. Защото между политика на сдържане и подготовка за непосредствен военен сблъсък съществува огромна разлика. Европейските държави увеличават военните си разходи, но същевременно продължават да демонстрират сериозни вътрешни различия по отношение на Русия. Франция, Германия, Полша, Унгария, Италия и Испания често говорят на различни политически езици. Тази реалност не се вписва напълно в представата за единен европейски блок, движещ се към неизбежна война.
Переслегин обаче разглежда процесите на по-дълбоко равнище. Според него отделните политически спорове не променят общата тенденция. Той смята, че европейската система постепенно преминава към режим на дългосрочна военно-политическа мобилизация. Не мобилизация в класическия смисъл на ХХ век, а мобилизация на индустрията, технологиите, финансите и отбранителното планиране.
Любопитно е, че в този контекст той отделя специално внимание на Армения. Изборният резултат на Никол Пашинян според него символизира не просто вътрешнополитическа промяна, а пореден етап от отстъплението на руското влияние в постсъветското пространство. Това също може да бъде оспорено. Историята на региона показва, че геополитическите ориентации често се променят по-бързо, отколкото изглежда в момента на конкретните събития. Но за Переслегин Армения е част от по-голяма картина, в която Москва постепенно губи позиции по периферията на своето традиционно пространство за влияние.
Тук неговият анализ рязко променя посоката си. Той започва да говори не толкова за това какво ще направи Европа, а какво според него не е направила Русия през последните години. Особено внимание отделя на темата за мобилизацията. Според неговата оценка възможностите за провеждане на мащабна доброволна мобилизация са били значително по-големи през 2023 и 2024 година. Днес, твърди той, подобна стъпка би имала много по-висока политическа цена и по-ниска ефективност.
Това е характерна особеност на целия му анализ. Той постоянно се връща към темата за времето. Не към ресурсите. Не към техниката. Не към числеността на армиите. Към времето. Почти всички негови критики са свързани с решения, които според него е трябвало да бъдат взети по-рано. Според тази логика проблемът не е толкова в липсата на инструменти, колкото в закъснялото използване на наличните инструменти.
Затова и финалната част от анализа му постепенно се превръща в разговор за състоянието на самата руска система. За способността ѝ да реагира на променяща се среда. За това дали институциите успяват да се адаптират достатъчно бързо към новите условия. За разликата между военен успех и стратегическа устойчивост.
Именно там се намира и истинският център на текста на Переслегин. Не в прогнозите за фронта. Не в дискусиите за отделни операции. А в тревогата му, че противникът променя правилата на играта по-бързо, отколкото Русия променя собствените си методи на действие.
Когато инерцията стане по-опасна от противника.
Най-интересното в анализа на Переслегин не са призивите, не са спорните му предложения и дори не е фразата, че Русия започва да губи войната. Подобни оценки винаги предизвикват внимание, но рядко там се намира същината. По-важен е въпросът, който стои зад цялата конструкция на неговите разсъждения: какво се случва, когато една държава продължава да воюва по логиката на вчерашния ден, а противникът вече е преминал към друга логика?
През голяма част от конфликта вниманието беше насочено към фронтовата линия. Това беше естествено. Военните действия се измерваха в населени места, укрепени райони, настъпления и отстъпления. Переслегин твърди, че тази картина вече не е достатъчна. Според него постепенно се формира друг тип война, при която инфраструктурата, логистиката, производствените вериги, комуникациите и икономическата устойчивост започват да влияят върху крайния резултат не по-малко от действията на бойното поле.
Тази версия звучи убедително. Но има и друга страна. Историята показва, че анализаторите често надценяват новите фактори и подценяват старите. В различни периоди се е смятало, че авиацията окончателно е изместила сухопътните армии. След това се е твърдяло, че ракетните технологии са обезсмислили класическите фронтове. По-късно същото се говореше за кибервойната. Реалността обикновено се оказва по-сложна. Новите инструменти не отменят старите, а ги променят.
И все пак в анализа на Переслегин има нещо, което трудно може да бъде подминато. Той не говори толкова за военна сила, колкото за адаптация. За скоростта, с която една система успява да разпознае промяната и да реагира на нея. Почти всички негови критики са насочени именно натам. Според него противникът е променил начина, по който използва дронове, инфраструктурен натиск, логистични ограничения и политически инструменти. Русия, твърди той, все още отговаря с решения, създадени за предишен етап от конфликта.
Тук може да се спори дълго. Някои от неговите оценки изглеждат прекалено песимистични. Други се основават на предположения, които трудно могат да бъдат проверени независимо. Част от прогнозите му за бъдеща конфронтация между Русия и Европа също изглеждат по-скоро предупреждение, отколкото аналитично заключение. Но самият факт, че подобни въпроси все по-често се поставят от представители на руската стратегическа школа, показва определено безпокойство вътре в руските експертни среди.
Особено показателно е, че Переслегин почти не говори за територии. Не говори за конкретни населени места. Не обсъжда подробно отделни фронтови операции. Вместо това се връща към железопътни линии, горивни доставки, пристанища, финансови механизми, санкционни режими, промени в отбранителното планиране на европейските държави и способността на политическите системи да издържат на продължително напрежение. Това не е езикът на оперативния военен анализатор. Това е езикът на човек, който се опитва да разбере как изглежда войната след няколко години, а не след няколко седмици.
Може би именно затова неговият текст предизвика толкова остри реакции. Защото поставя неудобен въпрос, който не се вписва лесно нито в оптимистичните, нито в катастрофичните сценарии. Въпрос за инерцията. За способността на големите държави да променят курса си навреме. За момента, в който натрупването на малки проблеми започва да създава нова стратегическа реалност.
Переслегин не твърди, че този момент вече е настъпил окончателно. Той твърди нещо по-различно. Че признаците започват да се появяват. Дали е прав, ще покажат не следващите новинарски заглавия, а следващите години. Защото големите конфликти рядко се решават от едно сражение, една операция или една дипломатическа инициатива. Те се решават тогава, когато едната страна успее да наложи собствената си логика на войната, а другата продължи да се бори със старата.
