Световното първенство по футбол през 2026 година трябваше да бъде най-големият турнир в историята на играта. Три държави домакини, 48 отбора, милиони фенове и обещание за футболен празник от нов мащаб. Още преди първия съдийски сигнал обаче една друга тема започна да измества спорта: визите, граничните проверки и все по-трудният достъп до Съединените щати.
През последните дни се натрупаха няколко случая, които вече не изглеждат като отделни административни проблеми. Те очертават по-голяма картина: турнирът е попаднал в средата на твърда американска имиграционна политика, а ФИФА очевидно няма реален контрол върху начина, по който домакинът допуска или не допуска участници.
Един от най-шумните случаи е този със сомалийския съдия Омар Абдулкадир Артан. Той беше избран сред официалните съдии за Мондиал 2026 и трябваше да стане първият сомалиец, ръководил мач на световно първенство. Артан, който беше отличен като един от най-добрите рефери в Африка, е бил спрян при пристигането си в Маями и върнат обратно. Според международни агенции американските власти са посочили „причини, свързани с проверката за сигурност“, без да дадат публично конкретни подробности.
ФИФА потвърди, че Артан няма да може да участва на турнира. Обяснението е формално: организацията не се намесва във визови и имиграционни решения на държавата домакин. Но резултатът е тежък. Един съдия, избран по спортни критерии, отпада не заради представянето си, а заради решение на граничните власти.
Проблемите не спират дотук. Иранският национален отбор също се оказа в центъра на визов спор. Според Reuters играчите са получили разрешение да влизат в САЩ едва ден преди мачовете си на американска територия. В същото време ирански представители заявиха, че част от официалната делегация, включително хора от щаба и федерацията, не е получила визи. В различни публикации се посочва, че става дума за около 15 души.
Това поставя Иран в абсурдна ситуация. Отборът участва в световно първенство, но не може нормално да планира престоя си в една от страните домакини. Вместо стандартна подготовка и логистика, тимът трябва да се съобразява с ограничен достъп, политическо напрежение и постоянна несигурност.
Подобен случай имаше и с иракския нападател Аймен Хюсеин. Той е бил задържан и разпитван почти седем часа на летище „О’Хеър“ в Чикаго, след като пристига със състава на Ирак. В крайна сметка футболистът е допуснат в страната, но фотографът на отбора Талал Салах не е получил разрешение за вход.
Трудно е подобни ситуации да се обяснят на играчи, щабове и фенове като обикновена процедура. Да пътуваш за най-големия футболен форум в света и да бъдеш третиран като потенциална заплаха още на границата, неизбежно оставя усещане за унижение.
Швейцарският нападател Брел Емболо също беше забавен заради визов въпрос. Той не успя да замине със съотборниците си навреме, след като разрешението му за пътуване беше поставено под допълнителна проверка. По-късно проблемът беше решен и той получи право да се присъедини към тима, но случаят показа, че дори европейски национали не са застраховани от подобни пречки.
Южна Африка също имаше проблеми с пътуването. Делегацията на отбора замина по-късно от планираното, след като част от играчите и официалните лица не бяха получили нужните документи навреме. Южноафриканските медии съобщиха, че всички футболисти в крайна сметка са заминали, но няколко души от щаба, включително асистент-треньор, лекар, анализатор и човек от сигурността, са останали в изчакване.
Появиха се и кадри от тежки проверки на други отбори. Сенегалската делегация е била подложена на продължителни проверки при пристигането си, включително сваляне на обувки и обстойно претърсване на багаж. Това предизвика остри реакции в социалните мрежи и обвинения в расистко отношение. Подобни кадри се появиха и около отбора на Узбекистан, който беше проверяван с кучета за откриване на експлозиви преди контролен мач в Ню Йорк.
Американските власти биха казали, че това са мерки за сигурност. Въпросът обаче е защо точно определени отбори и делегации изглеждат подложени на по-строг режим от други. Във футболен турнир, който претендира да бъде глобален празник, символиката има значение. Когато африкански и азиатски отбори пристигат под камери, кучета и разпити, посланието към света не е особено гостоприемно.
Проблемите засягат и феновете. Шотландски привърженици, които по принцип могат да пътуват до САЩ чрез системата ESTA, са получили анулирани разрешения малко преди заминаването си. Някои вече са купили билети, платили са хотели и самолетни полети, а сега са изправени пред финансови загуби и пропуснато първенство.
Това е особено болезнено, защото за феновете световното първенство не е просто туристическо пътуване. За мнозина то е събитие веднъж в живота. Когато правилата се променят или разрешенията се отменят в последния момент, щетите не са само финансови.
ФИФА години наред продава идеята, че футболът обединява света. Но Мондиал 2026 още преди началото си показва обратното: светът може да бъде поканен на стадиона, но не всички получават еднакъв достъп до него.
Това не е просто организационен проблем. Това е политически проблем, който засяга самия смисъл на световното първенство. Ако футболисти, съдии, журналисти, служители и фенове могат да бъдат блокирани от държавата домакин, тогава спортният принцип остава на втори план.
САЩ имат право да пазят границите си. Но когато една държава приема световно първенство, тя поема и друг ангажимент: да осигури честен, предвидим и недискриминационен достъп на участниците. В момента този ангажимент изглежда все по-съмнителен.
Мондиал 2026 още може да се превърне в голям футболен спектакъл. Но първите му дни вече оставиха неприятен вкус. Вместо да говорим за състави, тактика и очаквани дербита, говорим за разпити, отказани визи, върнати съдии и фенове, които няма да стигнат до стадионите.
