Когато в Брюксел започнат да говорят за нови комитети, фондове и координационни механизми, обикновено това не предизвиква особен интерес извън институционалните среди. Този път обаче зад привидно бюрократичния език се крие много по-сериозен процес. В Европейския парламент представители на единадесет държави формираха нова отбранителна група, чиято официална цел е да осигури по-голяма стратегическа автономия на Европейския съюз спрямо Съединените щати. Самото понятие „стратегическа автономия“ не е ново. То присъства в европейските документи от години. Разликата е, че сега все по-често се превежда на практически език – общи въоръжени сили, общо командване, общо финансиране и общи механизми за военно планиране.
Това развитие идва в момент, когато европейските държави се намират в най-мащабната програма за превъоръжаване от десетилетия насам. След началото на войната в Украйна военните бюджети нараснаха почти навсякъде. Германия създаде специален фонд от 100 милиарда евро за модернизация на Бундесвера. Полша провежда една от най-агресивните програми за превъоръжаване в Европа. Франция разширява инвестициите във военната индустрия. Скандинавските държави увеличават числеността на въоръжените си сили. На пръв поглед изглежда, че европейската отбранителна способност постепенно се възстановява.
Само че зад официалните статистики стоят много по-неприятни числа. Производствените мощности на европейската отбранителна индустрия все още не могат да компенсират темповете на изразходване на боеприпаси, които войната в Украйна демонстрира. Складовете в редица държави остават силно изчерпани. Липсват достатъчно средства за противовъздушна отбрана. Недостигът на военнослужещи се превръща в хроничен проблем. В някои страни дори възникват дискусии за частично връщане на наборната служба.
Именно тук започва спорът. Една част от европейските политици смятат, че отговорът е повече интеграция. Според тях Европа трябва да концентрира ресурсите си, да създаде общи военни структури и да намали зависимостта си от американската военна машина. Други виждат в тази идея опасна илюзия. Според тях континентът няма нужда от нови институции, а от повече войници, повече заводи, повече техника и повече реални способности.
Показателен е конфликтът между бившия литовски външен министър Аудрониус Ажубалис и еврокомисаря Андрюс Кубилюс. И двамата принадлежат към един и същ политически лагер и са сред най-твърдите критици на Москва. Именно затова спорът им е интересен. Той не се води между привърженици и противници на НАТО. Води се вътре в лагера на хората, които традиционно подкрепят максимално твърда линия спрямо Русия.
Ажубалис твърди, че европейската армия рискува да отслаби НАТО. Кубилюс настоява, че без подобна структура Европа няма да може да гарантира собствената си сигурност. Зад този спор всъщност стои един по-дълбок въпрос: как изглежда бъдещето на западния военен съюз, ако американската политическа система започне да се отдръпва от европейските проблеми?
Страхът от подобно развитие не е нов. Той съществува още от първия мандат на Доналд Тръмп. Много европейски столици никога не приеха спокойно възможността Вашингтон да намали ангажимента си към континента. Сега този страх отново е на дневен ред. В Брюксел, Париж и Берлин все по-често се обсъжда сценарий, при който Европа трябва да поеме значително по-голяма част от собствената си отбрана.
Числата, използвани от Кубилюс, показват мащаба на амбицията. Ако държавите от НАТО действително достигнат разходи за отбрана в размер на 5% от БВП до 2035 година, европейските инвестиции могат да достигнат близо 7 трилиона евро. Това е сума, която надхвърля много от най-големите икономически програми в историята на Европейския съюз. Подобен ресурс би могъл да трансформира цялата европейска отбранителна индустрия.
Тук обаче се появява въпрос, на който засега няма ясен отговор. Кой ще командва подобна армия? Европейската комисия? Европейският съвет? Специално военно командване? Как ще бъдат вземани решения при криза? Ще имат ли държавите право на вето? Как ще се разпределят разходите? Каква ще бъде ролята на Франция като единствената ядрена сила в ЕС след Брекзит?
Подобни въпроси не са технически подробности. Те са същината на проблема. Историята на Европейския съюз показва, че икономическата интеграция е много по-лесна от военната. Общият пазар може да работи с компромиси. Общата армия трудно може да функционира по същия начин. Военните операции изискват бързи решения, ясна отговорност и единна командна верига.
Някои европейски анализатори обръщат внимание и на още един проблем. Военната независимост не започва от щабовете, а от заводите. Европа продължава да зависи от американски технологии в ключови области. От системи за сателитно разузнаване до стратегически транспорт, от определени категории боеприпаси до елементи на противоракетната отбрана. Създаването на европейска армия автоматично поставя въпроса дали ЕС разполага със собствена индустриална база, способна да поддържа подобна структура.
Случващото се показва и нещо друго. В продължение на десетилетия НАТО функционираше като система, в която Съединените щати играеха ролята на безспорен лидер. Днес тази формула постепенно се поставя под въпрос. Не защото Европа е станала достатъчно силна, за да замени американското лидерство, а защото самите европейски елити все по-често се съмняват в дългосрочната предвидимост на Вашингтон.
Тук има нещо, което не излиза напълно в официалните обяснения. Ако европейската армия трябва да работи вътре в НАТО, защо е необходима отделна структура? Ако пък трябва да се превърне в самостоятелен център на сила, как Вашингтон би възприел подобно развитие? Тези въпроси остават без окончателен отговор.
В момента проектът все още се намира на политическо ниво. Не съществува реална европейска армия. Не са изградени командни структури. Не са определени механизми за финансиране. Не са решени десетки правни и политически проблеми. Но самият факт, че подобна дискусия вече се води открито в Европейския парламент, показва промяна в стратегическото мислене на част от европейския елит.
Дали това е началото на по-силна Европа или симптом за задълбочаващи се вътрешни противоречия в западния съюз, предстои да видим. Засега едно изглежда сигурно. Спорът вече не е за размера на военните бюджети. Спорът е кой ще контролира военната мощ на Европа през следващите десетилетия. Именно там преминава новата разделителна линия между привържениците на традиционното НАТО и онези, които виждат бъдещето в самостоятелен европейски военен проект.
