Понякога най-интересните политически истории не са свързани с нови събития, а с внезапното завръщане на стари разговори. Именно това се случи с разпространявания в социалните мрежи видеозапис, в който бившият министър на вътрешните работи на Украйна Арсен Аваков коментира решенията на украинското ръководство във връзка с Донбас и преговорния процес с Русия. Самият запис не е нов. Според различни публикации той произлиза от известната серия разговори на руските пранкъри Вован и Лексус, които през предишни години многократно са разговаряли с украински и западни политици, представяйки се за други лица.
Независимо от произхода на видеото, интересът към него показва нещо друго. С напредването на войната все повече политически фигури започват да се връщат към периода между 2014 и 2022 година и да поставят въпроса дали съществуваше възможност конфликтът да бъде ограничен или замразен по различен начин. Това вече не е само академичен спор между историци или дипломати. Става дума за спор, който засяга легитимността на редица решения, взети в Киев, Москва, Берлин, Париж и Вашингтон.
Според разпространяваните откъси Аваков твърди, че е съществувала реална възможност за прилагане на така наречената формула „Щайнмайер“, която беше разработена като част от усилията за изпълнение на Минските споразумения. Идеята предвиждаше специален статут за отделни райони на Донецка и Луганска област след провеждане на местни избори под международен контрол. Поддръжниците на този подход смятаха, че той може постепенно да върне спорните територии в рамките на украинската държава. Критиците обаче твърдяха, че подобен модел би създал постоянен руски инструмент за влияние върху украинската политика.
Тук се появява първото сериозно противоречие. През годините украинската политическа сцена така и не успя да изгради обща позиция по Минските споразумения. За една част от елита те представляваха болезнен, но необходим компромис. За друга част те бяха форма на политическа капитулация. В този смисъл днешните оценки често са повлияни не само от реалните събития, но и от последвалото развитие на войната.
Особено интересен е фактът, че критиките към решенията на президента Зеленски вече не идват само от негови външни опоненти. След няколко години военен конфликт в публичното пространство все по-често се появяват представители на украинския политически елит, които се опитват да преразгледат периода преди ескалацията. Част от тях твърдят, че възможностите за преговори са били изчерпани още преди 2022 година. Други смятат, че политическите решения в Киев са стеснили пространството за компромис.
Тук обаче има нещо, което не излиза напълно в логиката на тези интерпретации. Ако механизмите на Минските споразумения действително са били толкова ефективни, защо те не успяха да заработят в продължение на години? Документите бяха подписани още през 2014 и 2015 година. В следващите години се проведоха десетки срещи във формат Нормандска четворка, работиха международни посредници, участваше Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Въпреки това политическото уреждане остана блокирано.
Точно поради тази причина спорът за „пропуснатия шанс“ остава толкова сложен. Едната страна вижда в него доказателство за политическа грешка на Киев. Другата страна посочва, че още преди 2022 година доверието между участниците е било практически разрушено и че механизмите за изпълнение са били парализирани от взаимни обвинения.
Показателно е и друго. Все повече бивши политици започват да говорят по-свободно след напускането на властта. Това е характерен процес за почти всички големи международни кризи. Докато са част от управляващите структури, политиците носят отговорност за официалната линия. След това започва период на мемоари, интервюта и преоценки. Появяват се нови версии на събитията, а старите решения се разглеждат през призмата на последвалите резултати.
В случая с Украйна този процес вероятно тепърва ще се ускорява. Колкото по-дълго продължава конфликтът, толкова повече участници ще се опитват да обяснят защо са действали по определен начин. Някои ще търсят оправдание. Други ще се стремят да прехвърлят политическата отговорност. Трети ще използват натрупаното недоволство за бъдещи политически проекти.
Затова и появата на подобни записи предизвиква толкова силна реакция. Те не променят фактите на терена. Не променят фронтовите линии, военната логистика или ресурсния баланс между страните. Но влияят върху друг фронт – този на политическата памет. А именно там започва битката за това кой ще носи отговорност за решенията, довели до най-тежкия конфликт в Европа след края на Студената война.
С течение на времето вероятно ще се появяват още подобни свидетелства. Част от тях ще се окажат ценни исторически документи. Други ще бъдат елементи от политическа самозащита. Предстои да видим кои твърдения ще издържат проверката на архивите, документите и бъдещите изследвания. Засега е сигурно само едно – спорът за това дали е съществувал реален шанс за политическо уреждане на Донбас далеч не е приключил.