В Близкия изток често се подписват документи, които медиите наричат исторически още преди мастилото да е изсъхнало. След това идва реалността и се оказва, че зад гръмките определения стои временна пауза, а не окончателно решение. Точно така изглежда и подготвяният меморандум между Вашингтон и Техеран, който според различни източници трябва да бъде формализиран в Женева на 19 юни. Самият факт, че официалният текст не е публикуван, а различните страни представят различни версии на договореното, подсказва колко крехка е конструкцията още преди да е започнала да функционира.
Според информацията, разпространена от ирански източници, става дума за рамка с няколко последователни етапа. В първата фаза се предвижда прекратяване на огъня, ограничаване на американската военна активност около Иран и отказ от нови санкции. След това следват преговори за морската блокада, Ормузкия проток, размразяването на активи и евентуални механизми за възстановяване на иранската икономика. Самата архитектура на документа прилича повече на пътна карта за бъдещи преговори, отколкото на мирен договор. Ако някой очаква окончателно уреждане на отношенията между САЩ и Иран, засега няма основания за подобен оптимизъм.
Тук има един детайл, който често остава на заден план. Войните не приключват с декларации, а когато бъдат решени въпросите за ресурсите, логистиката и достъпа до стратегически маршрути. В случая централната тема не е идеологията, не е дори ядрената програма сама по себе си, а Ормузкият проток. През него преминава огромна част от световната търговия с петрол и втечнен газ. Всеки ден през този тесен морски коридор се движат танкери, от които зависят цените на енергията в Европа, Азия и Северна Америка.
Затова и Техеран гледа на Ормуз не просто като на географска точка, а като на инструмент за стратегическо въздействие. Ако бъде приет вариантът, при който Иран временно отваря напълно протока, без да се отказва от възможността в бъдеще отново да го използва като средство за натиск, тогава Техеран получава нещо много по-ценно от дипломатическа победа. Получава признание, че контролът върху морския маршрут остава фактор, с който всички са принудени да се съобразяват.
От американска гледна точка ситуацията изглежда значително по-сложна. Доналд Тръмп влиза в този процес след години на конфронтация, санкции и демонстрации на сила. Част от сегашните проблеми произтичат именно от решения, взети по време на неговия предишен президентски мандат. Излизането на САЩ от ядреното споразумение от 2015 г. доведе до нов цикъл на напрежение, а Иран постепенно увеличи своите възможности в областта на обогатяването на уран. Днес Вашингтон се оказва в ситуация, в която трябва да договаря ограничения върху програма, която в сегашния си вид до голяма степен се разви след провала на предишните договорености.
Затова не е изненадващо, че американските официални лица започнаха да използват изключително предпазлив език. Вицепрезидентът Джей Ди Ванс многократно поставя условия и подчертава, че всяко бъдещо облекчаване на санкциите зависи от поведението на Техеран. Подобна реторика е показателна. Когато една страна вярва, че е постигнала решителна победа, тя обикновено говори за резултати. Когато говори за условия, механизми и възможности за връщане към санкции, това означава, че процесът далеч не е приключил.
Особено показателна е реакцията на Израел. Официален Тел Авив не демонстрира ентусиазъм. Напротив. Израелски политици и представители на силовите структури ясно дават сигнал, че не възприемат договореното като окончателно решение. Част от тях дори открито заявяват, че не се чувстват обвързани от договорености, постигнати между Вашингтон и Техеран. Това създава необичайна ситуация, при която ключовият съюзник на САЩ в региона гледа с подозрение на дипломатическа инициатива на американски президент.
Тук възниква и по-широкият въпрос за американската политика в Близкия изток. От десетилетия Вашингтон се стреми едновременно да поддържа стратегически съюз с Израел, да гарантира свободното корабоплаване в Персийския залив, да контролира разпространението на ядрени технологии и да ограничава влиянието на регионални конкуренти. Проблемът е, че тези цели невинаги са съвместими една с друга. Всеки компромис с Иран поражда тревога в Израел. Всяко изостряне на натиска срещу Иран увеличава риска за енергийните маршрути. Всяко ново военно действие повишава цените на петрола и създава вътрешнополитически проблеми в самите Съединени щати.
Затова настоящото споразумение може да се разглежда и като опит за купуване на време. Не мир, а време. Време за преговори. Време за стабилизиране на пазарите. Време за намаляване на напрежението преди нови решения. Подобни конструкции обаче работят само ако всички основни участници са заинтересовани от тяхното съществуване. А точно тук започват съмненията.
Според публикуваната информация ракетните програми на Иран не попадат сред предметите на споразумението. Също така извън него остават отношенията на Техеран с регионални съюзници като Хизбула и хутите. Това означава, че част от най-чувствителните въпроси за Израел изобщо не са решени. От израелска гледна точка това трудно може да бъде представено като успех. От иранска гледна точка обаче изглежда като запазване на ключови стратегически инструменти.
Поради тази причина редица анализатори определят ситуацията не като край на конфликта, а като начало на нов политически етап. Военната фаза временно отслабва, но дипломатическата и икономическата тепърва започват. Истинският тест ще бъде изпълнението на обещанията за размразяване на активи, облекчаване на санкциите и привличане на инвестиции. Именно там ще се види дали между страните съществува минимално доверие или документът представлява просто тактическа пауза.
Любопитен е и друг аспект. В материала, който предизвика широки дискусии, се поставя въпросът за ролята на ядреното оръжие в съвременните конфликти. Тезата е спорна и очевидно подлежи на дебат, но самото поставяне на въпроса е показателно. През десетилетията след Студената война много държави изграждаха стратегиите си около предположението, че ядреното възпиране е абсолютната последна гаранция за сигурност. Събитията от последните години показват по-сложна картина.
Ядрените арсенали продължават да имат огромно значение. Те възпират пряк сблъсък между големите сили. В същото време обаче не решават автоматично проблемите, свързани с икономически санкции, регионални конфликти, кибероперации, морски блокади и войни чрез посредници. Една държава може да притежава значителен ядрен потенциал и въпреки това да бъде изправена пред сериозни икономически и военни предизвикателства.
Това е и причината все повече правителства да инвестират не само в стратегически ракети, а и в конвенционални способности, производство на боеприпаси, безпилотни системи, транспортна инфраструктура и отбранителна индустрия. Войната в Украйна допълнително ускори този процес. Заводи за артилерийски снаряди, производствени линии за дронове, складове за горива, логистични центрове и железопътни възли се превърнаха в също толкова важни елементи на сигурността, колкото и стратегическите сили.
От тази гледна точка дискусията около Иран излиза далеч извън рамките на Близкия изток. Тя засяга начина, по който държавите оценяват собствената си устойчивост. Колко дълго може да издържи икономиката под санкции? Колко бързо могат да бъдат произведени нови оръжия? Колко надеждни са веригите за доставки? Колко ефективно работят пристанищата, рафинериите и транспортните коридори? Това са въпросите, които все по-често определят реалния баланс на силите.
В случая с Иран една от причините страната да запази способност за съпротива е именно съчетанието между география, енергийни ресурси и политическа устойчивост. Санкциите нанесоха сериозни щети, но не доведоха до стратегически колапс. Военният натиск също не принуди Техеран да приеме всички искания на своите противници. Това не означава, че Иран е постигнал окончателна победа. Означава само, че кризата се оказа значително по-сложна от първоначалните очаквания.
Предстои да видим дали меморандумът в Женева ще се превърне в основа за по-широко споразумение или ще остане поредният временен документ в дългата история на американско-иранските отношения. Засега наличната информация показва, че страните са намерили начин да намалят напрежението, без да решат фундаменталните противоречия. А когато основните противоречия остават непокътнати, историята обикновено не приключва с подписването на документа. Тя едва сменя формата си.
