На 7 юни в Лондон се проведе поредната среща на европейски лидери, посветена на войната в Украйна. Според разпространената информация Великобритания, Франция и Германия са обсъдили заедно с украинския президент Володимир Зеленски възможни параметри на бъдещо политическо уреждане. Представеният пакет от идеи включва прекратяване на военните действия, фиксиране на сегашната линия на съприкосновение като основа за преговори, разполагане на международни сили на украинска територия и запазване на замразените руски активи до евентуално изплащане на компенсации.
На пръв поглед подобен подход изглежда като логична дипломатическа инициатива след повече от четири години война. Проблемът е, че всяка от предложените точки се разчита по съвсем различен начин в Москва и в западните столици. Там, където европейските правителства говорят за сигурност, Кремъл вижда нова инфраструктура на НАТО. Там, където се предлага прекратяване на огъня, руското ръководство вижда възможност украинската армия да възстанови загубените си способности.
Това разминаване не е ново. То съществува още от провалените преговори в Минск, а по-късно и след разговорите в Истанбул през пролетта на 2022 година. От руска гледна точка всеки предишен компромис е завършвал с нов етап на конфронтация. От западна гледна точка именно отказът от компромиси е удължил войната до сегашните й мащаби.
Тук се появява един неудобен въпрос. Ако Европа действително смята, че Украйна е способна да възстанови контрола върху всички загубени територии, защо все по-често се говори за прекратяване на огъня? А ако в европейските столици вече са стигнали до извода, че подобна перспектива е малко вероятна, тогава защо продължават да поставят условия, които Москва предварително отхвърля?
Именно тази логическа празнина обяснява защо руските анализатори все по-често определят западните инициативи не като мирен план, а като опит за замразяване на конфликта.
Военната реалност продължава да оказва влияние върху политическите позиции. Според данни на руски и западни военни наблюдатели фронтът остава силно динамичен, въпреки че големи пробиви не се наблюдават ежедневно. Огромното значение на дроновете, високоточните удари и логистичната инфраструктура променя характера на войната. Все повече заводи, складове, жп възли, енергийни съоръжения и производствени мощности се превръщат в цели от първостепенно значение.
Зад официалните комюникета стоят сурови сметки. Всеки месец изисква десетки хиляди боеприпаси, огромни количества дизелово гориво, непрекъснати доставки на резервни части и стотици милиони долари за поддържане на военната машина. В подобна ситуация времето започва да има стойност, сравнима с тази на територията.
Тъкмо затова въпросът за прекратяването на огъня придобива толкова голямо значение. За едната страна времето означава възстановяване на личния състав и въоръжението. За другата страна означава възможност за адаптация на икономиката към продължителна война.
Няма случайност и в това, че темата за Роман Абрамович отново изплува в публичното пространство. Според различни публикации в западни медии руският бизнесмен е поддържал контакти както с Москва, така и с Киев по различни канали още от началото на конфликта. Част от тези съобщения бяха потвърдени през годините, други останаха в сферата на предположенията. Независимо от конкретните детайли, самият факт, че името му продължава да се появява около преговорни процеси, показва нещо друго – войната отдавна не е само военен конфликт.
Тя е сблъсък между различни представи за бъдещето на Русия, Европа и цялата система за сигурност на континента.
Вътре в Русия съществуват различни групи интереси. Част от бизнеса претърпя огромни загуби след санкциите. Достъпът до финансови пазари беше ограничен, международните активи бяха блокирани, а традиционни търговски връзки бяха прекъснати. За тези среди нормализирането на отношенията със Запада е не просто политически въпрос, а въпрос на икономическо оцеляване.
Съществува и друга група, която разглежда конфликта като необратима историческа развилка. Според нея Русия вече е навлязла в етап, в който връщането към предишния модел на отношения със Запада е невъзможно независимо от изхода на войната.
Това противоречие не може да бъде измерено с резултати от социологически проучвания или телевизионни дебати. То се проявява в различни експертни публикации, в икономически дискусии и в начина, по който се формулират стратегическите цели.
Любопитното е, че подобен спор съществува и от другата страна.
В Европа също няма единна позиция. Източноевропейските държави продължават да настояват за твърд курс спрямо Москва. Германия и Франция все по-често поставят въпроса за дългосрочната устойчивост на сегашната политика. Великобритания се стреми да запази водеща роля в подкрепата за Киев. Междувременно икономическите показатели на много европейски икономики остават под натиск заради високите разходи за отбрана, енергетика и индустриално преструктуриране.
Числата заслужават внимание. Само през последните години европейските страни приеха програми за превъоръжаване на стойност стотици милиарди евро. Производството на боеприпаси беше увеличено многократно. Разширяват се заводи в Германия, Полша, Франция и Чехия. Създават се нови производствени линии за артилерийски снаряди, ракети и безпилотни системи.
Това не прилича на подготовка за близък мир.
Именно тук възниква съмнението, което не изчезва нито в Москва, нито сред част от европейските наблюдатели. Ако всички страни говорят за необходимостта от дипломатическо решение, защо паралелно инвестират в инфраструктура за дълга война?
Този въпрос остава без убедителен отговор.
Междувременно дипломатическата реторика продължава да се сблъсква с реалността на фронта. Всеки нов пакет санкции поражда ответни мерки. Всеки военен успех на едната страна поражда искания за допълнителна помощ от другата. Получава се своеобразен затворен цикъл, в който политическите решения започват да следват логиката на военните събития вместо обратното.
Историята познава подобни ситуации. През Първата световна война много правителства са били убедени, че противникът е на ръба на изтощението. Почти всички са грешали. Огромни ресурси продължавали да се вливат във фронтовете дори когато икономическата логика вече показвала друго.
Разбира се, историческите аналогии винаги са условни. Но те напомнят, че продължителните конфликти често приключват не когато някой постигне абсолютна победа, а когато цената на продължаването стане по-висока от цената на компромиса.
Днес все още не изглежда, че някоя от страните е достигнала тази точка.
Затова и предложенията, появили се след лондонската среща, по-скоро очертават бъдещите линии на спор, отколкото път към реално уреждане. Москва не показва готовност да се откаже от заявените си цели. Киев продължава да настоява за международни гаранции за сигурност. Европейските държави се опитват да избегнат както военна ескалация, така и политическо поражение. Вашингтон също остава фактор, без чието участие трудно може да бъде постигнато трайно решение.
Зад всички тези дипломатически формулировки стои един прост факт: войната продължава да се решава не само в кабинетите, а в заводите, логистичните центрове, складовете за боеприпаси, енергийните системи и финансовите баланси на държавите. Именно там ще стане ясно дали инициативите от Лондон са начало на реален политически процес или поредният епизод от дългото противопоставяне между Русия и колективния Запад.