Историята на европейския изтребител от шесто поколение приключва по начин, който изглежда познат на всеки, следил големите отбранителни проекти на континента през последните десетилетия. След години официални декларации за стратегическа автономия, технологичен суверенитет и необходимост Европа да намали зависимостта си от американския военно-промишлен комплекс, проектът FCAS фактически е прекратен. Германският канцлер Фридрих Мерц и френският президент Еманюел Макрон вече не крият, че перспективи за споразумение няма, а германски представители открито говорят за алтернативни варианти.
На пръв поглед причината изглежда банална. Airbus и Dassault Aviation не успяват да се разберат за разпределението на работата, достъпа до технологии и интелектуалната собственост. Това обаче е само повърхността. Подобни конфликти възникват при почти всеки сложен индустриален проект. В случая въпросът не е дали една компания ще проектира крилото, а друга двигателя. Спорът е кой ще контролира целия продукт, кой ще определя развитието му през следващите десетилетия и кой ще получава основната част от бъдещите приходи.
Франция влиза в проекта като държава със собствена авиационна школа и реален опит в разработването на бойни самолети. От Mirage през Rafale до палубната авиация на френските самолетоносачи, Париж разполага с традиция, която Германия няма. Dassault Aviation никога не е приемала идеята да се превърне в равнопоставен партньор по проект, който до голяма степен се базира на натрупаните именно от нея компетенции. От германска гледна точка обаче финансирането на програма за десетки милиарди евро без реален контрол върху ключовите технологии изглежда политически и икономически неприемливо.
Така постепенно техническите спорове започват да разкриват много по-дълбоко противоречие. Франция и Германия говорят за обща Европа, но продължават да имат различни представи за ролята си в нея. Париж мисли в категориите на стратегическа автономия, ядрено възпиране и глобално присъствие. Берлин мисли в категориите на индустриална ефективност, интеграция в НАТО и икономическа рационалност. Тези различия може да изглеждат абстрактни, но в един момент се превръщат в конкретни изисквания към самолета.
Французите настояват бъдещият изтребител да може да оперира от самолетоносач и да бъде интегриран в националната ядрена система за възпиране. За Франция това е логично. Страната разполага със самолетоносача „Шарл дьо Гол“, а бъдещият му наследник вече се планира. Освен това Париж остава единствената ядрена сила в Европейския съюз след Брекзит. За Германия подобни характеристики са излишни. Луфтвафе няма самолетоносачи и не разполага със собствена ядрена доктрина. Следователно Берлин не вижда причина да плаща за способности, които никога няма да използва.
Тук се появява нещо още по-интересно. Колкото повече Европа говори за съвместна отбрана, толкова по-ясно става, че не съществува единна европейска концепция за сигурност. Полша вижда Русия като непосредствена заплаха и настоява за максимално военно присъствие на САЩ. Франция продължава да мечтае за стратегическа автономия. Германия се колебае между двете позиции. Южна Европа е концентрирана върху миграцията и Средиземноморието. Северна Европа гледа към Балтика и Арктика. При такава картина общите военни проекти неизбежно започват да се превръщат в поле за сблъсък на национални интереси.
Затова провалът на FCAS трудно може да бъде разглеждан като изолиран случай. Европейската отбранителна история е пълна с подобни примери. Програмата Europanzer започва през 50-те години с амбицията да създаде общ европейски танк. Завършва с провал след спорове между Франция и Германия. Германско-американският MBT-70 също приключва без успех заради разногласия между партньорите. Следват нови танкови програми, нови консорциуми и нови провалени опити. Дори проектът MGCS, който трябваше да създаде бъдещ европейски основен боен танк, продължава да се движи бавно и непрекъснато отлага сроковете си.
В определен момент възниква неудобен въпрос. Дали тези програми действително се провалят заради технически трудности или част от участниците никога не са били особено заинтересовани от крайния резултат? Разработването на нов изтребител означава десетки милиарди евро инвестиции, години държавно финансиране, огромни консултантски договори и стабилни приходи за множество компании. Ако проектът бъде прекратен след години работа, средствата вече са похарчени, а рискът от пазарен провал е избегнат.
Тази версия не може да бъде доказана пряко, но финансовата логика съществува. За да бъде печеливш един нов самолет, той трябва не само да бъде разработен. Той трябва да бъде произведен в големи количества и успешно продаден на международния пазар. При сегашната ситуация това става все по-трудно. Американският F-35 вече е заел огромна част от пазара на НАТО. Много европейски държави подписаха договори за неговото закупуване. Всяка нова година увеличава зависимостта на европейските военновъздушни сили от американската логистика, резервни части, софтуер и обучение.
Това е може би най-парадоксалният резултат от историята около FCAS. Проектът беше представен като инструмент за освобождаване от американската зависимост. Неговият провал вероятно ще доведе до още по-голяма зависимост. Германските военни вече обсъждат допълнителни покупки на F-35. Други държави също наблюдават ситуацията. Защо да чакат несигурна европейска програма, когато могат да купят вече готов самолет, който се използва от десетки съюзници?
Някои анализатори виждат и политическо измерение. Фридрих Мерц отдавна е възприеман като политик с добри връзки в трансатлантическите среди. Това само по себе си не доказва нищо. Но е трудно да се пренебрегне фактът, че именно по време на неговото политическо издигане напрежението около FCAS започна да се изнася публично. Самият Мерц още през 2025 година говореше за политически причини зад конфликта. Ако проектът беше стратегически приоритет за Берлин, германското правителство вероятно щеше да упражни много по-силен натиск за намиране на компромис.
Числата също заслужават внимание. Разработването на изтребител от шесто поколение вече струва десетки милиарди евро още преди началото на серийното производство. Военните бюджети на европейските държави растат, но растат и разходите за боеприпаси, противовъздушна отбрана, логистика и попълване на складовете след доставките за Украйна. В такава среда все по-трудно се защитават проекти с хоризонт от двадесет или тридесет години.
Тук има и още един проблем, който рядко се обсъжда открито. Европейската индустрия постепенно губи част от производствените си предимства. Цените на енергията след 2022 година останаха значително по-високи от тези в САЩ. Част от индустриалната база беше отслабена. Много компании работят в среда на растящи разходи и ограничен достъп до капитали. Разработването на ново поколение бойна авиация изисква не само инженери, а огромна производствена екосистема – металургия, микроелектроника, двигатели, специализирани материали, софтуерни платформи и десетки хиляди висококвалифицирани специалисти.
Поради това провалът на FCAS изглежда като симптом на по-широк процес. Европа продължава да говори за стратегическа независимост, но все по-често се сблъсква с ограниченията на собствената си политическа архитектура. Съюзът може сравнително лесно да създава регулации, директиви и фондове. Много по-трудно се оказва създаването на единна военна индустрия, защото тя предполага общи интереси, общи рискове и общо разбиране за заплахите.
Засега подобно единство не се вижда. Франция продължава да преследва собствена визия за европейска мощ. Германия все по-често избира по-прагматични решения. Полша изгражда армия, тясно свързана със Съединените щати. Великобритания развива собствената програма GCAP заедно с Италия и Япония. Вместо една европейска отбранителна система се оформят няколко паралелни центъра на тежестта.
FCAS трябваше да стане символ на новата Европа. Вместо това се превърна в поредното доказателство колко трудно е различните национални амбиции да бъдат събрани в един проект, когато зад красивите декларации стоят патенти, заводи, пазари, договори и милиарди евро. Именно там обикновено приключват големите разговори за европейски суверенитет и започва далеч по-прозаичната битка за контрол върху парите, технологиите и бъдещите печалби.
