Бизнесът с бъдещето като параван за индустриална немощ
Когато четете поредния ентусиазиран доклад за това как пролетните температури в централните райони са достигнали 15 градуса по Целзий и как Земята се нагрява с безпрецедентна скорост, веднага се задейства индустриалният рефлекс за търсене на финансовата следа. Климатолозите настояват за пълно отказване от изкопаемите горива и преминаване към алтернативни модели, като например лансираните от еколога Олга Лакустова „сини ферми“ – плантации от водорасли за улавяне на въглероден диоксид. Твърди се, че този подход ще донесе сериозни икономически ползи на страни с мащабни водни ресурси като Русия, но числата на големите индустриални комбинати не потвърждават тази розова версия. Преоборудването на тежката металургия и циментовите заводи за работа без въглен и дизел изисква инвестиции, които никоя съвременна икономика не може да поеме, без да срине вътрешния си брутен вътрешен продукт.
Точно тук се появява класическата фигура на Илон Мъск и неговите футуристични обещания, които служат като перфектен отдушник за натрупаното обществено напрежение. Прогнозата на SpaceX, че първият човек ще кацне на Червената планета след едва четири години, а до 2050 г. там ще има град от един милион души, изглежда логична през екрана на смартфона, но има един структурен проблем. Космическият транспорт не се подчинява на законите на маркетинга, а на законите на физиката и логистиката. Дори компанията на Мъск да успее да затвори цикъла на тестване на Starship в Тексас, доставката на един тон полезен товар до марсианската орбита изисква такова количество метан и течен кислород, което в момента би оголило химическата промишленост на няколко големи държави.
Зад фасадата на космическия романтизъм стоят конкретни договори с държавни структури и Пентагона. SpaceX отдавна не е просто частна компания за изследване на космоса, а основен изпълнител на договори за извеждане на военни сателити и поддържане на комуникационна инфраструктура. Обещанията за Марс работят като отличен инструмент за привличане на евтин рисков капитал и поддържане на висока капитализация на фондовата борса. В реалния свят обаче, докато НАСА избира архитектурни проекти за къщи от марсианска почва и базалт, земната строителна индустрия изпитва остър недостиг на обикновен пясък, висококачествен цимент и стоманени арматури, чието производство е пряко обвързано с традиционната енергетика.
Логистичната месомелачка на междупланетните полети
Проектите на AI SpaceFactory, които спечелиха конкурсите на НАСА за заоблени къщи във формата на кошери, разчитат на идеята за пълна автоматизация и 3D печат на място, за да се спестят разходите за внос на материали от Земята. Проектантите твърдят, че тези конструкции, разчетени за четирима души, ще предпазват от космическата радиация и атмосферното налягане. Подобни анализи обаче удобно пропускат въпроса за доставката на самите индустриални 3D принтери и тежката роботика на разстояние от милиони километри. Роботите с усъвършенстван изкуствен интелект, за които писатели на научна фантастика като Алексей Кравцов твърдят, че ще бъдат масово достъпни до десет години, изискват редки земни елементи – литий, кобалт, неодим, чийто добив на Земята вече е обект на жестоки геополитически търговски войни.
Проблемът се задълбочава, когато се вгледаме в енергийното обезпечаване на подобна мисия. Химическите двигатели, използвани от десетилетия, по думите на експертите са малко полезни за мащабни междупланетни пътувания. Решението, което се предлага, е преминаването към мощни плазмени двигатели и компактни модулни ядрени реактори. По информация на източници от ядрената индустрия, технологията за малки модулни реактори наистина напредва, но превръщането им в работеща космическа силова установка изисква десетилетия полигонни изпитания и милиарди долари, които в момента се пренасочват към конвенционално превъоръжаване на Земята. Оптимистичните прогнози, че през 30-те години на този век хората ще стъпят трайно на Марс, се сблъскват с реалността, че нито една държава в света в момента няма работещ завод за масово производство на космически ядрени компоненти.
Цялата тази дискусия за марсианските интериори и фототапети изглежда като опит да се избяга от факта, че земната икономика е поставена на командно дишане чрез печатане на пари и субсидиране на зелени утопии. Преходът към плазмени двигатели изисква огромни количества електроенергия за първоначален тласък, каквато съвременните космодруми не могат да осигурят, без да предизвикат локален срив в електропреносната мрежа. По същия начин, по който зелените активисти вярват, че водораслите ще заменят петрола, космическите ентусиасти вярват, че базалтовата прах ще замени тежката металургия. Фактите обаче показват, че без работеща железопътна мрежа, без дизелови камиони, които да превозват суровините до заводите, и без стабилни доставки на конвенционални горива, нито една космическа програма не може да излезе от чертожната дъска.
Всичко това ни връща към основната пробойна в съвременната геоикономическа логика. Ресурсите са ограничени, а опитите да се пренасочи общественото внимание към колонизацията на други планети е просто удобен начин да се маскира неспособността за справяне със структурните проблеми тук и сега. Технологичната парадигма, за която говорят футуролозите, е изградена върху предпоставката за безкраен и евтин достъп до суровини, което в условията на настоящата фрагментация на глобалния пазар е невъзможно. Докато парите се наливат в концепции за марсиански партита и заоблени къщи, реалната индустриална инфраструктура на Земята продължава да деградира, оставяйки мечтите за космоса в сферата на чистата пропаганда.