Всяка социално-политическа и икономическа система съществува на основата на определен брой идеологеми. Съществуващите днес в страната ни политически и социално-икономически модели също притежават своите идеологеми. Ключовите фактори на днешната обществена конфигурация – били те управляващи или опозиции, „леви”, „центристи” или „десни” се опитват по един или друг начин да вбият упорито в главите на народа, простете, на електората, тези идеологеми. Тъй като именно на базата на масовото възприемане на идеологемите е възможно да се осъществи относително безконфликтното съществуване на дадената политико-икономическа конструкция.

Една от ключовите идеологеми несъмнено е тази за 10 ноември 1989 година като начало на демократично начало в българския обществено-политически и стопански живот. В това ни уверяват и „сини”, и „турскосини”, и „жълти” и „розови”, „оранжеви“ и „зелени“. Нещо повече, всички те спорят помежду си и се стараят да ни убедят в това, колко повече всеки от тях като политическа сила е допринесъл за развитието на това „демократично начало”. Затова и ние ще се опитаме да разгледаме идеологемата „десети ноември” и демократичното начало.

Аристокрация, демокрация и охлокрация

Всяко мнение следва да има своите изходни точки, от които се тръгва при обобщението, т.е. при анализа на съществуващите факти. Погледнато от тази позиция, когато говорим за демокрация, за демократично начало и т.н. следва да определим от какви концептуални положения стартираме. В случая ще легнем на най-старите, на класическите виждания по въпроса. Така например в древна Елада античната, т.е. Аристотелевата теория за трите форми на управление предполага наличието на власт на народа, т.е. на жителите на полиса, наричана „демокрация”.

Тя се противопоставя на „аристокрацията”, т.е. властта на немногото и на „монархията”, т.е. „едноличната власт”. Платон пък в неговия трактат за „Републиката” говори за пет форми: 1. Аристокрация като управление на малкото най-добри;2.Тимокрация – управление на малцинството най-користни и лоши; 3.Олигархия – управление на групата силни и богати; 4. Тирания – власт на една силна личност, т.е. тиран; 5. Демокрация като резултат от метежа на бедняците срещу другите форми на власт и делящи властта с останалата част на обществото, поради което тя има характер на народовластие, т.е. управление на всички, на народа.

Вярно е и това, че в Елада възниква и виждането за възможността от „охлокрация”, т.е. разрушителната власт на тълпата, като нещо противоположно и противопоставено на демокрацията.

Трябва да кажем, че и в по-късни времена – късната античност, Средновековието, епохата на буржоазните революции, та и до ден днешен именно това класическо разбиране за демокрацията се закрепва и даже обогатява от редица политически мислители и обществени водачи. Казано накратко демокрацията се разглежда като:

• Управление в името на народа, т.е. на най-широките маси от хора в едно общество, власт която гледа да работи за интересите на тези хора;

• Управление, което произтича от народа, т.е. създадени са механизми, чрез които властта се избира от същите тези маси от хора, носи отговорност пред тези хора и може да бъде сменяна от тях, в случай, че не работи в техен интерес;

• Управление, което e ориентирано към непрекъснато усъвършенстване на живота на хората, т.е. стремящо се към развитие и прогрес.

Ето нека от такава гледна точка да погледнем и да отчетем какво беше 10 ноември 1989 година катонесъмнено повратна историческа дата в най-новата история на нашето Отечество. Така или иначе, но времевата дистанция от вече над 20 години ни дава правото на известни обобщения.

За времето до „десети”

Естествено, че не може да се говори и да се определя какво е „десети”, ако не се каже какво беше до „десети” и какво предизвика „десети”? А най-вече беше ли оправдано да има „десети”? Ако не видим това ще разделим мнението, че той беше планиран извън нашата малка страна, а после инициран по съответния начин. Или казано по друг начин ще застанем на позицията на тези, които смятат, че „десети” е като „девети”, т.е. намеса отвън, а всичко останало е следствие. Затова може би преди да стигнем до „десети” е редно да започнем с „девети”.

Тази дата днес е заклеймена... Защо? Защото може би до „девети”, нашата страна храбро се бори срещу хитлерофашизма? Беше на страната на демократичните народи, а в страната царуваше мир, спокойствие и благоденствие? Или бе точно обратното. А „девети” бе израз, както на главното противоречие на епохата тогава – между фашизма и антифашистките сили, така и на едно вътрешно противоречие, родено от изостаналостта на страната.

Противоречието на додеветосептемврийското буржоазно развитие, родено от това, че българската буржоазия не съумя да намери социален, международен, икономически, интелектуален, политически, та ако щете и психологически потенциал да извърши индустриализацията на България. Поради което страната ни остана в периферията на индустриалния свят. Това бе основния фактор за постоянните кризи, в които живееше буржоазна България до края на Втората световна война - неспособността на българската буржоазия да изпълни историческата си задача, както за обединението на българската нация, така и за осъществяването на промишлената революция в страната.

Главната задача, която трябваше да осъществи след „девети” българският народ бе модернизацията на страната; при това - в максимално кратки срокове. Историческият опит и на други закъснели в своето индустриално развитие страни, показваше, че няма друг начин за успешно догонване, освен чрез централизиране на стопанската дейност. Държавата стана основен икономически субект.Именно чрез йерархическите структури на централизираните държавни механизми се осъществяваше предприемаческа дейност и се реализираха разпределителните процеси, осигуряващи балансирано социално развитие.

Несъмнено този модел на социална динамика имаше своите негативи. Акцентирането на „действието отгоре” в определена степен лишаваше масите от проява на инициативност. Не бива да се забравя и другия момент, че във всяка йерархична структура е заложена тенденция на бюрократизация. Но за доиндустриални общества каквото беше тогава българското, индустриализацията от централизиран тип бе единствено възможната успешна и социално приемлива алтернатива.

Но това развитие раждаше постепенно и своите противоречия. Измени се светът и самото българско общество. Всичко това водеше до изчерпване на положителния потенциал на централизираните форми на социално-икономическа динамика. Така ако се опитаме да оценим обществото родено от ”девети” с критериите на демокрацията, изложени по-горе, можем да кажем, че това общество несъмнено бе управление в името на народа, т.е. работеше за интересите на най-широк кръг хора.Също така то функционираше в един прогресивен режим, поне до средата на 80-те години, когато все още не бе изчерпан позитивизма на централизираните форми.

Но що се отнася до третия критерий – властта да произтича от народа, да бъде сменяна в резултат на неговата изразена по демократичен начин воля, то тук определено имаше какво да се желае. Ето тази липса несъмнено породи линия на противоречие между властта на „държавния социализъм” и широките обществени настроения. Възникна една вътрешна нужда от промяна в посока на разширяване на демократизма. Именно затова свалянето на Живков, който в онзи момент бе превърнат в символ на консерватизма и противопоставяне на тази промяна, бе посрещнато възторжено от най-широки слоеве.

Но кой и защо направи тази смяна? Ако се абстрахираме за момент от различните външни сили от Запад, но и от Изток,(които несъмнено изиграха решаваща роля за „промяната“ в малка България) и се съсредоточим само върху вътрешните процеси, не можем да не споменем за още едно противоречие на обществото на „държавния социализъм”. Противоречието между целите на това общество от една страна, и част от партийно-държавната номенклатура от друга.

Една част от номенклатурата като демонстративен израз на социалистическата бюрокрация, още в предходните десетилетия до „десети” бе започнала да развива специфични черти. Мнозинството от тези черти притежаваха дълбоко антидемократичен характер, а именно – формирането на привилегии, опити за придобиване на затворен характер, т.е. кастовост, стремеж да се излезе извън обществен контрол. Този антидемократизъм на част от номенкратурата стана базата, върху която по-нататък се създаде ядрото на антидемократичните тенденции в страната.

Днес, съдейки по резултатите, можем да кажем определено, че именно тази антидемократически настроена част от номенклатурата застана начело на „десетоноемврийския удар”. „Реформаторската” група начело с А. Луканов, П. Младенов, а по-късно и Ал. Лилов, противопоставяйки се на консервативното ядро около Т. Живков, взе властта и съвсем осмислено и съзнателно стартира един дълбоко антидемократичен процес. Основната цел на този процес бе икономическа - лишаване на масата български труженици от статута им на собственици върху средствата за производство и присвояване на собствеността от тясна група личности.

За осъществяването на тази цел от една страна бе стартирано създаването на определена външна подкрепа извън първоначалната поддръжка от „перестройчика Горбачов”. Такава бе потърсена от САЩ чрез подготовката на „Проектът Ран-Ът”, който стана фактическата програма, по която се измени обществения строй в България. Докладът върху “Проекта Ран-Ът” е изработен от 34 американски съветници и 29 български икономисти под ръководството на Ричард Ран и Роналд Ът с пълното съдействие на Националната камара на САЩ. Това се осъществи през втората половина на 1990 г., в тайна от обикновените симпатизанти на социалистическата идея, партийните членове от БСП и целия български народ. С писмо е поискана “методическа помощ” за построяването на “демократичния капитализъм”.

Това писмо, по признанията на самия Ричард Ран, е отправено от първото правителство на покойния Андрей Луканов. Въпросният „Проект” е известно, че залага стопанското, културното и духовното съсипване на България. В същото това време съвсем „демократично” в партийната централа на БСП се пише програмата за предстоящите избори. В нея черно на бяло е записано, че България трябва да бъде “демократична социалистическа държава”. Интересно е да се знае, че след утвърждаващото слово на министър-председателя Луканов докладът по “Проекта Ран-Ът” е приет от Народното събрание с ръкопляскания, а по един екземпляр от него е получил всеки от депутатите. Година по-късно докладът и словото на министър-председателя не могат да се намерят.

В същото това време се инициират и „охлократични тенденции”. Връх в това отношение са шпицкомандите на д-р Тренчев, чийто антидемократични прояви допринасят немалко за последвалата стопанска разруха на страната. Междувременно се провежда „Кръглата маса”, която пренебрегвайки всякаква държавническа и стопанска логика даде нов тласък на разрушителната и поради това антидемократична по своята същност вълна.

Какви са резултатите от този „демократичен десети”? Да погледнем икономическия фундамент, който е основата на всякакво, включително и политическо развитие на обществото. Системата, формирана като следствие от „десети” трудно може да бъде наречена модел на стопанска динамика. По-скоро е модел на “кретане”, т.е. на “оцеляване с минимални шансове за развитие”, характеризиращ се със:

(1) Изграждане на присвоителен тип квази-пазарна икономика, ориентирана не към производство, а към потребление на все по-намаляващите ресурси. Това особено добре се демонстрира от дисбаланса във външната търговия, където дялът на износа е значително по-нисък от вноса;

(2) Дезинтегриране на държавната (общонародната) и другите форми на колективистична собственост. Върху изградената от тях база се формира основно компрадорско-олигархичен тип частен капитал, изнасящ така нужните за страната ресурси и финансови средства зад граница. Или пък се създават технологически и технически немощни стопански структури с ниско равнище на управленско функциониране, поради недостатъчното ниво на мениджърски умения сред новите собственици и пълното им непознаване и отвращение към съвременните управленски знания. Поради това нараства броят на несамостоятелните предприятия, работещи на "ишлеме" за чужди фирми и неспособни да излязат самостоятелно на пазара. На фона на трудовата несигурност е напълно разбираемо, че вместо организационна култура се внедрява “антикултура” с характерните за нея елементи на силно отчуждение и разминаване на целите на фирмата с целите и интересите на отделния работник и трудовия колектив.

(3) Най-значителна част от стопанското пространство на България е под контрола на чуждия капитал. Особено ако се приемат поправки към конституцията и се разреши продажбата на селскостопански земи на чужди лица окончателно ще оформи изграждането на неоколониален тип развитие.

(4) Но най-страшното е в друго. В резултат на действията на „реформаторите”, на създадената от тях „опозиция”, бе разрушено най-ценното достояние, формирано в годините на „държавния социализъм”. Това бе създаването на едно ядро от можещ, знаещ и ориентиран към достижения човешки фактор. При него съществуваше приоритетът на общественото пред личното като трайна масова нагласа. Редица тенденции в социалния живот ярко илюстрираха тази нагласа, имаща в основата си наличието на колективистки ценности.

Показателно е това, че “кукловодите” на промяната през 1989 година в лицето на споменатата част от висшите партийно-държавни номенклатурни кадри, е естествено под вещото ръководство на едни други г “глобални манипулатори“, направиха всичко възможно за „размиването” на тези колективистки ценности, а формираните от тях „опоненти” от т.нар. „демократични сили”, хвърлиха всички усилия да ги разрушат.

Не може да се каже, че те нямат своите „успехи” в това си начинание. Но стана така, че колкото повече те разбиваха колективисткото начало на България, толкова повече разрушават самата България. Днес родината ни е в „лапите” на неолиберален капитализъм, общество ясно ориентирано към свръхиндивидуализъм, егоизъм, егоцентризъм. И българският народ „кръвотече”.Редом с геноцида, осъществяван от външни сили се задълбочават процесите на „автогеноцид”, на саморазрушение. България бавно, но сигурно „потъва” в реката на „небитието” като държава и народ.

Така днес след „този десети” имаме всичко – и олигархия, и монархия(нима нямахме премиер, който се водеше „цар“, къде ли е той сега?), и охлокрация, и тимокрация, и даже аристокрация и тирания. Но къде остана демокрацията? И не е ли именно тя, истинската демокрация лекарството за болната душа и тяло на България.

Е как мислиш читателю, струва ли си да се борим за нея, за истинската демокрация?!