/Поглед.инфо/ Запалването и още повече - разгарянето на надеждата, че е възможно човек да бъде свободен и господар на себе си и на природата; че „всичко да му е позволено“, както и че той е „суверенът на властта“, която се придобива чрез всеобщото избирателно право, е най-голямото нравствено престъпление на капитала и буржоазията. Защото надеждата и правата са декларирани, но присвоени от тези, които владеят капитала и господстват над другите. Но заради тази именно илюзия се проливат реки от кръв; хората се избиват помежду си, живеят в омрази и насилие; тя е причината за гражданските войни, революциите и насилията. И нищо никога не се променя!
За зората на модерната епоха тази илюзия бе необходима на буржоазията, за да привлече на своя страна бедните и онеправданите в борбата й срещу аристокрацията. Когато тази борба приключи, а това бе в края на ХVIII век, тя бе закрепена в съчиненията на идеолозите на Френската буржоазна революция и в т. нар. „обществен договор“, за да се превърне оттук насетне в главен политически принцип на буржоазно-капиталистическото общество и в най-важната илюзия за управляваните и онеправданите, която не бива да угасва. За правата ще се говори постоянно, ала никога няма да се прилагат.
Който е наивен, нека вярва и се надява.
Винаги, когато онеправданите заплачат за свобода и народовластие, ще се намери някой хлевоуст, който да ги убеди, че ще им ги осигури за вечни времена, и те като слепи ще се юрнат след него. За благодарност, че им е отворил очите, ще поставят „този някой“ (който вече не е „някой“, а спасител) начело на властта. Така принципът повторно възтържествува. Но не за дълго. След време отново ще стане тежко и непоносимо и тогава отново някой ще възроди илюзията и ще убеди масите, че любимият им властник се е оказал подкупен, корумпиран, продажен, неспособен да управлява. Пак започват протести, шествия, митинги, сблъсъци, революции, за да понесат същите тези онеправдани своя нов идол на ръце, защото им е обещал повече да не ги лъжат и да им осигури онова, от което толкова е голяма нуждата им – свободата, народовластието и върховенството на закона.
Но надеждата пак не се сбъдва, не защото обещаващият е лъжец и негодник, а просто защото е невъзможно в едно из основи несправедливо общество въпросната илюзия да се превърне в реалност. С периодичното й възраждане обаче се осъществява обновлението във властта, като се вкарат други, малко по-свежи и уж неопетнени сили от буржоазния елит в управлението. Капиталът има своя логика и представа за функционирането на властта, за нейната пригодност, управленска свежест и способност да владее обществото и държавата и да гарантира неговата неприкосновеност, но и възможностите му самият той да расте постоянно и неограничено. Затова му се налага от време на време, когато положението се окаже достатъчно напрегнато и е видно, че „отгоре не могат“, да се намеси, за да осъзнаят тези отдолу, че „не искат“ и така да се създаде впечатление за евентуална революционна (но непременно надеждно контролирана и направлявана) ситуация, в която се направят промените и се възстановят спокойствието и равновесието на силите.
Схемата е толкова проста, че не е нужно да бъде подобрявана и усъвършенствана. Единствената грижа за тези, които я прилагат, е да не пропуснат момента, в който да я задействат, вкарвайки в обръщение фамозния лозунг за свободата, справедливостта, върховенството на закона и народовластието. И да намерят фигурите, които да поведат протестите и така да обещават, че народът да им повярва и тръгне след тях.
В скоби ще отбележа: когато говорим за т. нар. „върховенство на закона“, все пак нека уточним за кой закон става дума? Нали законите се правят от управляващите и поддържащите системата, която не гарантира свобода и народовластие, а единствено неприкосновена власт на капитала.
Ритъмът на задължителните промени във властта е важен и затова се поддържа. Не бива да се застояват отделни хора и политически субекти в нея и покрай нея, за да не придобиват силата, която по-късно да се обърне срещу него и да постави под съмнение правото му да владее държавата и обществото. Дългото стоене във властта мутира в нездрави амбиции, а и създава илюзии за безнаказаност и вечност. А те са опасни за системата на капитала и неговата сигурност. Затова и той винаги е нащрек, предпазлив, следящ внимателно процесите и бързо реагира на отклоненията. По тази причина е създал и надеждна мрежа от институти, органи и институции, които наблюдават и изучават внимателно състоянието на обществото и неутрализират смутителите на хармонията и спокойствието му.
Левицата е длъжна да говори тези неща, да ги посочва и обяснява, а не да мълчи. На нея това не й прави впечатление, защото се е превърнала в неделима част от системата, обслужва я и я пази. Затова доброволно и предателски се самоликвидира у нас и в цяла Европа.
Само когато е истинска и органична, левицата може да бъде политическият опонент, противникът и врагът на капитала. Тя е длъжна да анализира и оценява състоянието на обществото, да си дава сметка за реалностите; да разгадава плановете на капитала и да ги обезсилва и разбива. И, разбира се, да поведе тези, които изразява политически, и да им даде сили и оръжие срещу класовия им враг. В буржоазно-капиталистическото общество левицата е другият му полюс, а не съучастник и помощник на капитала. Каквато е за съжаление днес! Особено в България.
Ръководството на БСП говори, че ще сменя модела на управление в държавата. Същото заявяват и протестиращите в София и страната. Звучи сериозно и решително, но нека се замислим това възможно ли е? И какво всъщност означава „да се смени моделът“? Да не излезе, както казва народният поет Иван Вазов: „има шум, ала няма живот“. Никак не ми се вярва, БСП, когато вземе властта, да направи така че новата власт повече да не служи на капитала. И да не приема закони, които да го укрепват и усилват неговата мощ? Защото по досегашният модел властта служи не на Пеевски или Доган, а на капитала. Е, Пеевски или Доган се облажват от нея, но друг е нейният истински господар, изработил и утвърдил модела. Нима БСП наистина се отказва от капитализма или нейните водачи плещят глупости, за да изглеждат радикални и да привлекат вниманието към себе си? Смяната на модела не означава в никакъв случай да отстраниш Пеевски или да снемеш охраната на НСО от Доган. Още по-малко: да замениш в управлението хората, които си бръснат главите, а не брадите, с такива, които вършат обратното.
Смяната на сегашния модел на управление би била възможна, ако се промени икономическата база и правилата, по които обществото се устройва и функционира. Това означава да се въведат нови икономически отношения и нов начин на производство. Т. е. нова обществено-политическа и икономическа система.
Но това в никакъв случай няма да стане сега, защото е невъзможно. Тук е причината за крайното активиране на десните политически субекти. То не е случайно. Т. нар. „градска десница“ знае, че в тази неизменна система е редно и й се полага да иска и да вземе онова, което досега не са й позволявали да взима. Не я ли чувате как издига антикомунистически лозунги, как поощрява говорене срещу БСП и изобщо срещу партиите. А левицата, за да не обиди някого или да не се подсети някой, че иска власт, се съгласява протестите да не се политизират. Обаче въпросните десни, макар да повтарят същото, открито говорят какво ще правят, след като им дадат да управляват. И стават все по-агресивни. Защото е очевидно, че са по-умни и политически много по-грамотни от Корнелия Нинова и нейните пажове и клакьори. Заради пасивността, глупостта и идейната немощ на ръководството си БСП уверено върви към провал на предстоящите избори.
Ще повтарям още и още: когато не съществува истинска левица, протестите винаги са емоционални и стихийни, бурни и гневни, но без реална и значима цел. Но тази цел винаги е антинародна! Затова и се ограничават с лозунги, поддържащи илюзиите им за свобода, народовластие и върховенство на закона. Затова биват оглавявани от маргинални или почти маргинални личности, които може и да се хора сърцати, но са ограничени идейно и политически и не могат да бъдат сериозни политически водачи. Тях политическият вятър ги надува, издига ги малко по-високо от площада. След време ще ги захвърли някъде незнайно къде.
Без съмнение ще има оставки и сегашната просташка власт ще бъде изметена. Няма да е лесно, но компромиси не бива да се правят. Или – или! Негодниците да се махат. И ще се махнат!
Боя се обаче, че всичко ще стигне до тук. И ще се повтори в един следващ път, когато отново ще се породи недоволство. Защото истинската промяна може да се извърши само по ляв модел. Но такъв няма, за съжаление.
Идва времето, когато водачите на левицата ще трябва да отговарят пред историята, пред тези, които им вярват и все още се надяват на тях за истински промени. Политическата им немощ, некадърност, корист и злоумишлие вредят все повече и повече на лявата идея и на България.
