/Поглед.инфо/ Отговорът на този въпрос не е в думите, които се повтарят, а в смисъла на времето, в което живеем, и което повелява животът на обществата и на отделните личности да се подрежда по определен ред. Този ред обаче не е подвластен на индивидуалната и дори на колективната воля, когато тя не е достатъчно организирана, обединена и целенасочена.

В зората на западноевропейския Ренесанс (ХІІІ - ХІV век) се зародиха нациите, а заедно с тях и идеята за новия тип държава, който събера нацията като нова организация на родствените по кръв, но и по дух, съзнание, традиции, език в една общност, която да може сама да се пази и да гарантира на своите членове сигурност, възможности за развитие, пазар и свободно използване на наличните суровини в нейната територия. Това бе наистина ново начало, отварящо вратите към нови възможности за обществено, за политическо и икономическо развитие.

Националната държава се създава не за да разширява своите територии и да покорява други народи, а за да запази своята нация и да й даде възможности за процъфтяване и повишаване на мощта й. За целта се формира цяла система от средства, които да поддържат сигурността и да отговарят на заплахите както отвън, така и отвътре.

Нациите в никакъв случай не биха могли да укрепнат и се стабилизират в новите обстоятелство, ако не се бяха организирали в държави. Националната държава не само опазва нацията, но е и условието тя да просъществува и се превърне в двигател на Модерната епоха. Както и нацията от своя страна работи за целостта и силата на своята държава.

Българската нация започва да се формира през втората половина на ХVІІІ век и в продължение на още един век укрепва и се осъзнава като нов тип обединение, чрез което след Освобождението от турско робство ще се учреди българската национална държава. Националният идеал на българския свят през цялата история на националната държава е да събере в рамките на териториалните граници всички българи, а не да разширява тези граници и да придобие статута на лелеяната за много други съседни народи велика България. Не велика, а обединена, единна България мечтаят да постигнат българите в своята нова история.

Историята на провала на тази идея е много важна поука за това колко защитена и сигурна може да е една национална държава, каквато е България. И от какво зависи тази нейна сигурност.

Българската буржоазия, която бе класата, която осъществи буржоазно-демократичната революция, но и национално-освободителната, бе, както точно определи Иван Хаджийски, дребна буржоазия: занаятчийска и търговско-лихварска. Дребната буржоазия е с ограничено мислене, с ниски цели, неспособна да гледа далеч напред и да изгражда мащабни проекти за бъдещето на държавата, а и за своето собствено класово бъдеще. Тя мисли само за своята дребна собственост, страхува се да не я изгуби, не предприема рискове и е готова да служи на силен господар. Тя не може да оценява реално обстановката именно защото мисли единствено за себе си и не вижда нищо извън собственото си благополучие. Затова се продава евтино и не притежава смелост, а чувството й за отговорност е слабо и достигащо до опазване на собствената си кожа.

Тя охотно се оставя да бъде управлявана от силен чуждестранен господар, чиито заповеди изпълнява охотно и с блажено удоволствие, уверяваща го постоянно, че е верен съюзник. А всъщност е негов слуга за сметка на народа и обществото. Българската буржоазия няма достойнство и не се срамува да се продава, за да оцелява.

Днешното буржоазия има същия манталитет и психика. Тя по нищо не се различава от онази, която унищожи националната държава през първата половина на ХХ век и влезе в открита война и жестоко насилие със собствения си народ.

Когато не си поставяш дългосрочни цели и не умееш да изграждаш мащабни проекти за цялостно развитие на държавата, а очакваш отвън да ти поднесат щастието, ти не можеш и от историята да взимаш поуките. Защото българската история учи, че ниските цели, близките перспективи, липсата на мащаб в мисленето на властта водят до национални катастрофи, граждански войни, неспособност да се организира и формира национална сигурност. По-лесно е да продадеш тази сигурност на чуждия господар, за да ти отпадне най-тежката и най-трудната грижа.

Това, което тук казвам, е пред очите на всички. То не е измислено, видимо е и не може да се скрие.

На всичко отгоре днес протича типичния неолиберален модел на обществено устройство, валиден за всичките европейски държави. Той предвижда осъществяване на глобализация на света, за да се улеснят производството и търговията, както и ускоряване на движението на стоки, услуги, капитали и хора. За целта трябва да се премахнат междудържавните граници, но и да се уеднакви законодателството на държавите, участващи в Европейския съюз. Там трябва най-напред да се изпълни този злокобен проект на ликвидиране националните държави и уеднаквяване на законодателството, но и на културата, образованието, общественото устройство. Хората трябва да заживеят по един и същ начин и да се подчиняват на едни и същи правила, норми и закони.

Уеднаквяването означава, че се ликвидират нациите, а преди тях и националните държави. Този процес вече е в ход и видимо се ускорява. Въпреки че точно сега се проявяват неговите огромни и трудно преодолими пороци.

На тези процеси най-бързо и лесно се поддават нации и държави от рода на нашата, чиято управляваща буржоазия е с дребнобуржоазен манталитет, продажна е и не излъчва способни и далновидни хора за властта и управлението. Държавата в днешното си състояние и възможности по същество се управлява от продажна класа, но и от външни сили, разполагащи с управлението по силата на членството ни в Европейския съюз и НАТО.

Особено безнравствени и опасни са внушенията на държавната пропаганда, че национализмът, т. е. любовта към нацията (народа) и националната държава е не само архаична и примитивна, но и напълно ненужна и вредна, защото сега други са ценностите, върху които се изгражда общественото устройство. Ценностите, които сме длъжни да тачим, са европейските, а не националните. Да не говорим, че днес изобщо не се говори да пази и обичаме отечеството, нито че сме длъжни, когато е необходимо, да пролеем кръв за него и дори да умрем. Защото цената на свободата му често е именно личният живот и саможертвата. Ако нямаме такава нравствена височина, с която да измерваме постъпките си към националната държава, значи е изгубен смисълът да я пазим, да живеем и умрем за нея. При този нихилизъм дали НАТО и ЕС биха могли да гарантират нашата сигурност, свобода и независимост. Та те проповядват въпросните “европейски ценности”, за да запомним, че и от държавата си нямаме необходимост и не е “европейско” да я браним.

Процесът на денационализация на държавата и отрицание на патриотизма, поддържан и направляван от държавата в духа на възприетия от нея “европейски дух”, е доста напреднал. Длъжни сме да видим и осъзнаем какво става в държавата ни и какво бъдеще ще произтече от сегашното й състояние.

Тогава отговорът на въпроса “Възможна ли е национална сигурност без национални държава” лесно ще придобие смисъл и ще се превърне в подтик за разумни и ползотворни действия.