/Поглед.инфо/ Сядаха по цели дни и нощи в кръчмата и си говореха.
- Никога не е било така – по цял ден кръчмата да е пълна с хора... – въздишаше попът.
- Бивало е – възразяваше пенсионираният учител – при някое голямо нещастие...
- По-голяма нещастие от сегашното не е имало! – отсича някой, ама кой...
- Грехът е сторен! Сега го изкупваме....- ще рече попът и ще се нахвърлят върху му с въпроси: Какъв грях толкова сме сторили?!
- Кой унищожи текезесето? – ще попита строго попът.
- Ние, ама така наредиха....- отговаряха селяните.
- Е, сега страдайте тогаз... – сопваше се попът.
- Еми, подмамиха ни тогаз, че всички ще станем чорбаджии, като ни върнат земята, а си останахме всички бедняци, само че със земя.... – вайкаха се, свели очи...
- Ти, попе, що не ни спря?! – ще кресне някой.
- Щото щяхте да ме убиете! – отговаряше гневно попът.
Постепенно престанаха да си спомнят за изгубеното време, пък и младите не им вярваха.
- Ако сте имали всичко това, защо го изоставихте?- недоумяваха синовете, дъщерите и внуците, а те все не успяваха да отговорят.
- Луди-полудели ли бяхме? – питаха се тъжно.
- Излъгани! Бяхте излъгани! – обявяваше попът.
Мълчаха и не ставаше ясно дали му вярват или не.
