/Поглед.инфо/ Хората от селцето свикнаха винаги да я виждат пред къщи, седнала на пейката.
Трите сезона – пролет, лято и есен, прекарваше на пейката, а през зимата седеше в къщичката си, но винаги сядаше до прозореца, вперила поглед навън.
В началото се учудваха и питаха баба Маринка:
- Що седиш така?
- Чакам.- отговаряше тя.
- Какво чакаш?- питаха я учудено.
- Децата чакам.
- Те, децата ти са заминали по чужбината и няма да се върнат вече....- говореха хората, а баба Маринка поклащаше глава:
- Ами ако се върнат и не ме видят да ги чакам?!
- Права си, чакай.- съгласяваха се и постепенно престанаха да я питат какво и докога ще го чака.
Свикнаха с нея – кой каквото прави, баба Маринка чака.
- Ние сме изоставеното поколение! – казваше пенсионираният учител Денчев, щом станеше дума за баба Маринка. - По-голям грях от този има ли?! Да принудиш децата да забравят родителите си! Не са виновни те , а ние! Бяха принудени да живеят като скотове тук, в родината си.
Баба Маринка не се съгласяваше и веднъж го попита:
- Ти не чакаш ли твоите деца да се върнат?
- Не! Защото знам, че няма да се върнат! Пък и защо да се връщат? Да робуват?
Баба Маринка се разплакваше и млъкваше.
Никой не разбра как една зима старицата осъмна на пейката пред къщи и когато я откриха, бе замръзнала от студ. Но ръката й сочеше пътя, сякаш повдигната да поздрави децата си, които идваха от чужбина.
