3. Идеологемата за рухналите граници чрез образите на Берлинската стена и “желязната завеса”
Следва да се отбележи, че либералното понятие за свобода, в което на преден план се извежда негативната свобода е тясно свързано с липсата на ограничения и съответно на граници, докато социалистическата представа е свързана с позитивната свобода, възприемана чрез метафората за прокарване на път, просека към някакво бъдещо по-висше състояние. Неолибералната вълна от времето на Рейгън и Тачър насам извеждат на преден план в глобалното идеологическо съзнание, налаганото навсякъде по света именно негативното възприятие за свободата във вид на премахване на стени.
В тази ситуация се появяват илюзиите на Горбачов за общочовешките ценности, които трябва да заменят класовите граници. Падането на Берлинската стена и разпадането на бившата социалистическа общност се превръщат в символ на премахването на границите и съответно на свободата. Обявява се началото на “преход към демокрация и свобода”, което се свързва със свалянето на границите. Наличието на Берлинската стена и на така нар. “желязна завеса” като метафора на отношенията между социалистическите държави и капиталистическия свят се обявява като израз на предходната несвобода. Издига се лозунгът за навлизане в свят, в който границите изчезват и човекът става свободен.
Падането на “желязната завеса” и на Берлинската свобода е любима идеологема, чрез която се легитимира втория български капитализъм с помощта на мощни идеологически апарати, създадени след 1989 г. Реалността зад всички метафори за падащите граници и либерални идеологически възторзи пред рухналата Берлинска стена през 1989 г. обаче е, че днес имаме умножаване на границите и ако границата е индикатор за несвобода, днес сме по-несвободни от всякога. Движението на капитали води до разпадни процеси и деструкция, които имат следствия противоположни за лозунгите за отваряне е свобода на движение. Глобализираният капитализъм е неравновесен и силно конфликтен. Глобалните пазари могат да опустошат цели страни и региони и България след 1989 г. е типичен пример в това отношение, изсмуквайки от тях квалифицирани кадри и други ресурси.
Всичко това обаче не е нищо друго освен ключови идеологеми на глобализирания капитализъм, заинтересован от премахването на границите, които пречат на глобалната експанзия на капитала. Зад идеологемата за свободата като премахване на граници стоят груби сметки, свързани с възможностите за глобална експанзия на капитала, на движение основни елементи на производството, изгодни зв контекста на световна система със съответен хегемон, при което печеливши от това глобализиране на движението на основните елементи на производствения процес – капитал и труд – са глобалните корпорации и световния финансов капитал със съответна транснационализираща се буржоазна класа. Капитализмът разширява своя обхват в стремежа за печалба, излизайки отвъд отделните държави, събаряйки навсякъде където съществуват по-силни граници, независимо дали става дума за бившата Източна Европа или за днешна Либия. Чрез свободното движение се изсмукват ресурси от едни региони – финанси и човешки капитали и прехвърлят на територии, изгодни за капитала. На равнището на идеологията обаче тази логика на глобализиране на капитализма се представя като “падане на граници”, “освобождаване”, “свобода”. Премахването на “желязната завеса” по същество е неоколониален механизъм за грабеж в условията на постиндустриален капитализъм, опиращ се на грабеж на човешки потенциал - ключовия капитал за съвременния информационен капитализъм. В идеологиите това се представя с възвишени думи за либерална свобода на движение на хора, а зад него по същество стоят интереси на извличане на ресурси от страна на държавите от капиталистическия център.
Лозунгите за “падане на границите” и неолибералните дитирамби за “свобода на движение” и “демокрация” са идеологически параван за тези реални икономически процеси. По този начин бяха изсмукани огромната част от математици, инженери, лекари, учени от Източна Европа и бившият съветски съюз и това е реалният смисъл на либералните песнопения за “падането на Берлинската стена” и дошлата “свобода”. Всъщност това стои и зад така нар. “арабски революции”, особено зад унищожаването на Либия, свалянето и убийството на Муамар Кадафи, който в опита да създаде златен динар и намерението си да обособи страната си и африканския регион от господството на долара, представляваше опасност за глобалния капитал, поставяше му определени ограничения, поради което и му бе организирана международната акция, която да предотврати тази опасност. Приказките за “свобода” и “демокрация”, които стоят зад така нар. “хуманитарни интервенции” или “нежни революции”, извършвани с помощта на държавите от капиталистическия център в същност имат зад себе си реалния смисъл на разрушаване на ограниченията за движение на капитали и извличане на печалби от всяка възможна територия на съвременния свят
При това особеност на неолибералната идеологема за премахване на границите и свободно движение е, че тя се опира на методологически индивидуализъм, който извежда на преден план абстрактните права на атомизирания и освободен от всякакви социални характеристики, задължения, отговорности, зависимости индивид, оставяйки настрани интересите и отговорностите към общността. Зад това стои идеологията, залегнала в работи от типа на “Свободата на избор” на един от бащите на съвременното неолиберално икономическо мислене Милтън Фридман. Правата на атомизираният индивид се превръщат във водеща абстрактна ценност, която обслужва пазарния фундаментализъм. Това съответства изцяло на .интереса на функциониране на съвременния глобален капитализъм – разрушаване на ограниченията на държави и общности в името на печалбата и процеса на безкрайна експанзия и самонарастване на капитала.
Глобализацията на капитализма се оказва процес, който е съпътствуван от фрагментация в различни сфери. Бауман отбелязва: “Интеграцията и парцелирането, глобализацията и териториализацията са взаимно допълващи се процеси. По-точно те са две страни на един и същ процес: този на световното преразпределение на суверенността, властта и свободата да се действа, задвижен (въпреки че по никакъв начин не е детерминиран) от радикалния скок в технологията на скоростта...Днес сме свидетели на процес на ново световно разслоение, в хода на което се установява нова социокултурна йерархия, нов световен мащаб...Квазисуверенитетите, териториалните деления и сегрегациите по идентичност, за които глобализацията на пазарите и на информацията съдейства и прави “необходимост”, не означава различие на равни партньори. Това, което е свободен избор за някои, се стоварва като жестока съдба върху други.”[1]
Отслабването на суверенитета и засилването на проницаемостта на държавните граници води със себе си огромно количество нови опасности, които започват да тресат различните региони и държави. Навсякъде нараства тревогата, че човек вече не е защитен както някога. Границите стават проницаеми в нарастваща степен за трансгранична организирана престъпност, трафик на хора и наркотици, контрабанда и всякакви други опасности. Улрих Бек става човекът, който може би най-силно реагира теоретически на тази ситуация, въвеждайки две нови категории за описание на съвременните общества. Първата от тези идеи е за глобалното рисково общество, което характеризира една нова епохата на несигурността. Второто особено важно понятие е “плурализация на границите” от всякакъв вид – между природа и общество, знание и незнание, субект и обект, война и мир, живот и смърт, ние и другите. Това, което е ново е премахването на пространствените ограничения за капитала и труда в процесите на глобализация. Предходните национални граници отслабват, но на тяхно място имаме поява и умножаване на всички възможни граници, с които да се стигне до сигурността.[2] От своя страна Бауман ще отбележи, че: «развитата част от света се обвива с предпазната ризница от неангажираност и издига глобална Берлинска стена».[3]
Навсякъде, където извличането на ресурси от останалите държави започва да носи със себе си липсата на изгоди, то се възприема като опасност и богатите капиталистически държави забравят за лозунгите за свобода на движение на хората и започват да издигат засилващи своята мощ стени по своите граници. След като лицемерно продължават да възпяват падането на Берлинската стена като символ на освобождението капиталистическият свят построи през следващите две десетилетия 24 стени между различни общества и държави като почти всички са по-големи от Берлинската стена. След като триумфално празнуват ежегодно “падането на Берлинската стена” и жалят убитите на нея САЩ построиха десетки по-голямата и по-охранявана стена («Тортилена завеса»), на която само за три години са загинали много повече хора, за да спрат идващата несигурност от Мексико. Подобна стена е системата от биометрични данни в документите, необходими за да пресечеш границата. Същото прави Израел със стена между себе си и Палестина. В Северна Ирландия огромна стена разделя католици и протестанти. Европейският съюз издига границата Шенген между себе си и останалия свят и за да я укрепи Гърция се кани дори да строи огромен ров между себе си и Турция.
При това либералната идеологема е, че тези граници са различни от “Берлинската стена”, която била израз на освобождение, защото при нея хората отивали отвътре навън, докато тук движението в повечето случаи било обратното – например при “Тортилената завеса” между САЩ и Мексико се ограничавало движението на латиноамериканци за САЩ. Тук обаче се пренебрегват поне две неща: 1) става дума за граници и независимо от посоката на ограничаване те пречат на толкова скъпата “свобода на движение” на неолибералите, под лозунга на която празнуват падането на Берлинската стена. 2) неолибералното лицемерие е, че те поставят и свалят стената в зависимост от интересите на богатите държави от капиталистическия център – границите са отворени за изсмукване на високо квалифицирани кадри, за “brain drain” и грабеж така за стотици милиарди долари от останалия свят, докато в същото време спират бедните и неквалифицираните, отделяйки ги така в своеобразни глобализирани гета зад съответните граници.
Глобализираният капитализъм благоприятства разпадът на държави, но на тяхно място се появяват нови държави с граници помежду им. По рано територията на бивша Югославия например бе отделена от останалите държави с обща граница, а сега вътре в нея има границите на седем държави, т.е. рязко е увеличен броя на границите. Така непрекъснато имаме разпад на държави и появата на границите на нови по-малки образования. Преди Първата световна война в света има около 60 държави, а сега са над 210. Типичен пример на такива разпадни процеси уж на отваряне на границите, на край на противопоставянето е станалото с бившия СССР, където сега между 15 държави има повече и по-силни граници от всякога преди това в историята на това пространство и безусловно по-големи отколкото при социализма.
Държавите все по-трудно могат да служат като граници за движението на глобалните потоци на капитал като условие за капиталистическо възпроизводство. Резултатът от това е, че фирмите, компаниите, богатите хора поемат тези функции, които трябва да изпълнява държавата – появява се бизнесът с частна охранителна дейност и поставяне на технологически прегради пред опитите да бъде накърнена собствеността на частни и корпоративни субекти. У нас в този бизнес са заети около 140 хиляди човека, което е повече от държавните полиция и армия взети заедно. Те охраняват новите стени на хиляди частни обекти в страната. Падналите граници на държавата са заменени с огромно количество нови граници вътре в страната, свързани с охраната на хилядите частни обекти.
Вътре в границите на националните държави възникват разнородни по сигурност пространства – оградени с достатъчно системи на сигурност частни пространства, в които можеш да получиш по-добро обслужване и повече безопасност, за разлика от обичайните публични пространства. В тях е пълно с камери, охранители и охранителни системи, но можеш да бъдеш сигурен за собствеността и децата си, а всякакви просяци, бездомни и съмнителни лица просто не могат да влязат в съответната територия. На мястото на границите на националните държави като територия, на която се предлага сигурност се появяват защитени анклави на частни пространства за сигурност, достъпни за относително малцинство от избрани. Във всеки един град имаме разделение на опасни и сигурни зони. Още през 90-те години на ХХ век в справочника на Вашингтон, столица на най-силната държава в света се отбелязваха районите, в които е безопасно и тези, в които е изключително опасно да ходиш сам и пеша, дори през деня. Богатите могат да си осигурят материално допълнителна защита срещу рисковете в сравнение с бедните – да ползват по-сигурен транспорт, по-екологична и здравословна храна, по-добри лекарства и лекари срещу болести, да си осигурят допълнителна защита, да се затворят в специални градчета със своя полиция, която да им даде сигурност, която нямат другите. Появяват се десетки хиляди затворени градове на богатите, които са с електронни граници спрямо външния свят. Възникват най-напред в Северна и Южна Америка, където има няколко стотин хиляди такива затворени селища. У нас също се строят специално за по-богати хора. В такъв затворен комплекс живее например президентът и милионерът Плевнелиев.
Когато стана президент на България първият указ, който издаде Жельо Желев беше за премахването на ограниченията за жителството в големите градове и това бе обявено като голямо постижение на свободата. Едно от последствията от това беше появата на гигантски ромски гета край големите градове, в които живеят днес около 450 000 човека. По различни данни около една трета от жителите на гетата у нас днес не излизат от там и се изхранват от кофите. “Много роми фактически почти не напускат махалата. Във всяко гето, където и да е то, поначало се концентрира разрушителна енергия на омраза към културата на обкръжаващия полис...В тях цари културата на изолираните, отхвърлените, вътрешно непримирима с културата на доминиращите обкръжаващи. В социалнопсихологически план гетото ражда омраза, и то двупосочно - към “гетоизираните” и към онези, намиращи се извън него.”[4]
Първото, което донесоха така нар. демокрация и свобода след 1989 г. бяха решетките, железните врати, охранителните системи, частните охранители, бизнесът с които започна да процъфтява. Приватизацията и разграбването на колективната (държавна) собственост породиха огромно количество частни граници. Ликвидацията на колективното селско стопанство доведе то това, че то бе раздробено на 14 млн. частни граници, които трудно се охраняват и резултатът е връщането на българските села, разграбвани от ромски банди към времената на кърджалийските набези.
Ерозията на голямата средна класа, създадена от социализма, декласацията на милиони хора, абсолютното обедняване на голяма част от населението доведоха до нова пролетаризация и нови класови граници, противоречия, антагонизми, подсилвани днес от глобалната икономическа криза.
Умножават се нормативните юридико-административни граници на поведението на хората. Днес българинът е много с повече нормативни ограничения отколкото например по времето на турското робство. Народното събрание по времето на социализма като временен орган, който заседава два пъти в годината и приема относително ограничено количество нормативни документи, сравнено с Народното събрание след 1989 г., което има статута на постоянен орган и приема непрекъснато закони и промени в тях като се има предвид, че в същото време голяма част от законите и нормативните документи се възприемат от европейския парламент и европейската комисия, регулиращи с хиляди правила живота на хората. Като се вземат предвид и огромното количество поднормативни актове, приемани не само от министерския съвет, министерства, агенции и всяка институция с нейните правилници, то можем да кажем, че количеството на нормативните ограничения, днес са по-големи от всякога преди в историята.
Имаме засилване на границите и нови граници в още едно огношение – нормативните граници, отнасящи се до различни нарушения, свързани с увеличаване на наказанията – тенденцията на “наказващата държава”, заместваща социалната държава според неолибералните теоретици на държавата. В резултат на това, че всяко дребно нарушение на съответните норми получава жестока санкция САЩ са страната с най-голямо количество затворници, како голяма част от тях работят. Общият им брой днес е около 2 400 000 човека, което е близо милион с повече в сравнение намиращите се в Гулаг на Сталин пред 1953 г. по време на смъртта му. Бауман пише: “Броят на хората в затвора или на очакващите присъдата “затвор” нараства, и то бързо, в почти всяка страна. Почти навсякъде мрежата от затвори се радва на строителен бум. Навсякъде по света се увеличават разходите от държавния бюджет за “силите на реда и затвора – главно за действащи полицейски сили и за обслужването на затворите. Най-важното е, че пропорцията на населението, което е в пряк конфликт със закона и е субект на наказанието “затвор” нараства с бързо темпо...Рязкото нарастване на наказването чрез затвор внушава, че има някакви нови големи части от населението, набедени поради едно или друго съображение, че са опасност за социалния ред.”[5] САЩ са на първо място в света по брой на затворници – там през 1979 г. е имало 230 затворници на 100 000 жители, а двадесет години по-късно в началото на 1999 г. те са били 649 на 100 000. “... щатът Калифорния възхваляван от някои европейски социолози като истински рай на свободата, предвижда за разходи по строежа и поддържането на затвори бюджет, който далеч надхвърля цялата сума на щатските фондове, предназначени за всички висши учебни заведения. Затварянето е върховната и най-радикалната форма в пространствено ограничаване.”[6]
Умножават се културно-идеологическите и символни граници. Разпадането на единните идентичности (югославска и съветска) доведе до формирането на десетки нови граници в идентичностите, противопоставяния, изобретяване на истории и политики на паметта, омраза и конфликти. Антициганските протести, антиимигрантски нагласи, етнически дистанции и у нас, и в Европа са индикатор за тази тенденция. Имаме процеси на десекуларизация и завръщането на нови религиозни граници. Неслучайно се говори за “сблъсъка на цивилизациите” и новите цивилизационни граници. От една партия за всички и морално-политическо единство до 1989 г. се премина към 400 партии, стигматизация на социални групи, противопоставяния и омраза, разпад на социален капитал и човек за човека е вълк и враг. От външния образ на един враг се премина към множеството вътрешни образи на врага. Броят на политическите уволнения след 1989 г. е много по-голям отколкото след 1944 г.
Говорят ни че сега сме “свободни” поради откритостта на страната. Какво казват фактите. Според статистическите справочници България през 1986 г. е била посетена 7 млн. 567 000 чужденци, докато 20 години по-късно през 2006 г. те са били дори с 18 000 човека по-малко – 7 млн. 499 000. През 2009 г. в българските университети са се учили около десет пъти по-малко чужди студенти отколкото през 1988/1989 г. Що става дума за стотиците хиляди българи, които избягаха от България към развитите страни през изминалите повече от две десетилетия, то това е бягство по същество от несвободата на днешното българско общество – от мизерията, от трудността или невъзможността да си намериш работа, от несигурността.
Между впрочем Желев, който е между най-автономните български политици, признава в едно свое интервю по случай 20 годишнината от 10 ноември, че свободата всъщност била свобода да можеш да излизаш в чужбина. И малко след това обаче добавя, че в резултат на това излизане в чужбина Западът е успял да отмъкне 300 000 български висшисти и само от това загубите на България са 75 млрд. долара. Оставям настрана, целият останал грабителски процес. Това се оказва така нар. свобода. Превръщаш страната си в разграден двор. Обират всичко каквото могат, другото разрушават. А някакви малоумни идеолози, някои от тях за жълти стотинки, други от глупост стоят в средата и персевират „Аз съм свободен!”, „Аз съм свободен!”
4. Идеологемата за страха преди и липсата му сега
Друг идеологически мит на разграничение на периода преди и сега е този за страха - тогава хората се страхували, а сега не. Реално обаче степента на сигурност тогава е неизмеримо по-голяма. Всъщност днес българинът се страхува неизмеримо повече отколкото някога. Страхува се да не остане без работа, да не бъде опозорен в медиите, да не бъде ограбен и убит на улицата, да не се разболее при наличието на ужасното здравеопазване, дали ще му стигнат парите да изкара месеца, дали няма да го измамят по телефона, в магазина, на улицата, дали ще може да си плати кредитите. Обществото функционира на основата на феномен, който много изследователи характеризират като „култура на страха”.[7] В едно проучване на в. 24 часа се оказва, че да ходиш нощем по улиците на България се възприема от българина като равностойно на това да преживее земетресение - по 75% изпитват страх и от двете. Не са сигурни за живота си 62 % от българите, нито дали няма да им отнемат имота – 54 %, като и едното и другото са несравними с нагласи и страхове през предходни периоди. Две трети от българите са били жертви на някакъв обир, 38% - на уличен грабеж, 28% - на телефонна измама, 55% живеят с подозрението, че им подслушват телефона.[8]
„Над 1 млн. 200 хил. българи се тресат от нерви и изпадат в тежки депресии. Това представлява една шеста от население на страната ни. Едва 300 хил. се лекуват, останалите не ходят на психолог от неудобство. Голяма част от тях обаче дори не осъзнават, че имат проблем. Това съобщи през април тази година член-кореспондент Мила Власковска по време на Третата национална конференция на Асоциацията на частно практикуващите психиатри в България. Безпомощност в леглото при мъжете и трупане на килограми при жените са реалната развръзка на дълго потисканите нерви, коментираха психиатри. На практика се оказва, че всеки шести българин страда от потискани нерви. Нелекуването им обаче докарва до тежки депресивни разстройства. В 90% от случаите се откриват и симптоми на тревожност, което означава, че са на една крачка от полудяването. По този показател България е на водещо място в Европа. Други 34-70 на сто от пациентите с такова състояние са и със социална фобия. Това означава, че те губят желанието си за контакт с хората, постепенно се изолират, докато съвсем се затворят в себе си. Една част от българите с депресия, 30-65 процента имат паническо, а 48 на сто посттравматично разстройство.”[9]
Ключов елемент на либералната негативна свобода е защитата на човека от престъпност. Джон Лок вижда в това основополагаща задача на държавата – да те брани от тези, които ограничават по някакъв начин твоя живот и собственост. Каква е обаче ситуацията у нас днес? В доклад на Центъра за изследване на демокрацията от 2011 г. за престъпността в България се отбелязва, че след 1989 г. броят на регистрираните престъпления е четири пъти по-висок на 100 000 човека отколкото преди 1989 г., но и че това са само половината от реалните, защото около половината не се регистрират – тогава са били около 400 на 100 000 човека, след това “нормалното ниво”, защото имаме и пикове е било около 1600, а за още толкова не се съобщава.[10]
По времето на социализма няма строеж на нови затвори, а сега един от най-големите дефицити в страната е дефицитът на затвори, и остро стои въпросът, къде да се затварят нарастващото количество осъдени. Насилието пронизва всички тъкани на живота, и през 2000 година всяка четвърта българка е била жертва на домашно насилие.[11] В същото време 22 години след началото на прехода България е страната с най-много полицаи на човек от населението в Европа. За една година се подслушват неизмеримо повече хора отколкото в целите САЩ, а обемът на информация, която се събира е за една година повече отколкото за 45 години по времето на социализма. В този смисъл България е много по-полицейска държава в сравнение с предходни периоди и в същото време с много по-неефективна полиция, т.е. много по-престъпна държава. Затова се е появила гигантска частна армия от охранители и всякакви други специалисти по частно предлагане на сигурност като техният брой е около 140 000 човека и е по-голям войници и полицаи в армията и полицията е взети заедно. Но създадената след разрушаването на социализма и построеното от него буржоазна държава е неспособна да изпълнява задълженията си да предлага сигурност на хората.
Имаме разделение на бедни и богати по отношение на сигурността и свързаната с нея свобода. Богатият може да си вземе охрана, може да живее като милионерът Плевнелиев в затворен комплекс, в който се влиза с електронни карти и не се страхува да остави децата си да играят на улицата. Бедният може да бъде убит в гетото или дори в центъра на София като куче. Годишно за железни врати, СОТ, охрани се харчат милиарди, което някога го нямаше. Българинът е и по-несигурен за своя живот и по-несвободен.
________________________________
[1] Бауман, З. Глобализацията. Последиците за човека, С., ЛИК, 1999, с. 93.
[2] Бек, У. Световното рисково общество, С., Обсидиан, 2001
[3] Бауман, З. Глобализацията. Последиците за човека, С., ЛИК, 1999, с. 98
[4] Попов, М. Затворени и враждебни, В: Монд дипломатик, декември 2005
[5] Бауман, З. Глобализацията. Последиците за човека, С., ЛИК, 1999, с. 138
[6] Бауман, З. Глобализацията. Последиците за човека, С., ЛИК, 1999, с. 139, 130.
[7] Вж. Furedi, Frank. Culture of Fear: Risk-taking and the Morality of Low Expectations, Cassell, 1997, ISBN 0826476163; Furedi, Frank. Politics of fear: Beyond Left and Right, Сontinuum, 2005, ISBN 0826487289.
[8] Вж. Гешакова, Мила. Българинът ’09: уплашен от апаши, харесва хороскопи, в. 24 часа, 28 декември 2009.
[9] Вж. Николова, Силвия. Депресия налегна 1 200 000 българи, в. Монитор, 27 април 2009
[10] Тенденции на престъпността в България 2000-2010, С., ЦИД, 2011, с. 18.
[11] Вж. Всяка четвърта българка е жертва на домашно насилие, в. Сега, 29 май 2000 г.
