/Поглед.инфо/ Принципът „по-добре късно, отколкото никога” явно е присъщ на българските политици от време оно,защото не са малко случаите, в които се реагира пост-фактум. Трябваше ли в крайна сметка да се намеси президентът Радев, за да се разбере, че безусловната подкрепа на Р Северна Македония за членство в организации като НАТО и ЕС /това е подредбата!/ подлага на изпитание нашата българска история и идентичност? Трябваше ли прибързаният, недообмислен в подробности и несъобразен с новите условия на настоящия етап в отношенията между държавите в региона Договор за сътрудничество между двете страни да бъде превъзнасян като първопроходник в амбициите ни за лидерство в европейската интеграция на Западните Балкани? За да ни облее впоследствие студеният душ на тачения от целокупния Запад Преспански договор? Когато експремиерът на Гърция Алексис Ципрас си позволява при откриването на Солунския панаир само преди дни да каже, че „горд съм с Преспанския договор, който не остави отворена врата трети страни да играят решаваща роля в Балканския регион и по специално на границата” дали в София някой си даде сметка какво се крие в тези слова? Правителството на Ципрас падна от власт и заради този Преспански договор, който гърците, предимно от Северна Гърция /Егейска Македония всъщност/, не му простиха, но е видно, че и правителството на наследника му от „Нова демокрация”, Мицотакис, няма намерение и възможност да го променя. И защо да го прави, когато думи „запазихме гръцкия характер на културното наследство на Македония и създадохме съюзник, а не враг” са достатъчно красноречиви като извод. Какво да кажем ние, когато приехме съгласно нашия Договор специална съвместна комисия от двете страни, България и Македония /тогава!/, да заседава без уточнен срок за изясняване на проблемни въпроси от общата ни история, исторически личности и неразбории, меко казано, в учебниците по история в Повардарието? Комисията заседава месеци, буксува върху предварително известни като щекотливи въпроси като национална принадлежност на Гоце Делчев например и дори няма надежда за изход от наложено протакане. Друг въпрос е кой го прави и с каква цел. Важното е, че времето за съгласуване изтече и Скопие се готви, едва ли не, да получи през октомври дата за начало на присъединителен процес към ЕС. Ако Франция, впоследствие и Германия, са променили становището си за „първо реформи в Брюксел, после разширяване”. За членството в НАТО, основна цел, няма проблем. Предвидено е да стане през декември. Поне така казват във Вашингтон. Срещата на президента Радев с нашите участници в смесената комисия, които свенливо признават, че „няма напредък” и непрекъснато подчертават, че „решенията не са на историците” е опит да се сложи пръст в раната. Да се каже, макар и късно, че „не приемам тази интеграция да става за сметка на употребата на българската история, език и идентичност като разменна монета”, всъщност е принание, че някой не е доогледал нещата, не ги е предвидил, не познава материята, не е в крак с историята и причините да загубим в крайна сметка една от малкото каузи, които са обединявали българския народ. Другата е Съединението с последвалата Сръбска война срещу нас. Ние се гордеем с Балканската война, а тя е била именно заради мечтата да осъществим тази наша кауза. В която участват и хиляди наши братя от Повардарието. Днес се налага в 61-вата минута да се „предприемат екстрени мерки за изработване на нова позиция с ясни критерии за защита на българските национални интереси, които да залегнат изрично в преговорната рамка за Македония”. Това са думи на президента, но две години някои наблюдатели, запознати с обстановката и историята не само в Помвардарието, но и в региона, предупреждаваха за последствия от непреценени амбиции и залитания под чужда свирка. Получиха се упреци за „зловредни критики на външната ни политика”, но случилото се, както в Северна Македония след подписването на Договора, така и след поредицата заседания на съвместната комисия, са достатъчно основание да се даде сметка, че нашите междусъседски проблеми няма как да се решат в рамките на оставащия един месец до предвижданото решение на Брюксел относно започване на процес за присъединяване на Северна Македония към ЕС. Още повече, че ако процесът, така или иначе, се отложи за неопределено време, правителството на Зоран Заев в Скопие може и да има проблеми с оставането на власт. То не е дошло чрез избори на власт, а опозицията в лицето ва ВМРО-ДПМНЕ не престава да настоява за извънредни избори, през април 2020г например. Тогава историята с прегръдките на нашите двама премиери и пожеланията за „най-после разбирателство” ще останат като скъп спомен за добри намерения, но без покритие.

Ние преглътнахме новото име на страната, въпреки стратегически опасения за бъдещи проблеми в това отношение, опитваме се в ТВ-канали да превеждаме от т.н. македонски език, правим някакви съвместни проекти, които обикновено не намират многобройни зрители и в двете страни и накрая чуваме от Атина „чудя се защо българският премиер държи народа си толкова беден”. Това са думи на Ципрас, за които в София има оглушки. Споменати са само, между другото в материал по друга тема, от един добър познавач на Гърция. Самочувствието на Атина не е за пренебрегване, но ние след като си имаме Василий Втори Българоубиец, би трябвало да ни е познато онова с „обица на ухото”. Преспанският договор е от същата порода. Иначе обичаме гръцките плажове и нямаме нищо против узото с калмарите.

Едва ли може да се отговори утвърдително на въпрос дали участниците-историци от наша страна в смесената комисия за решаване на спорните въпроси със Скопие могат да дадат гаранция, че за месец ще намерят изход от създадената ситуация с неотстъпчивостта на македонските историчари. А спорните въпроси се отнасят до събития, исторически личности, корекция на учебници, надписи в музеи, на паметни плочи, позиции на обществени медии, паметници на наши герои/ революционери, казна президентът Радев. Засега само Св.Св Кирил и Методий ще честваме заедно, нещо има напредък и за Цар Самуил и Григор Пърличев, но другото тъне в мъгла и недомлъвки. Не че е лесно. Гърците го работиха 25 години и без бързане, без съобразяване с натиск и с византийско прикриване на замислите. Може правителство да падне, ама Александър Македонски вече няма нищо общо с Повардарието т.е. със Северна Македония. Е, кой ще измисли новата ни позиция с критерии във връзка със ситуацията в Скопие относно историческата истина? С декларация в стил „роля на Русия във Втората световна война” няма да стане. С повече знания и експертен капацитет по темата може и да се получи. Освен разширяване кръга от историци, има и бивши дипломати, които години са сърбали попарата на „добросъседството” и могат да са полезни поне с идеи. Преценките, разбира се, остават за политиците. Дано поне по тази тема са на висота. Болезнена е за голяма част от българския народ, колкото и да не им се вярва. Горчивината от загубената кауза не е отшумяла. Тя може и да обедини отново българите.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели