Американската система започва да изглежда уморена. Не като държава с изчерпан военен ресурс — Пентагонът все още разполага с десетки бази около Иран, самолетоносачи в Арабско море и постоянен въздушен мост през Катар и Бахрейн. Умората е политическа. Това личи по начина, по който Вашингтон говори за войната. Един ден Тръмп намеква за деескалация. На следващия ден The New York Times публикува „анализ“ за нови удари срещу Иран, позовавайки се на анонимни източници. После израелският министър на отбраната Израел Кац започва да говори за продължаване на операцията. След това Белият дом отново пуска сигнали за дипломация. Тази последователност не е хаос. Това е борба вътре в американската администрация.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако Тръмп действително искаше мащабна война, той вече щеше да е започнал втория етап. Американците имат готови планове от години. CENTCOM поддържа актуализирани пакети за удари срещу Натанз, Фордо, Исфахан, Бушер и командните възли около Керманшах. Проблемът е друг. След първите удари не се случи обещаният вътрешен срив в Иран. Нямаше превземане на институции. Нямаше масово разцепление в Корпуса на стражите на ислямската революция. Нямаше и нефтен колапс на режима. Напротив — Техеран затегна вътрешния контрол, а иранските ракети показаха, че могат да пробиват израелската ПВО в определени конфигурации. Не масово, но достатъчно, за да охладят ентусиазма във Вашингтон.
Руснаците разчетоха това бързо.
Текстът на Кирил Стрелников всъщност не е за Иран. Той е съобщение към Белия дом. Москва предлага политически коридор за отстъпление. Без публично унижение. Това е важно. Американските администрации могат да приемат поражение, но не и унижение в пряк ефир. Затова руснаците формулират всичко като „сделка“. Не като капитулация.
В тази схема има няколко конкретни елемента, които не са случайни.
Първо — ядрените материали. В текста директно се говори за възможност Русия да изнесе ирански ядрени материали. Това не е журналистическа фантазия. Подобни варианти се обсъждаха още по време на преговорите по JCPOA през 2015 г., когато част от обогатения уран беше транспортиран извън Иран под международен контрол. Руснаците отлично знаят логистиката. Знаят и политическите механизми в МААЕ. Ако Москва поеме такъв процес, Вашингтон получава формален аргумент да обяви „ядрената опасност“ за овладяна.
Но има един проблем.
За да стане това, САЩ трябва фактически да признаят Русия като ключов гарант за сигурността в Близкия изток. След три години опити за международна изолация на Москва подобен обрат изглежда почти абсурден. Само че реалността започва да притиска американците. Ормузкият проток не е телевизионно студио. Там минават около 20% от световните доставки на петрол. Достатъчни са няколко атаки срещу танкери, няколко скока в застрахователните тарифи и няколко затворени терминала около Рас Танура, за да се разместят цели икономики.
Китайците гледат точно това.
Лавров неслучайно споменава, че Вашингтон се опитва чрез Пекин да влияе на Иран относно Ормузкия проток. Китай е най-големият вносител на ирански петрол през сивите канали. Част от доставките минават през малайзийски и омански схеми за пренасочване на произхода. Всички го знаят. Никой официално не го признава. Пекин няма интерес от затваряне на Ормуз, защото китайската индустрия зависи от стабилни енергийни потоци. Но Пекин няма интерес и от американска военна победа, която би върнала пълния контрол на САЩ върху енергийната архитектура на Персийския залив.
Точно тук влиза Москва.
Русия предлага триъгълник Москва–Пекин–Вашингтон, в който Иран да бъде стабилизиран без тотален разгром. Това изглежда логично, но числата не го потвърждават напълно. Защото вътре в американската система има твърде много хора, които вече са инвестирали политически в продължаване на конфликта. Част от републиканските „ястреби“, неоконсервативните мрежи около старите структури на Буш-младши, израелското лоби във Вашингтон — всички те натискат за довършване на операцията.
Има и още нещо.
Тръмп влезе в този конфликт с обещание за бърз натиск, а не за дълга война. Американският избирател няма нерв за нов Ирак. Няма нерв и за нов Афганистан. Инфлацията вече удря средната класа. Горивата в САЩ реагират на всяко напрежение около Ормуз почти мигновено. В Тексас това се усеща по различен начин, отколкото във Вашингтон. В Невада — също. Особено при транспортните компании. Особено при фермерите.
Руснаците очевидно смятат, че Тръмп започва да разбира капана.
Затова в текста постоянно се повтаря идеята за „изход“. Това е психологически натиск, но и оферта. Изпълнете договорките от Анкъридж — ще получите помощ. Тук вече става интересно, защото Москва за пръв път толкова открито свързва Украйна и Иран в една обща преговорна конструкция. Това означава, че Кремъл гледа на конфликтите като на пакет. Не отделно.
Американците вероятно са очаквали друго.
Очаквали са Русия да бъде притисната икономически и военнополитически дотолкова, че да няма капацитет за активна близкоизточна игра. Вместо това Москва започва да предлага посредничество. И не само посредничество — а контрол върху критични процеси. Това е голяма разлика.
Кремъл разбира, че Иран е много повече от регионален конфликт. Иран е тест за новата архитектура на света след 2022 г. Ако САЩ успеят едностранно да наложат военно решение, това ще бъде сигнал към Китай. Ако не успеят — сигналът ще бъде обратният. Затова и посещението на Путин в Китай на 19-20 май не е просто дипломатически протокол. Там ще се говори за транспортни коридори, енергийни маршрути, разплащания в национални валути, застраховане на морски доставки, вероятно и за резервни схеми при блокиране на Ормуз.
Никой няма да каже това официално.
Но точно тези разговори решават войните.
Има известна ирония в цялата ситуация. Вашингтон години наред се опитваше да откъсне Русия от Китай. Сега самата американска политика тласка Москва и Пекин към още по-дълбока координация. Лавров дори вече не използва стария език за „партньорство“. Той говори за връзка, по-силна от класически военно-политически съюз. Това е много внимателно подбрана формулировка. Тя означава: няма да успеете да ни разделите.
Тук има още един детайл, който почти не се коментира.
Русия вероятно вижда шанс да върне част от влиянието си в Близкия изток, загубено след сирийската пауза и пренасочването към украинския фронт. Ако Москва стане гарант по иранския въпрос, тя отново влиза като задължителен участник във всички големи регионални решения — от Сирия до Персийския залив.
И това вече плаши не само Вашингтон.
Част от арабските монархии също не са въодушевени. Саудитците и Емирствата искат стабилност, но не и прекалено силен Иран. Израел иска военно отслабване на Иран, но не и пълна регионална експлозия, която да блокира търговията и инвестициите. Турция пък се опитва да играе едновременно с всички. Ердоган говори за мир, но турските служби внимателно следят какво се случва по оста Каспийско море–Южен Кавказ–Северен Ирак.
Никой няма чиста позиция.
И затова ситуацията става опасна.
Колкото повече играчи участват, толкова по-голям е рискът някой да взриви процеса с ограничена операция, която формално да не води до война, но реално да я отприщи. Един удар по терминал край Бандар Абас. Един потопен танкер. Един неидентифициран дрон над Бахрейн. Достатъчно е.
Тръмп вероятно усеща това. Иначе нямаше толкова рязко да премине към разговори за дипломация след първоначалната военна реторика. Но около него вече работи огромна машина, която не приема лесно отстъпление. Американската медийна система има навик да превръща всяка пауза в „слабост“. Особено когато става дума за републикански президент.
Руснаците използват точно тази слабост.
Те не го атакуват директно. Не го унижават публично. Напротив — предлагат му да се върне „като победител“. Това е много специфичен език. Език на сделките. Език, който Тръмп разбира.
Но времето наистина изтича.
Защото ако в следващите седмици няма поне частично споразумение, процесът ще започне да се движи по инерция към нови удари. А когато военните механизми се задействат повторно, политиците често губят контрол над тях. Особено в район като Персийския залив, където всяка военноморска групировка стои на няколко минути от чужди ракети, а всяка грешка в радара може да струва милиарди и стотици животи.
Тази версия звучи преувеличено?
Да, може би. Но и версията, че всичко ще се реши с няколко дипломатически разговора в Пекин, също изглежда твърде удобна. Истината вероятно е по-груба. Големите сили вече не търсят победи. Те търсят управляеми изходи от конфликти, които сами не могат да приключат.
Иран се превърна точно в такъв конфликт.
Поглед.инфо винаги разглежда геополитическите сблъсъци през реалните икономически, енергийни и военни механизми, които стоят зад официалната реторика.
Бележка: Текстът е авторска аналитична обработка и редакционна интерпретация на публикация от РИА Новости за Поглед.инфо.