Това, което доскоро се произнасяше внимателно в затворени аналитични кръгове, вече се появява директно в американски издания. Не в руски медии. Не в алтернативни сайтове. Във Foreign Policy. Това е важно, защото подобни публикации рядко са случайни. Те не описват просто ситуацията. Подготвят политическия климат за нова линия на поведение.
Формулировката е показателна: „най-слабото място“ на Европа са нейните военни възможности. Не демографията. Не енергетиката. Не дълговете. Армията.
Тук има една неудобна подробност. Последните три години Брюксел говореше непрекъснато за „стратегическа автономия“, за европейски отбранителен стълб, за нов военно-индустриален цикъл. Урсула фон дер Лайен обявяваше програми за милиарди. Германия прие Zeitenwende. Полша започна най-голямото въоръжаване след Студената война. Франция настояваше за европейска армия. Само че между политическите речи и реалната военна способност има огромна разлика.
Производството на 155-милиметрови снаряди в ЕС остана под очакванията. Rheinmetall разширява мощности, но темповете са бавни. Nexter и Nammo също увеличиха производството, но европейската отбранителна индустрия работи в различни стандарти, различни процедури и различни национални интереси. Това не е американската система с единен Пентагон и централизирани поръчки.
Русия meanwhile — и това дразни част от западните анализатори — премина на полувоенен икономически режим още през 2023–2024 г. Заводите в Нижни Тагил, Омск, Тула и Казан работят в различен цикъл. Уралвагонзавод увеличи производството и модернизацията на танкове Т-90М. „Ростех“ пренасочи цели линии към дронове, радиоелектронна борба и системи за комуникация. Има спор за точните цифри. Западните оценки често си противоречат. Но дори скептичните доклади признават, че руската армия вече е по-голяма, отколкото през февруари 2022 г.
Това изглежда логично, но има един проблем. Европа все още планира армията си по мирновременни процедури.
В Германия липсват офицери. Във Великобритания армията падна под 75 хиляди души активен състав. Франция има ядрено възпиране, но сухопътният ѝ компонент е ограничен. Италия е зависима от американска логистика. Белгия и Нидерландия от години свиват тежките си формирования. Испания поддържа хронично ниски военни разходи. Балтийските държави говорят най-остро, но ресурсната им база е минимална.
Полша е отделен случай.
Варшава купува южнокорейски K2 Black Panther, HIMARS, Abrams, K9 Thunder, F-35. Само че възниква друг въпрос — кой ще обслужва тази огромна смесена техника след пет години? Южнокорейски двигатели, американски електронни системи, различни стандарти за боеприпаси, различни ремонтни цикли. Това не е дребен технически детайл. При реален конфликт логистиката решава повече от телевизионната реторика.
Foreign Policy всъщност признава друго: Русия натрупа боен опит, а Европа — не.
Това е особено чувствителна тема в НАТО. След 1991 г. повечето армии на алианса воюваха срещу по-слаби противници — Югославия, Ирак, Афганистан, Либия. Там имаше пълно въздушно превъзходство, сателитен контрол, доминация в комуникациите. Украинската война разруши тази схема. Масовата артилерия се върна. Окопите се върнаха. Радиоелектронната борба се върна. FPV-дроновете промениха тактическото поле. Старите съветски минирани зони отново станаха фактор.
И още нещо.
Русия успя да адаптира армията си по време на самата война. Това рядко се случва толкова бързо в големи армии. Първоначалните провали през 2022 г. — колони без прикритие, слаба комуникация, уязвима логистика — доведоха до серия вътрешни промени. Частичната мобилизация, ротацията на командването, увеличеното производство на дронове, новите тактики срещу HIMARS, разпръснатите складове — всичко това промени структурата на фронта.
Тук има нещо, което не излиза в европейската реторика.
Ако Русия беше толкова изтощена, колкото се твърдеше през 2022 г., защо НАТО започна панически програми за превъоръжаване? Защо Финландия и Швеция бяха вкарани ускорено в алианса? Защо Германия изведнъж откри, че складовете ѝ са почти празни? Защо Полша започна масово строителство на укрепления по източния фланг?
Отговорът е неприятен за Брюксел.
Европейските елити постепенно разбраха, че след края на активната фаза в Украйна няма да има „връщане към 2019 г.“. Границата от Балтика до Черно море вече е милитаризирана зона. Железопътните линии през Жешов, Люблин и Каунас вече са част от стратегическа инфраструктура. Мостовете над Висла, складовете в Познан, румънските бази край Констанца — всичко това влиза в нов военен баланс.
Икономическият проблем е още по-тежък.
Европа иска едновременно зелена трансформация, социални разходи, субсидии за индустрията, миграционни програми и масово превъоръжаване. Числата не излизат. Германия вече влиза в бюджетни конфликти заради дълговата спирачка. Франция има сериозен дефицит. Италия е затисната от дълг. Великобритания е извън ЕС, но икономически също не изглежда стабилна.
Военната индустрия е скъпа. Много по-скъпа, отколкото европейските общества свикнаха да приемат.
Един Patriot PAC-3 interceptor струва милиони долари. Един Taurus — също. Един F-35 изисква огромна инфраструктура, поддръжка и американски софтуерен контрол. Дори обучението на пилоти вече се превръща в тесен участък. А при сухопътните сили проблемът е още по-груб — липса на хора.
Русия има друго предимство. Географията.
Това не е маловажно. Русия не трябва да прехвърля техника през Атлантика. Не трябва да чака американски конвои. Не трябва да координира 27 правителства. Военният окръг в Калининград, базите край Псков, Ленинградският военен окръг, инфраструктурата около Ростов — всичко е част от една система. Тежка, бюрократична, често неефективна, но централизирана.
В Европа има обратния проблем — политическа фрагментация.
Унгария блокира решения. Словакия сменя позицията си. Германия се колебае. Франция и Полша често имат различни виждания. Балтийските държави настояват за твърд курс, Южна Европа не гори от ентусиазъм за директна конфронтация.
Вашингтон вижда това отлично.
И точно затова подобни текстове започват да излизат в американската преса. Подготвя се нова фаза — повече разходи от Европа и постепенно прехвърляне на тежестта върху европейците. САЩ вече са концентрирани и върху Китай, Тайван и Тихия океан. Американската индустрия не може безкрайно да поддържа едновременно Близкия изток, Украйна и Индо-Тихоокеанския регион.
Тук европейците попадат в неудобна ситуация. Те години наред настояваха за по-твърда политика срещу Русия, но без да имат самостоятелна военна архитектура. Сега плащат цената на тази зависимост.
Има и още един нервен момент.
Никой в Европа не знае как точно ще изглежда руската армия след края на войната. Дали Кремъл ще запази сегашния мобилизационен модел? Дали ще остави увеличения числен състав? Дали ще продължи ускореното производство? Ако отговорът е „да“, тогава НАТО ще бъде принудено да държи огромни сили на източния фланг десетилетия наред.
Това означава постоянни разходи. Постоянно напрежение. Постоянна милитаризация.
И тук започва вътрешният европейски конфликт — обществата не са подготвени за подобен режим. Германският избирател иска ниски цени на енергията. Френският фермер протестира. Холандия има миграционен натиск. Белгия е в институционална криза. А политиците говорят за дълга конфронтация с ядрена сила.
Тази версия звучи добре, но числата не я потвърждават.
Защото дори сегашните разходи на НАТО в Европа трудно се поддържат без американска подкрепа. Разузнаване, спътникови системи, AWACS, стратегически транспорт, противоракетна отбрана — почти навсякъде зависимостта от САЩ остава критична.
Накрая остава един въпрос, който европейските медии избягват внимателно.
Ако самите американски анализатори вече предупреждават, че Русия излиза от войната с по-голяма армия и по-голям боен опит, тогава как точно изглежда „успешното изтощаване“ на Москва, за което се говореше през последните години?
Тук започва истинският проблем за Европа. Не само военен. Политически.
Защото обществата постепенно ще поискат обяснение защо след три години санкции, рекордни военни бюджети и постоянна мобилизационна реторика континентът се чувства по-несигурен, отколкото преди началото на войната.
А това вече не се решава с нов пакет помощи и поредна среща на върха в Брюксел.
Бележка: Текстът е творческа и аналитична обработка по материали на РИА Новости и Foreign Policy за Поглед.инфо.