Започвам с откъс от многоизмеримото слово на професора, защото никак не е лесно да говориш за Андрей Пантев.
Андрей Пантев е парола. За моето поколение и приятели, той е един от последните мохикани, олицетворяващи онези авторитети на духа, за които още /и винаги/ можем /при това с готовност/ да влезем в огъня и да гледаме децата си и светът в очите.
Тези незаменими доайени на мисълта, които са продължители на библейската история, символи на достойнство/то/ на нацията... Личности, генериращи приятелство близо до братството... Живи класици на мисълта, с които всяко съприкосновение предизвиква усещането за свещенодействие...
Затова, трудно се говори за НЕГО и сетивността ми изскърцва със зъби всеки път, когато посягам към пореден опит за изказ – което ме превръща в „просяк“, обсебен с дефицит и липси на изразни средства, за да характеризирам богатствата и качествата на една безкрайна индивидуалност. И.../цитирайки самият него/, започвам да се чувствам, все едно трябва да пея „за“ и „след“ Лучано Павароти.
Съхранил по особен начин не само себе си, Андрей Пантев е онзи рицар на истината – жив и винаги до нас...И тогава, когато животът е прелял от ежедневие и невъзможности...и тогава, когато цивилизационният ни избор изисква поизиции и жертви...
Той е резервната глътка въздух за жизнеността на нацията, а мизерията на духа обсебила Майка България – целевата и планирана ликвидация на ценности, фейк недоносчетата и пропагандатори на лъжи – импотентно се сриват под тарана на историческата памет Андрей Пантев.
Доброволно ограничили своята политическа свобода.., аз не спирам да се възхищавам от публичните изяви на човека Андрей Пантев, който с лекота формулира истините на нашето време. Наскоро в голяма медия отговори на водещия с въпрос : „Има ли място по света, в което намесата на НАТО да е донесла сигурност, мир, благоденствие и спокойствие ?!“ А какво да кажем, когато чуем заявлението му “...никой не може да каже, защо имаше толкова велики писатели при социализма, а сега, търсим някой, да ни кажат, че е станал известен в чужбина, че тук да го харесаме.“ За него, „да гледа с ведра печал на всички развихрили се пророци не е безразличие, а по- скоро мъжество...“
Студентите му го наричат „Аристократ на Духа“... Когато говори и в читалището на село и в Университета и в Парламента...– всички го изпращат на крака.
Спомням си в храмът на Преподобна Стойна /светицата, духовна майка на Ванга/, потънали в блаженство под златолистия столетник, там, където се сбъдват мечти...
Като великани на духа и мъдростта под вековния чинар достолепни и небрежни - НВП Дядо Дометиан и професор Пантев...
– Чудя се, Дядо Дометиане – проговори през дима от лулата професорът, след толкова научни открития, космос, еволюция на човечеството.., как за толкова хиляди години, не се намери един УМ, да промени нещо, да осъвремени или актуализира Светото писание... А, какво ли не видяхме само през нашия отрязък от животът...- закони, научни открития, обществени отношения, войни...
Очите на Митрополита проблеснаха в безкрая си из тишината наоколо...:
– Колко сме несъвършени професоре, а Вие, колко далеч сте отишли в съжденията и в божествената си промисъл, точно на това свято място, пълно със силата на Вярата...
Какви хора имаме, Господи.., промълвих, останал без дъх...
И какво щастие за всички нас, да се докоснем до тези живи бездни от дух и мъдрост – да бъдат будители на дните ни, а България и децата ни да имат
Пример и Път – НАТАТЪК..!
