/Поглед.инфо/ В самото начало на 2000-те години пътувахме към връх Шипка. Цял автобус развеселени журналисти (пътят е дълъг, ракията – вкусна) се изсипа пред монумента, който на нас, родените в СССР, е познат от картинката на пакета с едноименните български цигари.
Няма как да се избегне един кратък пробег назад в историята. През 1877 г. руският цар Александър II за пореден път влиза в схватка с Османската империя. Причина за войната, както пише в учебниците, е „подемът на националното самосъзнание на Балканите“. А най-вече рафинираната жестокост, с която турците потушават въстанията на южните славяни.
Руският цар решава да подкрепи братските православни въстаници. И ги подкрепя, обилно заливайки с руска кръв бъдещата независима българска държава. Загиналите, ранените и умрелите от болести руски войници в тази война са около 155 хиляди. 10 пъти повече от българите, за които руснаците воюват.
Резултатът от войната е подписаният през февруари 1878 година Санстефански мирен договор, според който след петвековно османско иго българският народ получава огромна държава с излаз на две морета, а по територия – колкото една Гърция и половина. Това са те:
Българите я наричат Велика България и се готвят да царуват… Но не се получава. Тогавашният Евросъюз в лицето на Великобритания и Австро-Унгария е възмутен: не ли твърде нахално от страна на жалките българи да слагат ръка на този голям залък от нашата Европа? И започва да заплашва Русия с най-сурови санкции, включително бомбардировки на Москва от най-висок калибър.
Руският цар тогава не разполага с ракети „Булава“, а веднага влиза от една война в друга – с Евросъюза обаче нещата стоят по друг начин. Затова през юни същата година Александър II е принуден да укроти любовта си към славяните и да подпише друг мирен договор – Берлинския.
Според този договор територията на България е силно ограничена от сегашните ѝ европейски приятели (почти четири пъти по-малка). Освен това значителна част от нея остава под турски протекторат. Ето така:
„Велика България“ просъществува всичко на всичко пет месеца – благодарение на руския цар. Впрочем да бъдеш просто малка, но независима държава не е чак толкова зле. След турското робство…
Като израз на благодарност и в чест на руския цар българите издигат красив паметник на Александър II в самия център на София, а на връх Шипка, който е пропит от руска кръв, построяват монумент:
Още преди да пропее петелът, три пъти ще се отречеш от мен…
За 137-те години след онези героични дни, когато руси и българи се бият рамо до рамо за свободата на последните, българските братя успяват да предадат руските братя ТРИ (!) пъти.
Първото предателство е по време на Първата световна война, когато българите се бият срещу Русия, бидейки в състава на Германско-османско-австро-унгарския съюз. Надникнете в учебниците по история – там ще видите, че в тази война срещу Русия се изправят общо четири държави – Германия, Австро-Унгария, Турция и… България! Да, същата тази България…
Не мога да разбера… От Великата освободителна (за България) война до Първата световна минават 37 години. Тоест бащите ветерани тогава все още са живи, все още майките и вдовиците носят цветя на гробовете на побратимите – руси и българи… А младите синове на България редом с най-големите врагове на СВОИТЕ бащи тръгват на битка срещу съратниците на СВОИТЕ бащи…
За втори път българите предават руснаците през Втората световна война, когато почти без да се замислят, се хвърлят в обятията на хитлеристките нацисти. Ще отбележа, че тогава са минали 63 години, откакто ние, руснаците, сме спасили нашите български братя от 500-годишното робство.
Мъжете, воювали заедно с руските войници за свободата на своя народ, все още са живи! Навярно в детството им са дундуркали своите внуци хитлеристи, припявайки им войнишки песни за руско-българската фронтова дружба. Не разбииирам!
За трети път българите ни предадоха сега. Няма да изреждам събитията от последната година на „трета световна“. Войната на Запада с Русия все още не е окървавена, тя е война, в която оръжията са парите и ресурсите. Това, че на Русия сега не ѝ е леко, е очевидно. Никак не ѝ е леко.
От гледна точка на икономическата война газопроводът „Южен поток“ е нещо като „Шипка“ – малък връх, на който се решават големи стратегически проблеми… На този именно „връх“ срещу руснаците се изправи приятелската, братската, освободената от същите тези руснаци България.
Нещо много показателно: руснаците бяха простили на своите български братя предишните две предателства. Никакви обвинения или претенции. Даже обратното: след Втората световна почти половин век Русия глезеше българите с пари, ресурси, гарантирани пазари за всякакви стоки. Кой ли би ги глезил днес така...
Назад към поробителите
Действията на нашите братушки нямат обяснение от рационална гледна точка. Българите са бедни като църковни мишки. Тези почти половин милиард долара, който те можеха да спечелят от транзита на руски газ, биха били златна жила за тях.
За това да получават руски газ с отстъпка останалите европейски народи могат само да мечтаят. При това не беше необходимо българите да влагат пари в строежа на тръбата, всички разходи поемаше Русия.
Впрочем останалите европейски народи не застанаха на пътя на „Южен поток“. Богатата Австрия подписа любезно договора. Процъфтяваща Германия отдавна с благодарност прие „Северен поток”, без да обръща внимание на сърцераздирателните вопли на прибалтийците и поляците. А най-големият европейски бедняк – България – се противопостави през територията ѝ да минава тъй печелившият за нея газопровод.
Е, въздъхнаха руснаците – насила можеш да вземеш, не можеш да дадеш – да вървим да се договаряме с турците. Със същите тези турци, от които преди 137 години те спасиха безчестна България.
Пред себе си помислиха: напразно се стара цар Александър Николаевич Освободител, по-добре щеше България до ден днешен да си остане турска провинция – щяхме да имаме по-малко хемороиди.
Излиза, че е значително по-лесно да се споразумееш със силен съперник, с който си участвал в равностойна битка, отколкото с капризен, глезен „роднина“.
И се договорихме. Сега газопроводът ще минава не надлъжно, а напречно в Черно море. Не за българите, а за турците:
По принцип за Русия е все е едно на кого ще продава газа си. В този смисъл Турция дори е за предпочитане, като се има предвид, че Турция е значително по-платежоспособна от България. Нейната икономика, за разлика от българската, процъфтява. Сега на братята българи ще им се наложи да купуват газ от някогашните си поробители за свои собствени пари, а отгоре на това да се пазарят за цената. А турците умеят да се пазарят…
Простете ни, братя…
С какво започнах – с развеселената компания руски журналисти на връх Шипка. Недалеч от знаменития монумент (българите го наричат паметник на свободата) се намира храмът „Рождество Христово“ – българска православна църква, построена в памет на воините, паднали за освобождението на България в Руско-турската война. Всички камбани на тази църква (най-голямата тежи 12 тона) са отлети от гилзите на патроните и снарядите, събрани на героичния връх. Влязохме в този храм…
Денят беше делничен, в този момент нямаше служба, църквата бе пуста. Чувайки речта ни, при нас дойде български монах и ни попита: „Руснаци ли сте?“. Потвърдихме. „Имате ли малко време?“ – попита монахът. „Имаме“ – отговорихме ние. Монахът изчезна някъде и след няколко минути се появи заедно с още седем брадати като него, облечени в черно свои „колеги“. Осмината се строиха в редица и запяха…
Осем сурови мъжки гласа подхванаха потресаващи с красотата и силата си григориански песнопения под сводовете на храма. За какво пееха? Освен руски знам и украински език – затова разбирах нелошо българската „версия“ на славянската реч. Монасите пееха псалми, написани в памет на загиналите за свободата на България руски войници. Пяха ни почти час. Накрая се поклониха и един от тях тихо каза: „Простете ни, братя“...
Минаха много години, но до ден днешен целият настръхвам.
Превод от руски Елена Дюлгерова