/Поглед.инфо/ През 1994 г. Росен Малинов, шеф на бившия Ленински районен комитет на БСП – София, който обхваща центъра на града, ме покани на среща. Посрещна ме любезно, каза, че ме ценял. На финала ми предложи да бъда вписан в листата на избирателния район (включваше няколко административни райони на столицата) за парламентарните избори в края на 1994 г. БСП в този избирателен район получаваше сравнително най-малко гласове (“центърът” на столицата гласуваше за СДС) в сравнение с останалите два софийски избирателни района.
Предложеното място спадаше към зоната на неизбираемите, освен ако не се случеше нещо извънредно и партията получи повече мандати, отколкото се очакват. Водач на тази листа беше председателят на БСП Жан Виденов. Нещо смънках от фалшива скромност, въпреки това дадох съгласие. На война като на война!
Започнахме предизборната кампания. Ние, кандидат-депутатите, бяхме разделени по двойки за участие в предизборните събрания на гражданите и партийния актив. Аз се случих с Георги Пирински, втори в листата, с когото образувахме добър тандем; проблемите, които разисквахме, се допълваха сполучливо. В различните административни райони и крайградски селища “цялата листа” отивахме заедно, начело с Виденов.
Срещите ни се различаваха едни от други – някъде публични събрания в салончета, другаде – в квартални градинки с бъчва вино за почерпка, трети – с разширен местен партиен актив, четвърти – закрити заседания с ръководствата. До онзи момент си въобразявах, че партийният живот в София е напълно замрял, но с очите си видях: има социалисти, които не свалят гарда. Веднъж в Подуяне стигнахме до веселие с песни, Жан затананика мелодията, което за мълчаливец като него е постижение.
Човешкото ми откритие беше Жан Виденов. От медийните му прояви бях останал с впечатление, че този източен на височина, извънредно слаб физически млад човек, с изтънена шия и леко отвлечен поглед, е може би поносим политик, но с твърде бедна душа, оприличавах го на фанатик на изстудената вяра, допусках, че сектантството му е вроден характерологичен белег. А сега виждах пред себе си млад мъж, който умее да “влезе” в атмосферата на случващото се. Да се смее, по-точно, усмивката му да грее.
В контактите му с присъстващите личеше, че е прозорлив и трудно се поддава на притворни ласкателства, че е интелигентен, че знае къде започва и къде свършва нотната таблица на толерантността. Но също, че може да бъде както донякъде откровен, така и затворен, даже груб с хората, които са готови да се продадат за паница леща, че умее да печели с еднакъв успех приятели, които го уважават, и врагове, които го ненавиждат.
Първата ръководна фигура на “Позитано” 20, с която се запознах по-отблизо, беше организационният заместник-председател на БСП Николай Добрев. Той ме натовари с няколко задачи от значение за партията, които изпълних стриктно. Може би Николай ме включи в екипа, който подготвяше предизборната агитационна работа. Запозна ме с ръководителя на предизборната пропаганда Анжел Вагенщайн, който за мен беше легенда на филмовото ни изкуство, но ми навяваше смесени спомени във връзка с активното му участие в гражданските манифестации, организирани от перестройчиците и продължени от СДС.
Анжел или Джеки, както се обръщахме към него, вложи енергия и талант в подготовката на предизборната културна програма. Артистичен, цар на импровизациите, но и делови, с лекокрило въображение, но и с организационна подготовка (макар да твърдеше, че от организации нищо не разбира), той беше привлякъл изтъкнати леви творци от различни сфери на изкуството да направят предизборните художествени прояви с вкус, смислени и атрактивни. Наред с Джеки, композиторът Найден Андреев всекидневно преговаряше (включително за хонорарите) с певци, танцьори, майстори на нашия фолклор, с композитори за техния влог в предизборните прояви. Художниците Милка Пейкова и Георги Ковачев подготвяха, заедно със свои колеги, монументалната украса. Имаше жури, което в строга и тържествена среда докладваше кое как е направено. Ръководството делегира към нас сътрудника си Емил Бехар.
Обявихме национален конкурс за текстове и мелодии на нови песни – така се родиха няколко стойностни творби. Режисьорът и актьор Васил Инджев подготви предизборни скечове, пантомими и импровизирани сценки, с тях ангажираните актьори обиколиха, преди изборите, села и градове в страната. Двамата с Джеки помагахме на говорителя на партията Николай Камов при подготовка на всекидневните му слова пред Националната телевизия. И което е също любопитно: в самите творчески колективи доминираха ентусиазмът и амбицията за отлично представяне на площадите и улиците, и вътре, в залите и по-малките салони.
Не мога да твърдя със стопроцентова сигурност, че с подобен ритъм е протичала подготовката и в другите сектори на партийната предизборна дейност. В БСП вече три десетилетия се реализира един и същ парадокс – преди изборите сплотеност, единство, прекратяване или приглушаване на вътрешнопартийните ежби, след изборите, попаднем ли във властта, започват дележите, опитите за смъкване на собствения председател на партията и на собственото правителство под предлог, че един нов социалистически кабинет ще ни възроди като управленци.
Резултатът от извършената предизборна дейност не закъсня. През декември, когато излязоха изборните резултати, се случи невероятното. БСП получи абсолютно мнозинство в парламента, за нея гласуваха близо два милиона и триста българи. И в София резултатите бяха категорични. В моя случай, след като водачът на нашата листа Жан Виденов стана премиер, по реда на подреждане на листата заех освободеното депутатско място в средата на месец януари 1995 г.
В Народното събрание дойдох уверен, че победили с такъв резултат на изборите, няма как да не преобразим България, да не успеем. Настроението ми беше ведро и бойко, избрах да седна на един от последните редове. До мене двама депутати, единият възпълен и приветлив, с леко прошарена коса, работил доскоро в “Кремиковци”, стисна ми ръката като на стар познат: Дончо Атанасов. Другият, висок, хубавеляк в народните представи за мъж, облечен официално, се представи по-сдържано: Георги Първанов. Така с Дончо Атанасов и Георги Първанов прекарахме две години на съседни банки.
С Дончо Атанасов, макар и по-млад на години, се сприятелихме, той ме информираше кой кой е в нашата група на “Демократична левица”, познаваше потайностите на “Позитано” 20, разбрах, че е близък на Жан, въведе ме в приятелски кръг от депутати, които познаваха от по-преди новия премиер. През двете години, прекарани заедно, го приех за приятел, готов да помогне на всекиго, изпаднал в нужда. Характер на добър човек, който не се примирява с несправедливостите.
Георги Първанов, по образование историк, се държеше премерено любезно, от държането му не можеше да се разбере, че е заместник-председател на Изпълнителното бюро на БСП (след две години показа, че и той носи маршалски жезъл в раницата си). Запомнил съм го да записва всекидневно някакви свои хрумвания и впечатления в бележник. Личеше, че в отличие от повечето ни народни представители, задоволили се с прелистване на всекидневната преса, чете редовно в свободното си време книги.
За председател на Народното събрание бе избран акад. Благовест Сендов, а за председател на парламентарната ни група – Красимир Премянов, заместник-председател на ИБ на БСП. Споменавам тези имена, тъй като и двамата се оказаха мъже с характери, притежаваха отлични политически рефлекси, успяваха с твърдост, но и с гъвкавост да постигнат решаването и на най-трудния и заплетен проблем. И още, бяха комуникативни, винаги готови да действат. Сендов, както е известно, произхожда от буржоазен род и е трябвало да се учи на тактика и дипломация, на “висш пилотаж”, за да преуспее в научната сфера, бидейки едно от светилата на математическата ни наука.
Красимир Премянов, син на легендарен партизански командир от Варненския край, беше, така да се каже, потомствен социалист. Той ме спечели със своята посветеност на обществената работа, с неимоверните усилия, които полагаше парламентарната ни група да участва на равнище в парламентарните дебати.
Убеден съм, че ако през декември 1996 г. Жан Виденов беше посочил за свой заместник в партията не Георги Първанов, а Красимир Премянов, българската левица нямаше да допусне да се случи катастрофата на 10 януари и щеше да запази властовите си позиции.
Сближих се с Иван Атанасов, личност, която умее да навлиза в глобалните въпроси на българската и европейската икономика. Атанасов беше един от приближените на Жан, които му даваха полезни съвети. Принципен, добронамерен и умерен като поведение, той мислеше зряло и уравновесено, придобитият организационен опит в комсомола му помагаше да печели авторитет сред нашите депутати. Идеите му за промяна бяха реалистични, не се поддаваше на емоции, имаше ухо за настроенията на народа, притежаваше потенциал на голям държавен деец.
Клара Маринова я познавах от дете, дъщеря на Въло Маринов, с когото заедно следвахме аспирантура в Москва в началото на 60-те години на ХХ век. И ето сега, подготвен ръководител – председател на парламентарната комисия за медиите, в която и аз участвах. Това ми позволи да оценя качествата й на политик, който полага усилия, за да върне влиянието на лявото ни правителство във вече “продадените” на чужди централи телевизии, радиа, вестници. Струва ми се, че тя идеализираше Жан, което й пречеше да възприеме обективно положителните качества и недостатъците му.
Ще ми се да отбележа още името на Георги Аврамов от партия “Екогласност”, наш коалиционен партньор. От него разбрах, че има депутати, за които Народното събрание, освен кауза, е своего рода професия, както и депутати като нас, останалите, които ще идват и ще си отиват от парламента, без да са усвоили тънкостите на парламентаризма. Аврамов четеше буква по буква всеки проектозакон, познаваше предисторията на законите, кога са ги приели и как са ги променяли, къде могат да бъдат открити в архива на парламента и пр.
Няма да се впускам в обяснения и преразкази на моето двегодишно пребиваване в Народното събрание. Още повече че в двутомника с публицистика “Ранено време” (2003): Том I – “Сбърканият ген на демокрацията. Фрагменти в карминено” и Том II – “Контражур за утре. Прокрустовото ложе на прехода”, съм отделил три раздела с описания, съждения и анализи на двегодишното ни управление, на кризисните моменти през 1996 г., на умишлените опити да се принизи ролята на Жан Виденов като премиер в годините на прехода. Тези три раздела са: “БСП между Сцила и Харибда”, “Управлението на Демократичната левица – за и контра” и “10 ноември 1997 г. – исторически вододел”.
Но да обобщя: след 1989 г. БСП беше вътрешно ерозирана от нововъзникналия перестроечен елит, което доведе до рязко намаляване на членския й състав, до свиване на общественото й влияние в полза на десницата, на Съюза на демократичните сили. В преобразената комунистическа партия, приела името БСП, се оформиха няколко концепции за ролята на левицата в съвременния живот (за това вече стана дума). Представляваха ги отделни групи активисти, които започнаха да “функционират” като членове на “партии” в рамките на една федеративна партийна общност. Ако подминем частичните разслоения, БСП се раздели на две опониращи си, но и враждуващи “партии” – едната с уклон към идеологията на преустройството, която поставя основите на неокапитализма, другата, застъпваща се за реформиране на социализма, с използване на позитивните черти на съвременното буржоазно развитие.
Самите перестройчици, и те се разделиха най-малко на две групи – едни, които ратуваха за бързо строителство на капитализъм, за екстремно разрушаване на държавата и шоково приватизиране на колективната собственост, и други, които призоваваха за по-забавено реализиране на подобни реформи. Но понеже лидер на последните бе Александър Лилов, който не обича резките движения и стои далеч от практическите дела, неговите привърженици губеха битката за власт в партията, нерядко заприличваха на “ляво ветрило” на Лукановата политика.
Въпреки че изминаха почти три десетилетия оттогава, продължава да ме занимава мисълта: правилно и далновидно ли беше, че БКП остана след Десети ноември “единна” и не се разцепи на две леви партийни формации, с оглед на реалностите, господстващи в партията. Разбира се, в тези две партии, едната ориентирана по-наляво, другата по-надясно (но и двете в лявото пространство на България), можеха да съществуват фракции.
Не искам да бъда разбран превратно. И според мен вариантът със запазване на единството в БСП е за предпочитане. Същевременно през годините се убедих: БСП фактически и сега е разделена най-малко на две необособени леви партии, които се намират в постоянно противодействие и непоносими конфликти. Привържениците им взаимно се разминават, слагат си едни на други динени кори, оплюват се, мразят се до степен на унищожение и самоунищожение, правят се на единомишленици на официални форуми, а после се клеветят.
Получи ли превес едната неформална партия с нейните лидери в изпълнителната власт, другата неформална партия с нейните лидери смятат за свой дълг да компрометират партийните си другари. Ако така ще се развиват нещата и в бъдеще, а не виждам път на помирение, рано или късно прогнозата за “двете партии” ще се сбъдне.
Жан Виденов беше избран за председател на БСП през декември 1991 г. по предложение на Александър Лилов. Този негов избор стана, след като юристът Янаки Стоилов, един от най-ерудираните млади кадри на БСП, отказа предложението. Лилов сигурно е бил огорчен, защото Янаки се ползваше с авторитет в партията, а и Стратега даваше да се разбере, че предпочита Янаки да го наследи в партията, докато Жан е бил резервен вариант. Не ми е известно какви възгледи е изповядвал Жан Виденов в месеците след 10 ноември, но през януари 1995 г., когато стана премиер, той се изяви като изграден критик на перестроечната практика и идеология.
Ще бъде несправедливо, ако го квалифицирам като краен отрицател на преустройството. Според мен, и той, като мнозинството социалисти, е бил адепт на перестроечните идеи от средата на 80-те години. Допускам, че още тогава е зачеркнал обществото на “зрелия социализъм”. Може би в името на гласността даваше с неохота съгласие за извършване на кадрови промени в медиите. Не беше наивен и много добре знаеше, че промените в медиите са нужни, въпреки наложения им надзор от страна на специализирани организации от Запада. Сега-засега обаче държеше да се запази статуквото в медиите, съзнавайки, че е безсилен да се противопостави ефикасно на настъпващите у нас сили на глобализма от САЩ и Западна Европа.
Ако все пак даде съгласие за кадрови промени в БНТ и БНР, направи го след дълги прения и настоявания от комисията ни за медиите. Едва след като паднахме от власт, разбрах в какво сме сгрешили! Стигнах до извода, че замяната на един журналист с друг, даже и да е оправдана, не извежда до очакваните резултати. И че проблемът на българските медии е системен, свързан както със суверенитета на страната, така и с нова релация между държавата и медиите. Не може, щом си се съгласил чужди централи да определят политиката на медиите и щом си издигнал лозунга: “По-малко държава”, да се надяваш кадровите ти решения да работят в полза на национално отговорната политика.
Струва ми се, че Жан се отнасяше към Луканов като към неприятел, който ясно артикулира неолибералната си позиция, обслужването на новобуржоазния интерес. Респектираше го личността с определени възгледи, над която трудно може да надделее (макар да знаеше, че е длъжен да надделее). Вероятно като външнотърговски икономически експерт, завършил висшето си образование в Москва, Виденов се е съобразявал с умението на Луканов да държи с юзда интересите на новите капиталисти в България.
Към Александър Лилов отношението му беше по-снизходително. Изглежда беше му дотегнала пасивността на предишния партиен председател. Може би се лъжа, но Жан не можеше да прости на Лилов, като на вътрешно по-близък до разбиранията му човек, че дава обещания, които не изпълнява, че лабилният му характер го кара да прибягва до двойни стандарти, че левите му, проядени от компромиси слогани, дезориентират партията относно опасния ход на новото ни историческо развитие.
Жан Виденов дойде на власт, както отбелязах, с ясно изразени антиперестроечни нагласи. Всъщност той е единственият председател на БСП от ноември 1989 г. до днес, който се противопостави истински на поетия от Луканов и Лилов партиен курс. Наред с това новата политика, която Жан искаше да наложи, но успя частично, бе съобразена с факта, че и след десет, двадесет или повече години в България е невъзможно възвръщане към социализма.
Жан, чийто мозък работи като компютър, още през онзи период вероятно е отчел, че буржоазията в близките години ще внедри ефикасни механизми за запазване на властовото си положение (регионални и континентални съюзи, военни блокове, система за узаконяване на средновековния принцип “сюзерен” и “васали” в общуването между европейските държави). Във външнополитически план той не си въобразяваше, че отношенията на България с Русия, по време на владичеството на Борис Елцин, ще са безоблачни. Полагаше усилия да не станем сателит на САЩ. Без да страда от пристрастия, даде старта на присъединяването на нашата страна към Европейския съюз. Даже разшири функциите на ведомството, което се занимаваше с тези въпроси. Програмата му максимум беше България да поддържа статута си на необвързана и независима държава. Да запази участие в програмата на НАТО “Партньорство за мир”, без да влиза в Северноатлантическия пакт.
Днес разбирам, че когато Жан Виденов дойде на премиерското кресло, е имал по-общи представи какво желае да промени, без ясна и конкретна програма за управление. Може би заради това предпочете да изчаква развоя на събитията (особено в началото като премиер), нека циреят да се пукне сам. Не беше тайна, че гледа да ограничи приватизирането на държавната собственост (докато узреят условията за неговото провеждане). Чак месеци след стартирането на премиерския му мандат разбра колко фундаментално важна е констатацията, че грабежът на капиталовия ресурс застрашава националната сигурност. Не съм сигурен обаче дали си е направил равносметка, че е могъл да действа в тази насока по-решително. Допусна, особено през първите месеци на управлението, парите на банките да бъдат изнасяни в чужбина, в офшорни зони. Забавиха се и реформите в земеделието.
Надеждите, че правителството ще осигури външни пазари за нашите стоки, че ще възстанови икономическите връзки с Русия и страните от Близкия изток, че ще ги доизгради с Китай, останаха попарени от политическа слана. Струва ми се, че за това вината я носи не Виденов, а така нереченият “външен фактор”, който стопираше разширяването на връзките с Русия, подготвяше нов геополитически избор за България. Но също българското ни раболепие: когато Виденов трябваше да отпътува, или беше вече пристигнал в Китай да договори финансова помощ, българската делегация, водена от външния министър Г. Пирински, гласува в един от органите на ООН срещу Китай.
Жан Виденов с основание влезе в публичен скандал с корпорацията на Илия Павлов, която със законни и незаконни средства започна да поглъща икономическия ресурс на страната. Прецени какъв контраудар на управлението може да нанесе тази бизнес империя. Наясно беше и с разрушителните последици от този сблъсък, това, че високоподготвени професионалисти, стопански кадри от времето на Живков, работещи в “Мултигруп” (примерно в областта на енергетиката), са личности, които гравитират към Андрей Луканов.
Като национален лидер, Жан Виденов реагира остро срещу прекомерното искане на “Газпром” да изкупи газопроводната мрежа на България (акт, който показа, че е национално отговорен политик!) и срещу това, че шефът на “Газпром” Рем Вяхирев и премиерът на Русия Черномирдин залагат прекомерно на формацията “Топенерджи”, ръководена от А. Луканов. По този начин проблемът с преноса на руски газ в България не беше реализиран по време на мандата на “Демократична левица” у нас. Осигури се победа на “тактиката” за сметка на “стратегията”.
Показателно е, че Жан, който обяви “война” на Луканов и Лилов, състави кабинет, в който голяма част от министрите бяха техни симпатизанти, ангажирани с политиката на преустройството след Десети ноември. И досега не мога да разбера защо Виденов постъпи така. Ако е искал да преодолее конфронтацията в БСП, кое го накара още в началото на избора му за премиер да настройва двамата авторитети на преустройството срещу себе си? Онова унизяване на Луканов пред кабинета на Жан не беше ли допълнителен повод за изостряне на отношенията му с не толкова безобидния противник?
След полученото абсолютно мнозинство на парламентарните избори пред Виденов се разкриваха няколко възможности. Той можеше да формира правителство от личности, които в една или друга степен го поддържат, и да потисне с “желязна ръка” всеки вътрешен бунт в партията и управленските структури. Тези свои действия Жан беше в състояние да подкрепи с решение на извънредно свикан конгрес.
Можеше да състави правителство на вътрешно партийните компромиси, но тогава щеше да му се наложи да провежда равнопоставен диалог с Луканов и Лилов. Можеше да не приеме премиерския пост и да остане председател на БСП, който дистанционно, но и пряко ръководи действията на правителството. Удобството е, че за допуснатите грешки отговаря премиерът, а председателят на партията се грижи кабинетът да изпълнява управленската програма (ако премиерът не се справи, председателят на партията е човекът, който ще предложи или няма да предложи промени).
Не се наемам с ролята на абсолютен съдник, тъй като за прехвърляне на влака на историята от релсите на сгрешения и изопачен преход към една нова реалистична политика, съобразена със ставащото в Европа и света, се изискваше време и опит. Едно е политикът да обяви, че извършва преход от социализъм към капитализъм, което в науката се нарича реставрация, друго е да проведе този преход, да извърши тази реставрация. Едно е да си състави мнение като председател на партия, друго е да се опари като премиер от конкретно възникналите проблеми в живота, да поправя в движение проявилите се недостатъци, да се разделя – с охота или без охота – с довчерашни илюзии. Да проумява, че онова, което е мислил преди да влезе в управлението на страната, прилича на сладък памук в сравнение със състоянието на държавното управление.
Първата година (1995) премина сравнително успешно за кабинета на Виденов. Икономическите резултати бяха задоволителни. Усети се оживление в икономиката, жизненият стандарт се запази, с уклон към повишаване. Вътре в партията имаше масова подкрепа за премиера, той се превърна за стотици хиляди българи в символ на безсребреничество и саможертва. Партийните кланове, зашеметени от огромната изборна победа на БСП, бяха изпаднали в политическа безтегловност, уплашени, че Жан ще ги измете от политическата сцена. СДС също отстъпваше: тепърва се нуждаеше от изработването на нови форми за отпор на левицата.
Руснаците, въпреки миговете на конфронтация с кабинета Виденов, предпочитаха да изчакват, да гледат отстрани какви промени ще настъпят в политиката на България. САЩ и Западът също изчакваха. Те вече бяха взели решение, че България, подобно на другите източноевропейски държави, в къси срокове ще бъде принудена да влезе в НАТО. Приемаха за естествено българският премиер да се колебае през първата година на своето управление. Но през втората година той, според Запада, нямаше право да отлага членуването ни в Северноатлантическия пакт и провеждането на бърза приватизация на държавната собственост.
През 1995 г., в качеството си на унгарист и депутат, проведох любопитен разговор с посланика на Унгария в България, който, доколкото разбрах, е с леви убеждения (разговорът се състоя в малко ресторантче на гърба на посолството). Стана дума за членуването на страната ни в НАТО. Като изслуша моите възражения, посланикът без заобикалки заяви, че е излишно да се дискутират решени въпроси. Руснаците са отдали на Запада Централна и Източна Европа, а Западът в лицето на САЩ е решил всички бивши соцстрани, в течение на няколко години, да влязат в Северноатлантическия пакт: напразно се противите. Ще загубите битката с неблагоприятни за вашето управление последици! Вижте Унгария, влязохме навреме в НАТО и никой особено не ни пречи в политическата сфера и икономиката.
Като депутат, който поддържа политиката на премиера Виденов, още през 1995 г. намерих за нужно да го предупредя за допусканите управленски грешки, така, както ги виждах.
В лично писмо от 5 март 1995 г. до Жан написах, че редица положителни стъпки на нашето управление, “под знака на грижите на всекидневието”, остават в сянка. Тоест не е добро информационното осигуряване, особено на фона на “непопулярните мерки”, които правителството предприема. Критикувах работата на “парче” във всяка една от властите – изпълнителната, законодатената и партийната власт. “Необяснимо е защо правителството предпочита често да налага волята си, избягвайки продуктивността на диалога.”
Изтъкнах колко е важно държавата да компенсира повишаването на цената на електричеството и топлинната енергия. Да определи “в кратки срокове малка кошница от контролирани цени на няколко жизненоважни стоки”. Да се приеме закон за спекулата и корупцията. Да се засили ролята на контролните органи като Сметната палата. Очакванията са да се появи до десетина дни Бялата книга. Подчертах колко полезно би било, ако министър-председателят всеки месец се явява по телевизията с разказ отчет за свършената работа и възникналите проблеми.
Що се отнася до партията, изразих мнение, че организационнната структура на партията е негодна и се нуждаем от връщане към организациите по месторабота. Състоянието на младежката ни организация го дефинирах като “лошо”. Отправих упреци, че се работи стихийно със синдикатите и пр., и пр.
Критическите оценки ги аргументирах и в отделни статии в пресата. От такова естество беше опусът ми “Към кораба на Жан се прилепват хора с манталитет на водорасли и миди”, поместен във вестник “168 часа”, 14 – 20 август 1995 г. Отговор на този текст написа във в. “Дума” Методи Георгиев. Той пародийно ме упрекна, че съм черногледец, който разиграва ролята на “декан на социалистическата партия”.
Допусканите през първата година на управлението ни грешки, задълбочили се през следващата 1996 г., ги определих във финала на текста така:
“Продължавам да мисля, че тук изиграха роля (извън слабостите в управлението) и още два фактора. На първо място – недооценката на печалната българска действителност, въпреки манифестираните общи оценки. На второ място – Демократичната левица не се справи със структурите на криминалната държава, с босовете на сенчестата икономика. Тя подчерта наличието на конфликтни центрове, без да открие решение на проблемите. Не намери сили да реже “живо месо” дори и от собствения си организъм, предпочитайки да търси кръщелното на бащите на родната ни мафия единствено в синьото пространство. В това отношение официалната държава продължава да бъде твърде безпомощен защитник на националните ни интереси. От друга срана, управлението на Демократичната левица не откри икономическите лостове, за да принуди паразитно-търговския капитал да се превърне в производствен. Не успя също така да влее здравословни импулси в държавната собственост, която и днес продължава да бъде заложник на егоистични интереси.
Ето защо държа на следното. Правителството и управлението на Демократичната левица носят сериозни отговорности за сегашното състояние на нещата. Ситуацията обаче е предпоставена от предишните четири години, от политиката и на предишните правителства, от грабителския модел на прехода.
Нова политика, извън безжалостната критика на прехода ни, не може да се изгради. Илюзиите, които галят ухото, но пречат на развитието, още по-малко биха могли да помогнат. Явно е, че безотговорността, ширеща се години наред в националното ни битие, ни принуждава с днешна дата да търсим съмнителен лек на крайните практики на либерализма”.
Може би изглежда нелогично, че аз, който искрено стоях на страната на Жан, уважавах го без показности, възхищавах се на почтеността му, пишех остро критични текстове за провежданата от него политика. Важно е да се знае: в този аспект моето отношение бе на съмишленик, убеден в правилността на генералната линия, провеждана от Виденов като председател на БСП и премиер на страната. Характерът не ми позволяваше обаче да премълчавам неудобните истини.
След толкова години осъзнавам: моят анализ на недостатъците е бил по-скоро интиутивно досещане за тежките управленски проблеми, които ще възникнат през следващата 1996 г. Същевременно, сравнявайки 1995 г. с останалите години и периоди на прехода, разбирам, че управлението на Виденов е връх, който след това никой български държавник не достига. То е първият и последен опит след ноември 1989 г. България да избегне разрушителните процеси през прехода и да тръгне по самостоятелен път на развитие.