/Поглед.инфо/ През 2015 г., малко след проведения референдум за връщането на Крим към Русия, в София се срещнах с г-н Иван Абажер, председател на националната регионална автономия на кримските българи „Паисий Хилендарски“. Впечатли ме неговата вътрешна убеденост не само за правилния избор на кримчани, но и твърдостта, с която подчертаваше всяка дума, всеки израз, свързан с проведения референдум. Българин, чиито прадеди от два века населяваха земите на Южна Русия, Абажер в онзи момент ми заприлича на онези българи, чиято борбена натура и готовност за саможертва за защита на националния идеал винаги вдъхновява и печели съмишлени. И която, за съжаление, днес у нас, в България, е приглушена, отдадена на забрава.
Абажер ми разказа за живота на кримчани в Украйна след Майдана: управляващите налагали закони за ограничаване на етническите и човешките права на различните народи, живеещи по тези места от векове. Напълно реабилитирани били и известните фигури на украинския фашизъм, възстановявали се нацистките идеолоогеми и знаци възстановени. Отрядите на новите черноризц на бадеровци, азовци, бандеровци и други неофашисти безчинствали навсякъде и се разправяли с недоволните и несъгласните. Всъщност, подчертаваше Абажер, резултатите от референдума от 18 март 2014 г. изразявали напълно желанията на кримчани, които независимо от своя етнически произход – българи, гърци, немци, евреи, арменци, белоруси, татари, украинци и др. - възприемали Русия за своето родно място. А и, допълваше моя събеседник, защо след разпада на СССР никой не се бе заинтересувал от мнението на отделните диаспори в Крим, но и въобще в Южна Русия, къде биха искали да продължи техният и на децата им живот. Просто една сутрин всички се събудили като жители на новопоявилата се държава Украйна.
В края на срещата ни Иван Абажер ме покани заедно с още българи да посетим Крим. Кримските българи организирали свой форум „Български срещи“, на който събирали представители на цялата диаспора от Русия и чужбина. И много държали да пристигнат и българи от България.
Няколко месеца по-късно заедно с проф. Иван Маразов, с журналистите Тодор Коруев и Исак Гозес, поехме към Крим. Пътят се оказа дълъг, близо 22 часа, независимо че разстоянието със самолет между София-Симферопол е само час и половина. Оказа се, че едно от първите наказания за кримчани, наложено от ЕС и САЩ, ограничава тяхната свобода на придвижване. По такъв начин Европейският съюз загърби един от фундаменталните си принципи – свободното движение на хора, оказвайки се в капана на двойните политически стандарти.
Кацнахме на провинциално и овехтяло летище в столичния град Симферопол. Посрещна ни група кримски българи, водени от Иван Абажер и неговата заместничка Людмила Радева. От тях струеше човешка топлина и сърдечност, примесени с гордост, че техни сънародници българи в такъв съдбоносен момент пристигат в Крим за подкрепа. Дали на мен така ми се стори – не зная, но тутакси умората ни напусна и се почувствахме сред близки, които не сме виждали след години раздяла.
До хотела в Ялта, където бяхме настанени, пътувахме по току-що ремонтиран път. Нашите домакини ни разказаха как за по-малко от година в Русия пътят Симферопол–Ялта придобива своя нов вид. Край пътя обаче се издигаха постройки, някога красиви и изящни, а сега – сиви, като че ли обречени на разруха. Това бяха следите от живота в Украйна: полуостров Крим, някогашната перла на Северното Черноморие, беше праедаден на пустошта, в която вече искреше и надеждата. При едно от последващите ми посещения в Крим, попаднах в райската градина на Воронцовия дворец. И там, сред прекрасно оформения от немските ландшафтни архитекти от началото на ХІХ век величествен парк, се пазеха следите на дивата природа. Едно парче земя в неговата естествена каменна форма обозначаваше изначалната неподреденост в контраст с активната човешка дейност да създава култура. Всъщност, както разбрах, този къс земя беше оставен в това състояние нарочно, за да могат потомцинте да видят хаоса и как от него се се ражда живот, красота и хармония. Метафора за тази градина в Крим, но и знак за всички нас – човешките желания и усилия могат да вдъхват живот и да творят красота.
Участието ми в „Българските срещи“ се превърна в повод да открия свои нови близки приятели: Иван Абажер, Людмила Радева, по-младата Мария Симикчи. А хорото, което се изви по улиците на Ялта, изведнъж ни пренесе у нас, напомняйки за уникалната българска природа, запазена и развита на полуострова.
След две години отново пристигнах в Симферопол, този път коренно променен. Първият ни досег бе с летището: впечатляваща със своите мащаби и архитектурни решения новопостроена модерна сграда приемаше своите посетители. Отново поехме по магистралата към Ялта. Нямаше и помен от онези накривени и сиви тъжни сгради, които помнех. От двете страни на пътя ни очакваха обновените сгради, излъчващи светлина и нова енергия. Те сякаш олицетворяваха градивната енергия и свободния дух на кримчани. От този период е и приятелството ми с доц. Ярослав Иванченко и неговата прекрасна съпруга Олга. Доц. Иванченко, за когото България бе втора родина, познава издълбоко българската и балканската история. Научната му дейност е свързана с проучване на онези контакти, които характеризират развитието на народите и държавите от Черноморския басейн.
През 2019 г. отново стъпих на полуострова, заедно с големите български журналисти Велислава Дърева и Велиана Христова, с писателя Христо Георгиев, с най-ерудирания и талантлив български геополитически анализатор и историк доц. Валентин Вацев, с издателя на най-сериозната и истинска българска електронна медия, философа, д-р Румен Петков, с учения - архивист доц. Петър Пейков. Какво открих? Отново, невероятни промени не само във външния облик на полуострова, но и в цялостната духовна атмосфера – срещахме усмихнати хора, които независимо от непрекъснато възникващите препятствия от западната санкционна политика, продължаваха убедено напред по избрания от тях път. Установихме по-непосредствени контакти с философа проф. Олег Гарбедиан, с когото и до този момент обменяме научни мнения и становища. На връщане към България преминахме през Керчския мост – невероятно по своите мащаби строително чудо. А за мен – типичен образ на Крим като пространство на интензивни исторически и културни контакти.
Ще направя едно отклонение. Известно от историята е, че българите се заселват в Крим през различни исторически периоди, и то непосредствено след разпада на Велика България през VІІ век. Но данните за днешната българска диаспора на полустрова са от края на ХVІІІ и от ХІХ век, когато в резултат на мирни договори между Руската и Османската империи стотици хиляди българи напускат поробените си родни места в Южна (днес Ямбол, Сливен, Стара и Нова Загора) и Североизточна България, за да започнат нов живот в православна и славянска Русия. Установяват се в Бесарабия, в Таврия и полуостров Крим, както и в други руски области. Подчертавам, нашите прадеди се преселват в Русия, която те приемат за автентичен продължител на славяно-православните традиции, положени и развити през Средновековието в българската държава. Неслучайно именно от началото на ХІХ век се създава и образът на освободителката Русия - Дядо Иван (името Иван/Йоан, посочва първият български възрожденски писател Паисий Хилендарски, е името на покръстените български владетели, т.е. име – идентификационен конфесионален знак ).
Но да се върна към кримските българи. През това близо десетилетие, откакто общувам с моите български приятели от Крим, осъзнавам и то все повече и повече, че за тях Русия олицетворява по-конкретната представа за родното. Всички кримски българи дълбоко преживяват радостите и трагичните събития през миналия ХХ век – като партизани, ятаци, непосредствени участници в Червената армия те активно участват в отбраната на Русия. И независимо от несправедливата и жестока политическа репресия на Берия и Сталин към кримските българи през 50-те години на ХХ век, днес те категорично се идентифицират с Руската федерация и подкрепят единодушно политиката, водена от нейния президент Владимир Путин.
Непосредствени са и наблюденията ми върху дейността на Регионалната българска национално-културна автономия на Република Крим „Паисий Хилендарски“ – изключително богата на събития и дейности. Благодарна съм на съдбата, че ме срещна с Иван Абажер, с Людмила Радева, с всички кримски българи. Достойни, безкрайно честни, по някакъв начин съхранили и развили като наследствени добродетели българската наивност, човешка отзивчивост и трудолюбие. По време на посещенията ми в Крим се запознах с представители и на другите етнически диаспори, които по сходен път се идентифицират с Руската Федерация и политиката на Владимир Путин. И всички те масово посещават организираните от кримските българи културни, научни и обществени събития с приятелско чувство и уважение към нашите сънародници и лично към Иван Абажер.
Мисля, че най-високо признание за българската диаспора в Крим е изборът на нейния председател, Иван Абажер, за член на Обществената палата на Руската федерация. Признание, но и огромен повод за гордост не само за нашите сънародници, но и за нас, българите, от България - два мандата етнически българин представляваше Крим в този най-висок и авторитетен орган на държавната власт в Русия. Благодарение на Иван Абажер каузата Крим бе озвучена на поредица от световни форуми и намери широк отзвук. Кримските българи развиха и мащабна дейност по линия на народната дипломация.
За мен, като преподавател и учен, важна роля играе вестник „Извор“, чиито главен редактор Людмила Радева е успяла да го превърне във визитна картичка на кримските българи, както и в мост към културата на Прародината България.
В България достойните медии отразяват инициативите на нашите сънародници в Крим с тяхната категорична позиция за принадлежност към Руската федерация. Това не означава, че те се откъсват от България. Напротив, струва ми се, стана ясно, че за тях най-сакрална е генетичната връзка с Прародината, българския език, българските музикални ритми, българските ритуали и празници, българския традиционен бит. И вярата, че Прародината ще намери верния път към истината за събитията в Крим и днешна Русия. Не само аз, но и всички, които сме имали щастието да общуваме с общността на кримските българи, сме преоткривали всеки за себе си какво означава да си българин, да обичаш България, да бъдеш достоен за своята родина.