/Поглед.инфо/ Веднъж излизам от църквата с детето, гледам да не се затича детето нанякъде и механично давам парички в чашката на просяка. При което той ми казва- Извинете, майка ви дали не е учителка? Аз се сепвам, поглеждам го и той продължава с името на майка ми.
Неин ученик от първи до четвърти клас и мой съученик от училището/ аз съм малко по-малка/. Много тъжно ми стана, разказах на майка ми и тя много се натъжи. Взе да ми обяснява каква хубава къща имали до училището. Представих си първия си учебен ден, тогава той е бил в ІІІ клас и каквито и картини за бъдещето му да са минали през очите, едва ли е предполагал точно тази.
Когато майка ми му е държала ръката, за да пише ченгели и буквички, когато му е възлагала стихчета за тържество, когато го е водела на "зелено училище " или лагер, едва ли е предполагала, че това дете ще проси един ден.
Не му научих историята, не съм го и питала.
Винаги като го видя, ме пита как е майка ми. Един просяк се сеща за първата си начална учителка, тъжно.
За мен просяците и клошарите - дали от болест, дали от безволие, дали от глупост , всички са жертва на злощастна съдба, с която не са успели да се преборят. По-силните, по-здравите, по-знаещите и можещите са им длъжнци, така мисля.
За съжаление, често самите те не желаят или нямат сили да променят живота си, дори и някой да им предостави първоначални възможности за промяна .