/Поглед.инфо/ Когато преди три години се принудих да гледам тържеството по случай 80-тия рожден ден на гражданина - „цар” Симеон Борисов Сакскобургготски, в гърлото ми заседна бучка, а в съзнанието – смразяващата мисъл, че нас българите не ни чака нищо добро.

Както в близкото, така и далечното бъдеще.

Гледах тълпата от наредените на опашка недоробували българи от светския, културния и политическия т.нар. ,,елит”, чакащи тяхното „величество” да им подаде ръка.

Най-тягостно впечатление правеха политиците. Там бяха почти всички, подвизаващи се днес на политическата сцена. Сини, червени, пембени, виолетови, кафяви – истински букет от ухилени, но и леко напрегнати царедворски физиономии. Техните притежатели почти не общуваха помежду си. Гледах и виждах наконтени мъже и жени, които просто не можеха да се нарадват, че са сред знатни останки от някогашния аристократичен елит на Европа. А всъщност тези местни мъже и жени явно не разбираха, че са просто миманс от един монархически водевил. И наистина, ако не бе толкова зловещо, това мероприятие щеше да е доста забавно. Но не е !

Какво всъщност се случваше ?

Първо, един несъстоял се монарх приемаше в незаконно присвоена от него сграда своите височайши и … нисочайши гости.

Второ, приемаше ги една издънка от династията на Кобургите, която доведе България до две национални катастрофи, три преврата и до пълно фиаско българския национален идеал.

Трето, на това тържество бе демонстрирано крепкото единство между лакеите от т.нар. „политическа класа” и скритата зад нея новоизпечена българска буржоазия с монарха на… Република България.

Тези три факта, взети в единство, вече бяха почти забравени, ако стоящата в бойна готовност царедворска клика не бе тръгнала в медийна атака за връщането на Кобургите в българския обществен живот и по–конкретно – на неговата политическа сцена, а след това и на овакантения преди сто години български трон.

Някой би попитал - е и?

Друг би казал - абсурд !

Но не е !

* * *

Нека си спомним - през първите 3-4 години след антисоциалистическия преврат на 10 ноември 1989 година в масовото съзнание на българския народ нямаше и помен от някакъв копнеж по „Симеончо”. Ако примерно през 1991 или 1992-93 г. някой бе споменал за завръщане на „Симеончо”, щяха да определят това като абсурд. Но,след убедителната победа на БСП на изборите за парламент през 1994 година, демократичните медии в Република България като по даден знак възкресиха спомена за малкия чаровник от софийския градски фолклор – Симеончо.

През 1996 г. над сто будни интелектуалци туриха подписите си под една сърцераздирателна петиция към порасналия вече чаровник - да се върне в Отечеството и да „оправи нещата”. От своя страна, в ексклузивно интервю, той увери журналиста, а чрез него и целокупния български народ, т.е. добродушните си поданици, че няма никакви, ама никакви /!/ материални претенции към тях.

Тази добре организирана психологическа подготовка на населението, при която централните медии се надпреварваха в угодничеството си, откри пътя на Симеон Сакскобургатски за успешното му завръщане и поява на българската политическа сцена. И когато през пролетта на 2001 година той най-после дойде за постоянно и обеща на поданиците си да ги оправи за 800 дни, той спечели безпрецедентната им подкрепа на парламентарните избори и стана министър-председател на Република България.

Големи очаквания, големи надежди !

Всъщност „Симеончо” се бе върнал в България, за да ѝ стане цар. Но благодарение на десните сили в страната, с благословията на новия ни Голям брат, това не стана. Ако работата бе останала в ръцете на тогавашното ръководство на БСП, кой знае как щеше да се реши проблемът с третия пореден Кобург на българската политическа арена.

Тогава се случи нещо изумително – почти всички от представителите на тази интелигенция, която покани „своя цар” да се върне в страната, произхождаха от най-бедните селски слоеве на Царство България. Ако не бе социалистическа България да ги изучи и направи хора, те щяха да си останат това, което подсъзнателно искаха да бъдат – мизерстващи слуги на селските думбази. Статистиката в случая не лъже: за 40 години народната власт даде висше образование на над 1 милион и 200 хиляди млади българи и българки. В тази бройка не влизат тези с полувисше и средно специално образование !

А когато стана дума за образованието на „царчето”, неговите платени и неплатени пиари смутолевиха нещо за някаква военна школа. Всъщност се оказа, че Симеон Борисов Сакскобургготски е учил в американско средно сержантско училище. И до ден днешен няма потвърдени сведения, дали го е завършил.

След четиригодишното управление на този господин, българското общество се сдоби с цял набор от антисоциални закони и един друг Борисов, но вече - човек от народа.

Затова на изборите за Народно събрание през 2005 г. голяма част от привържениците на Симеон Сакскобургготски оттеглиха подкрепата си за него и така неговата партия не можа да състави самостоятелен кабинет. На власт дойде правителство, съставено от чисти монархопрагматисти, турски национал-монархисти и изненадващо много монархо-социалисти.

Последва крах и на тази уж абсурдна коалиция, но „Негово Величество” получи за подарък дворците „си”, а за да не мизерства и се препитава по царски, започна да се занимава с дърводобив. И с това „монархическият проект за България” сякаш мина и си замина.

Ама се оказа, че не е така !

Скритата цел на този четвъртвековен монархически театър е вече от ясна по-ясна – да бъде исторически делегитимиран „режимът”, установен след 9 септември 1944 г.!

Именно заради политическата същност на този случай, още през 1998 година с решение № 12 на Конституционния съд, се определя като „противоконституционен „Закона за обявяване в държавна собственост на имуществото на царете Фердинанд и Борис и техните наследници“. През далечната 1998 г. у господата от Конституционния съд на Република България не е имало съмнение, че ето – Симеон пристига … като цар. В случая тогава става въпрос за 17 „царски имота”, от които на гражданина Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария-Луиза Хробок са върнати /всъщност подарени/ резиденция „Врана“ до София, „Царска Бистрица“, „Саръ-гьол“, „Ситняково“, къща в гр. Баня, горски масиви в района на град Самоков – Боровец, и в село Бели Искър - сигурно са се замисляли и за воеводите, които той ще призове...

И все пак, казусът с имотите на Кобургите в България е не само имуществен, но има и един скрит политически смисъл. Иначе защо децата на Борис Клемент Робер Мария Пий Станислав фон Сакс-Кобург и Гота, по-известен с прозвището „цар Борис III” и „царица” Йоана Савойска нямат претенции към дворците си в Мурань /Словакия/ и в Кобург / Германия/; или поне към някоя ловна хижа в Италия ? Отговорът е много лесен - там те са одържавени, въпреки че наистина са били многовековна собственост на Кобургите или пък на Савоите в Италия.

А защо там тези имоти са одържавени ?

Заради сътрудничеството на техните собственици с нацизма и фашизма в съответните страни. За разлика от България и властващия в нея втори Кобург - Борис, които са били съюзници на А.Хитлер и Б.Мусолини, ама ей така…малко на шега.

Със споменатия Кобург начело милата ни татковина обявява война на САЩ и Великобритания. Е, не истинска, а символична. Ей така… само на ужким.

Може би именно заради това майтапчийско поведение на техния баща, Симеон Борисов и сестра му претендират за имотите „му”… Но нека за малко напуснем хлъзгавия терен на политиката и стъпим на твърдата почва на правото !

И така, преди 20 години Конституционният съд на Република България решава, че „царските имоти – 17 на брой - трябва да бъдат върнати на техните собственици”.

Но има сериозни възражения към това скандално решение на КС. Тези възражения са само две, но те са напълно достатъчни, за да се реши въпроса окончателно, веднъж завинаги. Кротко и без обществени драми !

Първото възражение най-кратко и точно го бе изразил председателят на 38- то Народно събрание Йордан Соколов. Според него, т.нар. „връщане на царските имоти” е противоконституционно, защото „ не може да става директно въз основа решението на Конституционния съд. Този съд обяви за противоконституционен закона, въз основа на който са взети имотите на царското семейство, но съгласно Конституцията и Закона за Конституционния съд неговите решения действат занапред, те нямат обратна сила.”

Второто възражение, което поставят експертите, е свързано с въпроса : могат ли Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария-Луиза Хробок да наследят Интендантството?

Ето какво отговаря на този въпрос Иван Татарчев - главен прокурор на Република България в периода 1992-1999 г. : “ Интендантство на цивилната листа не може да се отъждестви с правосубектността на бившите монарси, тъй като е било държавна институция.

Това е неоспоримо положение и аз няма да го коментирам, като само ще изтъкна някои необсъдени досега съображения:

1. Съгласно изричната разпоредба на чл. 51 от Търновската конституция, в сила до отмяната й от комунистическия режим след 9 септември 1944 г. , държавните имоти, “принадлежат на Българското царство и с тях не могат да се разпореждат нито Царят, нито неговите роднини”.

2. В чл. 35 от същата конституция изрично се споменава, че “Народното събрание с особен закон определя на Царя и на неговия двор цивилна листа”, т.е. с държавни средства .

Ясната формулировка на този конституционен текст не дава възможност за друго тълкуване, освен това, че т.нар. цивилна листа и царско интендантство нямат нищо общо с личното имущество на бившите български царе...”

Въпреки това, през март 2006 г. е създадена специална парламентарна комисия за разследване на реституцията на т. нар. „царски имоти“, но поради желанието на управляващата коалиция БСП, НДСВ и ДПС на всяка цена да си осигурят задълго властта, въпросът за незаконно възстановените имоти се отминаваше с мълчание.

Така, въпреки своята юридическа несъстоятелност, доказана от най-изявени български юристи, историци и политици, това решение на КС действаше безпрепятствено в правовата държава Република България до 2009 г. - цели 10 години!

Сега, след като преди месец поредната инстанция на българския съд отхвърли имуществените претенции на Симеон Сакскобургготски и неговата сестра, откъм двореца Врана се чу ръмжене от царски тип. Значи, казва „Негово величество” :„ Аз съм омерзен и вече нямам търпение; Ние / т.е. по царски – аз / ще предупредим Европа”.

Тази закана бе последвана от истеричните вопли на царедворците, че видите ли, порядките в страната ни били варварски и те също щели да се обърнат към вездесъщите европейски институции, служейки си с традиционното българско предупреждение, скрито зад въпроса: „ А какво ще кажат чужденците ? Какво ще си помислят за нас?”

Между другото, европейците са сведущи по въпроса и добре знаят, че до Първата световна война на техния континент е имало само две републики - Франция и Швейцария. Останалите държави са били монархии.

В резултат на войната рухват четирите континентални империи : Руската, Германската, Австро-Унгарската и Османската. На тяхно място се появяват 12 нови държави, от които всички са републики, с изключение само на една – Кралството на сърбите, хърватите и словенците.

Знае се, и какво стана с владетелите на четирите рухнали империи – с тях и с техните имоти. И това е логично! Никое от тези величества не бе помолено да си ходи, а бяха прогонени от техните народи.

След Втората световна война броят на прогонените монарси се увеличи с още петима - един от Италия , другите от балканските страни. Гръцкият Константин бе изгонен през 1974 година, монархията премахната, а имотите на династията – конфискувани.

На повечето от тези прогонени от народите им 16 династии е забранено да посещават дори като туристи бившите си владения. Но е общо за всички - без изключение - това, че техните имоти са конфискувани завинаги.

Но нека все пак попитаме : на кои европейци по-точно смята да се оплаче Симеон Сакскобургготски?

Да кажем – на италианците ? Дядото на „Симеончо” по майчина линия – италианският крал Виктор-Емануил - бе изгонен от страната с референдум и в почетното присъствие на окупационната американска армия. Като добавка , в Република Италия бе конфискувано цялото имущество на Савойската династия, от която вуйчото на нашия дърводобивник – неосъщественият крал Умберто Савойски бе допуснат на погребението на баща си - и то еднократно - едва 60 години след премахването на монархията .

А някога Савойската династия бе извършила обединението на Италия, за разлика от Кобургите, които разпиляха навеки българското историческо землище.

Какво да кажем и за съдбата на балканските монарси след Втората световна война? Румънският Михай посети Румъния за няколко дни и си замина обратно без никакви претенции за връщане на имоти.

Наследникът на Карагеоргиевичите бе върнат от сръбските власти там, откъдето бе дошъл, още на летището в Белград.

Претенции за имущество ? Никакви !

Гръцкият крал Константин бе изгонен от южната ни съседка 30 години след края на Втората световна война с абсолютната забрана да посещава страната.

Такова е положението и с Леки - наследника на бившия крал на Албания – Зогу.

И всички тези наследници на вече бивши монарси бяха на гости на нашия „цар”. Но е интересно, защо те нямат огласени претенции към бившите им кралства за имоти, политически позиции и т.н. и не викат Европа на помощ ?

При това нека си припомним: докато династиите на споменатите господа уголемиха през ХХ век териториите на своите държави: Гърция- 4 пъти, Румъния - 5, Сърбия- 6, какво направиха Кобургите с Родината ни ?

След две национални катастрофи за пет години те загробиха завещания ни от Русия национален идеал за Санстефанска България. След подписването но Ньойския мирен договор в страната остана само една пета от българското етническо землище.

До това доведе политиката на самозабравилия се цар Фердинанд, пред когото българската буржоазия най-напред сведе глава, а след това - през 1911 г. - и капитулира, осигурявайки му по този начин пълен произвол в международните отношения на България.

Как се стигна дотам ?

Въпросът е уместен, защото пътят на Фердинанд Максимилиан Карл Леополд, Мария фон Сакс-Кобург унд Гота - от скромното му възкачване на българския престол на 2 август 1887 г. до лятото на 1913 г.- има възходяща посока. Следват 5 години стагнация – от лятото на 1918 г. , когато политическото положение на цар Фердинанд в страната рязко се влошава до абдикацията му на 3 октомври същата година.

* * *

Пребиваването на цар Фердинанд на българския престол бележи две връхни точки : едната, която бележи наистина краткото, но реално единство между владетел, управляваща буржоазна класа и народ.

Другата връхна точка в царстването на Фердинанд е личната му победа над всички властови фактори в българската общественост , която му осигурява установяване на личен режим .

Първата връхна точка - това е провъзгласяването независимостта на България на 22 септември 1908 г., а втората - строго личната, е в легитимното, формално-юридическото провъзгласяване на Фердинанд за Цар на българите през лятото на 1911 година от свиканото за случая Пето Велико народно събрание.

То заседава от 19 юни до 19 юли 1911 г., като нанася множество поправки и допълнения към Търновската конституция, две от които са особено важни за бъдещето на България.

Нанесена е поправка в член 17, която дава неограничени права но монарха да сключва международни договори не само без одобрението на Народното събрание и Правителството, но и без тяхно знание.

Този изключителен монопол на Кобурга върху външната политика на страната е в основата на всичките ѝ трагедии в следващите седем години: три войни, две национални катастрофи и едно въстание на войниците. И всичко това платено с над 200 хиляди човешки жертви и огромни репарации.

Второто изменение на Търновската конституция от Петото Велико народно събрание е под формата на допълнение към член 24 с нова 5 алинея, което се отнася до наследяването на българския трон.

Това е изрично искане на Кобурга , тъй като в Търновската конституция има неяснота по този въпрос: тя не предвижда автоматично наследяване на престола от първородния син на починалия или абдикирал владетел, както е в повечето монархии по света.

Но в България, според Търновската конституция, не е така !

Първородният син на княза всъщност е само пръв претендент за трона, но го наследява само с решение на специално свикано за случая Велико народно събрани. Именно такова е подразбираното от Търновската конституция наследяване на трона.

Според нея са незаконни и титлите на децата на княз / цар / Фердинанд - „княз Борис Търновски” , „княз Кирил Преславски” и двете „княгини” Надежда и Евдокия…

Именно това е едно от обясненията на силното, макар и скрито, напрежение между българската политическа „класа” и княз Фердинанд до 1908 г..

Но, макар и с отслабваща сила, то продължава три години след триумфалното обявяване на независимостта на България, приписвано изцяло на княз Фердинанд. Накрая българската буржоазия му се подчинява, но все пак не изцяло!

Депутатите от Петото велико народно събрание приемат един витиеват текст, „ уточняващ” казуса по наследяването на трона. В прибавената алинея 5-а към член 24 от Търновската конституция се предвижда /!/ „създаване на царстваща династия на цар Фердинанд”.

Значи, досега княз Фердинанд е властваща без да имало българска династия, но сега, когато е вече цар, дайте да му я създадем. Но Конституцията не казва, как ще стане това. А щом е така, работата е оставена в ръцете на дворцовата пропаганда и сантименталния фолклор на простолюдието. И българският народ пак трябва да плаща за страхливостта и коварството на своята буржоазия..

Нека видим как !

* * *

Именитият български банкер, народопсихолог и сърцевед-циник Атанас Буров казва за своята класа и нейните политически слуги : „Българският политик неминуемо свързва властта с пържолата, бута, жената, парата, златото. Парата е символът на властника в България. Той иска пари, пари, пари. Иска злато, злато, злато. Иска къщи, къщи, къщи. Иска вили, вили, вили. Иска коли, коли, коли. И е бесен за власт – срам и позор, но е така.

Българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересува, как ще се развиват нещата занапред – важното бе той да оцелее. Той да е добре. Угодничеството, нагаждачеството са най-характерните национални черти на българските политици.”

Тази безпощадна социалнопсихологическа характеристика на българската буржоазия обяснява историческата ѝ биография – от нейният възход до политическото и нравственото ѝ падение, повратна точка на което са решенията на Петото Велико народно събрание.

Седем години след него България излиза от Първата световна война разгромена и окупирана. Жестокият разгром на войнишкото въстание от септември 1918 година прокарва кървава бразда между народа и неговата буржоазия, в която падат десетки хиляди жертви.

Цар Фердинанд абдикира и „отстъпва” престола на следващия Кобург - на сина си Борис - и си заминава, откъдето е дошъл с една влакова композиция ограбени от народа богатства .

Така този безотговорен авантюрист оставя след себе си един почернен и разгневен народ, една деморализирана и уплашена до смърт буржоазна класа и един нелегитимен свой наследник на трона.

Точно така - Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав фон Сакс-Кобург унд Гота никога не е бил узаконен български владетел - от „встъпването му в длъжност” на 3 октомври 1918 до ранната му смърт на 28 август 1943 година. Никога през този 25 годишен период начело на държавата !

Така е според Търновската конституция !

За да се изпълни тя, е трябвало да се свика Велико народно събрание и то да избере на овакантения български престол нов монарх на Царство България. Но такова не се свиква.

Вместо това се извършва един странен ритуал : царят-отец целува ръка на сина си Борис, покланя му се и ето – България вече си има нов цар. Бързо и лесно, макар и в много трудно време. И именно с него монархистите в България обясняват крайно опростената процедура по предаването на властта. Дали новият „държавен глава” е положил необходимата клетва и пред кого, историците мълчат.

На церемонията присъства неизменният при трудни за държавата случаи Ал.Малинов –министър-председател на 36-то правителство на България, назначен с Указ № 4 на Цар Фердинанд от 21 юни 1918 г.

Ал. Малинов заема поста, когато положението на фронта е вече неудържимо, а в тила – катастрофално, заменяйки отявления германофил д-р Васил Радославов , властвал от 23 октомври 1913 г. до 21 юни 1918 г. и заедно с Кобурга - главни политически виновници за втората национална катастрофа.

На 17 октомври 1918 г. Ал.Малинов съставя нов кабинет, за да отстъпи само след 40 дни мястото си на Теодор Теодоров , назначен с Указ №14 от 28 .Х. 1918 г. подписан вече от „цар” Борис. Съставена е голяма коалиция от русофилски партии .

На 7 май 1919 г. с Указ № 8 е съставен нов кабинет пак на Т. Теодоров. С това е направен последен опит буржоазията да се удържи на власт. Но не би ! На 17.08.1919 г. са произведени избори, на които най-много гласове получава БЗНС и е съставен 40-я кабинет на България начело с Ал.Стамболийски.

Времето е наистина размирно: за година и половина върху българския народ се стоварват едно въстание, окупация на страната, пет правителства и един грабителски мирен договор.

С тази напрегната до крайност обстановка може да се обясни, дори да се оправдае, забавянето на легитимното възцаряване на следващия Кобург, но вместо Велико народно събрание, до началото на 1923 година са проведени избори за още три обикновени народни събрания, но и на тях не се е провеждал избор на нов цар, което означава, че България тогава няма легитимен държавен глава. И не само тогава – тя няма такъв чак до 7 ноември 1946 г. ,когато започва работа VI-то Велико народно събрание. То избира за свой председател Васил Коларов, който в това си качество е и държавен глава на Народната република.

* * *

Но нека се върнем към вече засегнатия въпрос : защо все пак синът на цар Фердинанд не е преминал през конституционната процедура за провъзгласяването му за легитимен държавен глава на Царство България? Защо четвърт век страната е царство без цар, или по-точно , с цар-менте начело?

Но и след смъртта на Борис Кобургготски на 28 август 1943 година страната е пак без държавен глава, въпреки автоматичното провъзгласяване на шестгодишния Симеончо за цар на българите, тъй като Търновската конституция не предпоставя такъв „автоматизъм”.

В нарушение на тази конституция е и изборът на Регентския съвет, извършен на 9 септември 1943 г. от ХХV-то Обикновено народно събрание; първо – именно защото това Народно събрание е обикновено, а не велико, както го изисква Търновската конституция, и второ - защото в регентството има член на семейството на властващата династия. Нещо, което Търновската конституция също не разрешава.

Нелегитимен по тази конституция е и назначеният от отечественофронтовската власт пак на 9 септември, но този път през 1944 г. нов Регентски съвет, защото това става вследствие на държавен преврат.

Така след всички почти тридесетгодишни драматични перипетии на българската история първият легитимен държавен глава на страната, която вече е Народна република, е Председателят на VI-то Велико народно събрание Васил Коларов.

Трябва да се признае : всички тези разсъждения за нелегитимността на държавните глави на България за такъв дълъг период от време са подчинени на един правно-процедурен формализъм. Друго си е живият живот, реалната практика. Нали ? Но тогава нека си признаем, че силата на правото е заменена с правото на силата и по-точно - на насилието.

Така всъщност и става, когато Търновската конституция е всъщност суспендирана след Деветнайстомайския преврат 1934 г. От тогава до нейната замяна с Димитровската, Търновската конституция се използва частично и користно-подборно от всички управляващи. И това е необоримо доказателство не просто за кризата, а за историческия провал на българската буржоазия.

Само на пръв поглед е необяснимо, защо още през 1918, 1919 или даже 1920 година не е изпълнена процедурата за един легитимен избор на сина на цар Фердинанд за нов цар на българите.

Но при по-внимателен поглед нещата се изясняват - защото времето е било друго. По-различни са били и обществените настроения от онези преди войните. След тях народът вече е ненавиждал не само цар Фердинанд и династията Кобурги. Сред народа са били много силни антимонархическите настроения изобщо; истински кошмар и за Борис, и за буржоазията!

Носи се освен това и слух , че Ал.Стамболийски и неговото БЗНС готвят нова, републиканска конституция в замяна на Търновската.

На проведения през 1921 г. референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи стават пределно ясни нагласите на народа. А след парламентарните избори от април 1923 година антимонархическите партии в народното събрание са имали абсолютно, конституционно мнозинство.

Отговорът на буржоазния лагер с неговия Военен съюз и на Борис Кобургготски с неговата „преторианска гвардия” – главорезите на ВМРО /Ванче Михайлов/ извършват кървавия военнофашистки преврат на девети юни 1923 година.

Инициативата за това кърваво злодеяние е на буржоазните политически сили и е извършено от Военния съюз със съдействието на ВМРО.

И с одобрението на „цар” Борис .Ясно защо .

Този ту разпалващ се , ту временно затихващ кървав сблъсък между народа и неговата буржоазия продължава чак до края на 40-те години.

И през цялото това време над Борис Сакскобургготски тегне царската му нелегитимност, създавайки психическата нагласа за общественото му поведение до самата му смърт през лятото на 1943 година.

* * *

Логично е : ако Борис Сакскобургготски е носил незаконно четвърт век царската корона, тогава той не е бил никакъв цар на българите и никакво недвижимо имущество, което той е ползвал като държавен глава на Царство България не е негово, нито на семейството му.

Още по-логично е, че нито неговият син Симеон, нито внуците му могат да претендират за каквото и да е наследство – било то материално или политическо.

И все пак, в цялата тази драматична, а и тъжна история с нашия народ има нещо много по-съществено, отколкото съдбата на Кобургите и то е скрито в отговора на въпроса , защо и днес новоизпечената българска буржоазия от олигархичен тип е смъртно опасна за България и българския народ .

След 30-годишен „преход” от Нещото, наречено социализъм, движението на българския народ и българската държава към нищото, остава все още уж без име. За този период , познат в историята като реставрация, всеки стар строй закономерно изчерпва своя потенциал. Най-сигурният знак за това е пробуждането на класовото съзнание на новия български пролетариат. Много по-скоро узряха класовите инстинкти на новата българска буржоазия. И тя вече се готви за неизбежния сблъсък в защита на своите експлоататорски интереси. Историята на България ясно е доказала, колко нагла и продажна е родната ни буржоазия /която сега наричат олигархия/ в такива случаи.

След закриването на „омразния комунизъм” в Европа се събудиха тук и там някакви промонархически настроения и обидените династии се раздвижиха, но това явление навсякъде по Стария континент бе възприето като забавна екзотика. И само в България прогресивната ни и родолюбива интелигенция ошашави част от населението и направи от „царя си” премиер ! Чудо невиждано!

Но защо все пак това да не се повтори ? Лумпенизацията на населението ли е спряла, още по-лумпенизираната ни интелигенция ли е изчезнала, скорозрейната ни родна буржоазия ли е станала по-умна или нейното политическо представителство – по-малко продажно ?

Само че техният ход ще бъде не да направят от „царя”- премиер, а някое Нищо от Кобургите – Цар . А лозунгът ще бъде друг : „ Обединение на нацията чрез историческо помирение !”

Нещо като всеопрощение грехов, гарантирано от някое ново величество и Великите тогава сили, които ще стоят зад него.

Лош сценарий. Малко вероятен, но възможен !

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели