/Поглед.инфо/ Според Българския тълковен речник, 1963 г. „фатализъм” е: „В представите на суеверните: вяра, че всичко в света предварително е определено от съдбата, от бога”. Според изкуствения интелект, 2026 г. е: „вярата, че всички събития в живота са предварително определени от съдбата или висша сила и че човек е безсилен да ги промени.”
Според същия речник „просия” е: „Събраното с просене; милостиня, подаяние.” Според ИИ е: „действие, при което се искат пари, храна или материални блага от други хора, обикновено поради крайна бедност или като начин на живот.”
Как изглежда една държава в очите на страничен обективен наблюдател, когато чува и/или чете постоянните обяснения на политици, управляващи същата тази държава, че: това може, това не може, това е разрешено, това не е разрешено, това е забранено, това е задължително и др. подобни, защото така казват, или нареждат външни за тази страна субекти, чиито мнения, решения, препоръки и др. „трябва” да бъдат приети като непреодолима сила. За да бъде по-лесно преглътнат този фатализъм от гражданите на страната, на тях им се съобщава, че същите тези външни субекти в замяна ще им предоставят определени материални и нематериални блага, защото са бедни, т.е ще им дадат милостина, подаяние. Ето я и просията.
Какви са последствията за държавата, която е приела нейното съществуване да се основава на тези два подхода? Могат ли политиците да съставят собствено виждане за дългосрочното развитие на държавата, или да си добър политик се свежда до това да се хвалиш колко точно и раболепно си изпълнил поръчаното от тези външни субекти, колко от тях са ти стиснали ръката, потупали са те по рамото и са позирали с теб за снимка? При такова поведение националният интерес се приравнява на външния интерес, т.е. националният интерес липсва. Съзнателно или подсъзнателно същите тези политици усещат своята малоценност и твърде вероятно се сдобиват със съответните комлекси. Като отплата за предаността им към външните субекти и лекарство за комплексите им, на тях им се осигурява политическа подкрепа във вътрешните за страната политически борби и най-вече мечтаното право да разпределят вътре в страната получените отвън блага, което те охотно, но не и безкористно правят. Тези външни блага, обаче, се дават само срещу изпълнение на условия, наложени от същите външни субекти, т.е. диктат несъобразен с вътрешния интерес. Както е казал народът, дори да звучи малко нелитературно: „слушкаш – папкаш”.
Този лесен начин да се представиш за добър политик и същевременно да не излезеш беден от политиката прави вътрешната политическа борба ожесточена и безрезултатна. Причината за това е, че властта е апетитна, а политическия спор е безпредметен, защото няма национални цели. Политическият спор в една страна има смисъл само, ако целите са общоприети, но различните партии предлагат различни средства за постигането им. Спорът се свежда до средствата и се разрешава от избирателите. Народът често е по-мъдър от отделните си съставни единици и като че ли действа съзнателно, оновано на често подсъзнателното усещане на съставните му единици. Не е учудващо тогава, че избирателната активност е ниска. Народът усеща, че няма защо да гласува. Целите са подменени със средства, спорът е безпредметен и затова бива подминаван с безразличие, с опасност да прерасне в презрение.
Сигурността на страната ни е цел. Благополучието на гражданите ни е цел. Участието във военен блок – един, или друг – е средство. Участието ни в икономически съюз(стига той да не се превръща във военен) е средство. Целите са постоянни, средствата и резултатие от тях подлежат на текуща оценка, вседствие на която те подлежат на промяна или замяна. Тук е необходимо да чуем гласа на политиците, а ако се налага от сериозността на въпроса – гласа на народа, чрез референдум. Не трябва да позволяваме сигурността ни да бъде застрашена. Не трябва да позволяваме благополучието ни да бъде възпрепятствано.
Фатализмът и просията не могат да бъдат нормални за никоя държава. Те са нейното проклятие.
Предстоят избори! Не избирателите – политиците е време да се събудят!