/Поглед.инфо/ Снощи ми се наложи да придружа майка ми до църквата "Св. Климент Охридски", намираща се в китния пловдивски квартал "Христо Смирненски". В полунощ там имаше хора като за три софийски протеста. Всички със свещи.
Зачудих се - дали всички вярват наистина? Аз никога не съм бил вярващ и заради това можех да си позволя да наблюдавам хората с удивлението на социолог, който прави теренно проучване.
Изводите ми са оптимистични. Дори и най-големите позьори сред вярващите все пак вършат полезна мисия в този живот. Да се събереш да почетеш едно възкресение (смертию смерт поправ), означава да декларираш вяра пред вселената, че човешкият живот е в състояние да победи безнадеждната тъпота на смъртта, че можеш да откриеш смисъл във всяка една секунда от нашия кратък живот и да инвестираш надежда в светлото бъдеще на душата.
Не знам доколко ние като нация сме в състояние да произведем някакъв оптимизъм, но именно в такива мигове, в които хората се събират, за да изразят вяра в чудото, са най-близко до щастието, което аз съм наблюдавал. Това е щастието на угрижените, които иначе нямат надежда, надеждата на угнетените, които иначе се чудят как да оцелеят, късче светлинка за бедните, които иначе трябва да се примирят с постоянния тормоз на живота.
Комунистите и християните делим общ електорат и трябва да сме в конкуренция, хахах, но има мигове, в които си приличаме.
Такива работи значи. :))