Българската държава отново влиза в добре познатия режим — инфлацията расте, общественото напрежение расте заедно с нея, а политическата реакция започва да прилича на административна треска. Проверки. Комисии. „Спешни мерки“. Обсъждания на тавани. Закани срещу вериги. И цялата тази шумна конструкция се изгражда върху един неудобен проблем — никой всъщност не е постигнал съгласие какво точно поражда инфлацията в България.
Точно тук интервюто на Богомил Николов по БНР удря в нерв. Не защото предлага някаква революционна теория. Напротив. Защото маха патоса и връща разговора към един почти забравен механизъм — потребителят. Не министърът. Не регулаторът. Не телевизионният щаб срещу цените.
Потребителят.
Това звучи логично, но има един проблем. Българската политическа култура не вярва особено на потребителя. Тя вярва на контрола. Вярва на административната команда. Вярва, че ако държавата излезе пред камерите с достатъчно строга физиономия, цените ще се уплашат и ще тръгнат надолу. Само че пазарът не функционира така. Николов го каза достатъчно ясно — пазарът не е война. Това е важна реплика, защото през последните години почти всяка икономическа тема у нас започна да се описва с военна терминология. „Битка с цените“. „Удар по спекулата“. „Фронт срещу инфлацията“. В подобна среда неизбежно се ражда илюзията, че държавата трябва постоянно да мобилизира нещо и да наказва някого.
А после идва реалността.
България няма дори работеща инфраструктура за навременна публична информация за цените. И това вече е сериозен детайл, не публицистична украса. От „Активни потребители“ подготвят приложение за сравняване на цени, но чакат данните да започнат да се публикуват навреме. И тук картината става почти иронична — държавата говори за „контрол върху пазара“, а гражданска организация чака актуални данни, за да може сама да даде инструмент на хората.
Не бюджет за милиони. Не агенция с нови коли и щатове. Софтуер.
Това е неудобно сравнение.
Защото то показва колко различни са логиките. Едната логика мисли през централизация — още правомощия, още проверки, още комисии. Другата мисли през информация — потребителят да вижда къде какво струва, как се движат цените, кои вериги качват, кои свалят, кои играят с промоции, кои държат изкуствено високи нива.
И тук започва по-дълбокият проблем. В България пазарът масово се разглежда като морално подозрителна среда. Ако цената расте — някой „спекулира“. Ако има разлика между градове — някой „мами“. Ако някой печели повече — вероятно „играе с ДДС“. Част от тези подозрения сигурно имат основания. Особено в страна с тежка история на картели, административни чадъри и зависими регулатори. Но когато цялата икономика започне да се обяснява единствено през злонамереност, се губи нещо друго — механизмът.
А механизмът е груб. Енергия. Логистика. Горива. Войни. Транспортни разходи. Производство. Липса на производство. Посредници. Кредитен ресурс. Лихви. Валутен натиск. Данъчна структура. Разходи по веригите. И тук Николов също каза нещо важно — в България дори няма съгласие какво поражда инфлацията. Следователно мерките започват да приличат на лотария.
Точно това виждаме.
Едни обвиняват еврото още преди приемането му. Други сочат липсата на производство. Трети говорят за посредници. Четвърти за международните войни. Пети за ДДС схеми. И накрая цялата енергия се стоварва върху последния щанд в магазина — все едно касовият етикет е източникът на кризата, а не нейният финален резултат.
Тази версия звучи удобно политически. Но числата не я потвърждават напълно.
Особено ако се погледне структурата на българската икономика. България е държава с тежка зависимост от внос в огромен брой сектори — храни, суровини, машини, препарати, техника, горива. При такава зависимост всяка външна турбуленция влиза директно в цената. После идват транспортните разходи. После идват посредническите нива. После банковият ресурс. И чак тогава идва магазинът.
Но политически е по-лесно да се воюва с магазина.
Още нещо изпъква в думите на Николов — скъсяването на веригите на доставки. Това звучи почти скучно на фона на шумните телевизионни кампании срещу цените, но всъщност е далеч по-сериозен разговор. Защото България постепенно се превърна в територия на прекалено дълги и скъпи вериги. Производителят е далеч от потребителя. Между тях стоят складове, прекупвачи, транспортни фирми, регионални дистрибутори, търговски договори, бонусни схеми, такси за позициониране, маркетингови отчисления.
После обществото гледа крайната цена и се чуди откъде идва.
Тук има и още един неудобен въпрос. Защо държавата предпочита да говори за контрол, вместо за производителност? Защо разговорът почти никога не стига до енергийния модел, до индустриалната слабост, до селското стопанство, до разрушената кооперативна инфраструктура? Защо най-шумните мерки винаги са накрая по веригата, а не в началото?
Може би защото началото изисква години. А контролът върху щанда дава телевизионен ефект за два часа.
И тук вече личи друго — в България икономическата политика все повече започва да се произвежда през медийно напрежение. Ако има обществен гняв — появяват се „спешни мерки“. Ако има паника — появява се „кризисен щаб“. Ако телевизиите натиснат темата три дни — започват проверки.
После темата изчезва.
Това е цикълът.
Николов всъщност атакува точно този модел, макар и без агресивен тон. Когато казва, че оценките на въздействие е трябвало да се направят предварително, той поставя под въпрос цялата импровизационна култура в управлението. В България често първо се обявява мярката, а после започва мисленето дали тя работи. Понякога дори няма данни как ще бъде изпълнявана. Понякога няма инфраструктура. Понякога няма и администрация.
Но има пресконференция.
Тук вече се появява и другият голям въпрос — доверието. Николов практически пита защо обществото трябва автоматично да вярва, че държавата ще определя „справедливи цени“ по-добре, отколкото се справя с останалите си функции. Това е опасен въпрос за всяка власт. Защото удря не конкретна мярка, а самото доверие в административния капацитет.
А този капацитет в България изглежда все по-изтощен.
Достатъчно е човек да погледне хаоса около ценовите регистри, бавните статистически системи, неработещите електронни услуги и абсурдните срокове за публични данни. На този фон да се говори за мащабен държавен контрол върху цените звучи най-малкото прибързано.
И все пак има нещо интересно.
В думите на Николов няма пазарен фанатизъм. Това също трябва да се отбележи. Той не твърди, че държавата няма роля. Напротив — говори за честна търговия, прозрачност, липса на манипулации и измами. Тоест става дума за различен тип намеса. Не командна. А инфраструктурна. Държавата да осигури средата — данни, прозрачност, контрол върху измамите, нормална конкурентна среда.
Не да определя поведението на пазара вместо самия пазар.
Това разграничение е важно. Особено в момент, в който Европа влиза в период на все по-силна икономическа нервност. Германия е в индустриално забавяне. Франция е под социален натиск. Южна Европа продължава да трупа дългове. Енергийните разходи остават високи. Военните бюджети растат. В такава среда почти всички правителства започват да изпитват изкушение към по-директна намеса.
Само че директната намеса невинаги решава проблема. Понякога просто мести проблема.
И българската икономика вече има достатъчно деформации, за да понесе още експерименти.
Особено когато няма яснота какъв точно е източникът на инфлационния натиск. Ако причината е външна енергийна зависимост — контролът върху магазина няма да реши нищо. Ако причината е липса на производство — проверки по касовите бележки няма да произведат домати, мляко или месо. Ако причината е логистична — административният шум само ще натовари системата още повече.
Тук има нещо, което не излиза.
България говори много за цените. Много по-малко за доходите. Много по-малко за производителността. Още по-малко за структурата на икономиката. А без тези разговори цялата дискусия започва да прилича на управление на симптомите.
Не на причините.
И затова интервюто на Богомил Николов е по-важно, отколкото изглежда на пръв поглед. То връща в разговора една почти забравена дума — потребител. Не като статистическа единица. А като реален фактор. Човек, който избира. Който наказва. Който пренасочва пари. Който може да влияе на пазара далеч по-силно от шумните телевизионни акции на поредното министерство.
Но само ако има информация.
А информацията в България продължава да бъде дефицит. Понякога умишлено. Понякога от некадърност. Понякога защото хаосът устройва твърде много хора по веригата.
ИЗТОЧНИК: БНР
ПЪРВОИЗТОЧНИК: БНР - Интервю с Богомил Николов