Тук ще се отклоня от темата, за да опиша накратко обстановката, създала се през първото десетдневие на юли 1877 год. на Балканския театър на бойните действия.
Освободени са Свищов, Бяла, В. Търново; на 7 юли полусотня донски казаци влиза в Плевен, обезоръжава разположената там турска рота, но после се оттегля; на 8 юли разузнавателният отряд на корнет Тулешко достига Севлиево; започва подготовката за превземането на Никопол; укрепва се левият фланг на руската армия, срещу който са съсредоточени значителни неприятелски сили.
Турското военно министерство се окопитва от първоначалната изненада, предизвикана от бързите и успешни действия на нашите северни братя и предприема редица контрамерки.
На Абдул Керим, главнокомандващ на войските в четириъгълника на крепостите (Русчук (Русе) – Шумен – Варна – Силистра), е заповядано да започне настъпление. Този район е бил сред най-силно укрепените в Европа. Там служат 75000 човека.
В долината на река Тунджа се съсредоточава армията на Реуф паша, включваща 15 табора, 1 ескадрон, 4 батареи, 400 конни черкези.
Корпусът на Сюлейман паша (20000 човека личен състав) започва изтеглянето си от Албания в България (дотогава той участват в бойните действия срещу Черна гора). В литературата попаднах на сведения за план, предвиждащ изпращането на това съединение във Варна, но в края на краищата то е транспортирано на английски кораби до Дедеагач и оттам с ускорен марш достига Ст. Загора.
Войските на Мехмед Али са предислоцирани от сръбската граница в София.
Част от гарнизона в Никопол е изпратена в Плевен.
Осман паша получава заповед да напусне Видин и да се присъедини към главните сили.
В резултат малко по-късно на руската армия ще се наложи да отложи операцията за стремително настъпление в Южна България, тъй като не разполага с достатъчно резерви.
Но да се върнем във В. Търново, където са героите на нашата история. Взето е решение Предният отряд да пресече Балкана през Хаинбоаз (дн. Проход на Републиката), защото само той не е бил охраняван от врага.
Шипченския проход е добре укрепен от турците, които в своя тил, в Казанлък, разполагат със значителни резерви. Тревненският cъщо се контролира от казанлъшкия гарнизон, а Твърдишкият е блокиран от частите, дислоцирани в Сливен.
Княз Церетели, съпровождан от група българи, разузнава маршрута. Теренът е бил сложен, фактически войските е трябвало да преодолеят десетки километри по тясна пътека със стръмни издигания и спускания, виеща се над пропасти и пресичаща реки. Дотогава оттам са минавали единствено пешаци и отделни конници.
Между 10 и 12 юли сотня уралски казаци и конна пионерска част под командването на заместник – началника на Предния отряд генерал О. Е. Раух ремонтират трасето. С кирки, брадви и лопати къртят скалите, налага им се често да газят в дълбоката до кръста студена вода.
Основните руски части се насочват към прохода на 12 юли. С тях тръгват руски и чуждестранни кореспонденти, сред които е и Макгахан Всичко, което можело да забави предвижването, е оставено във В. Търново. На конете са натоварени оръжието, боеприпасите, сухари за пет дни и тридневен запас от овес. На места се налагало оръдията да бъдат пренасяни на ръце.
Организираното от П. Хитов местно население помага на освободителите – разширяват пътното платно, предоставят биволи за тегленето на полската артилерия, носят храна, събират информация за противника. И нещо впечатляващо – никой не донася на поробителите за операцията.
Към 9:30 часа на 14.07. предните части на отряда достигат южния изход на прохода. В движение офицерите и бойците от XI стрелкови батальон и II планинска батарея атакуват турския лагер край Хаинкьой (дн. Гурково), в който се намира един табор. Оцелелите врагове бягат към селата Конаре и Козосмаде (дн. Козарево).
Привечер са разбити два табора, изпратени от Твърдица. В този бой загива един руски войник, шестима други са ранени.
На 15 юли със силите на два казашки полка, две български опълченски дружини и артилерия са разгромени три табора. Същия ден казаците прекъсват телеграфната линия между Ени Заара (дн. Нова Загора) и Ески Заара (дн. Стара Загора) и залавят противников обоз с боеприпаси.
Разузнаването установява, че в Н. Загора са разположени пет табора пехота, в Казанлък – 5 – 10 табора, а на позициите в Шипченския проход – 8 – 10 табора.
В щаба на генерал Й. Гурко са разработени два плана за по-нататъшните действия. Ако се окажело, че турците разполагат със значителни сили в Задбалкана, задачата на Предния отряд трябвало да се ограничи до отбраната на южния изход на Хаинбоаз. В противен случай се предвиждало настъпление към Казанлък, с цел да се разбият турските резерви там, и заплашвайки тила на частите в Шипченския проход, да ги принудят да напуснат своите позиции. Главнокомандващият на руската армия одобрява замисъла и усилва корпуса с полк от IX пехотна дивизия с батарея.
На 14.07. Великият княз Николай Николаевич отхвърля второто искане на ген. Гурко за настъпление на Предния отряд дълбоко на юг, но разрешава да се извършат набези към Казанлък, Сливен и Н. Загора. Това решение вероятно е повлияно от съобщението, получено от посолството в Париж, че армията на Сюлейман паша е превозвана по море от Албания към България.
Успешните боеве и данните на разузнаването убеждават ген. Й. Гурко да продължи настъплението към Казанлък и да превземе Шипченския проход.
Активните действия на нашите освободители заставят турското командване да се откаже от атаките и да премине към отбрана.
Сега, когато битките са отдавна отшумели, някои могат да пофантазират... Ако през юли 1877 година в Южна България е била прехвърлена силна ударна групировка с подсигурени флангове и тил, вероятно войната е щяла да приключи много по-бързо. Стремителното предвижване на руските войски към Одрин и Константинопол би заставило Високата порта да подпише изгоден за Русия мир, а не да протака в очакване на помощта на Запада, особено на Англия. Тогава, възможно, и историята на нашата държава, възкръснала след петвековното кърваво робство, щеше да бъде различна. Ала историята е това, което се случва.
