/Поглед.инфо/ Ще довърша всичко, което съм обещал на Мария, споделя Стефан Данаилов

Житейските драми и трагедии, които се случиха на Стефан Данаилов през последните няколко години, не са пречупили характера му, нито са помрачили чара му. Той е все така категоричен в решенията си и убедителен в посланията си. Предпочита да бъде сам в семейния дом, в който витае споменът за съпругата му Мария, която отлетя към рая по Великден като истинска любимка на Бога. Ламбо отдъхва в безмълвие, наслаждавайки се на цветята си, въпреки че не знае имената на половината от тях. Мастера обаче не може да изостави нито бойните си другари от БСП, нито студентите си в Академията. "Аз съм човек и приятел за дълъг път", споделя той.

 

- Професоре, как живеете без Мария - има ли знаци, които ви подсказват, че нейният дух е край вас?

 

- Човек не може да избяга от съдбата. Трябва да свикна, но нищо не мога да променя. Дано успея да свърша поне това, за което сме се разбрали с Мария. Никой никога не стига до края на житейската пътека. Все остават неизвървени крачки.

 

- В кой момент разбрахте, че тя е жената на живота ви?

 

- Напоследък съм малко егоист. Все повече ми се иска да спра да деля спомените си за Мария с останалите. Тя бе жената на живота ми от първия до последния си дъх. И аз я обичах точно такава, каквато беше.

 

- Защо в определени моменти тя беше като Странджата за голяма част от гилдията?

 

- Заради нейната естествена сърдечност. Тя я превръщаше в нещо като Странджата за моите колеги, студенти и приятели. Много от тях не се разделят с тези спомени. Благодарен съм им за това.

 

- Успявате ли да обясните на своите студенти, че любовта е може би най-важното нещо в живота?

 

- Никой на никого не може да обясни какво е любовта. Нито пък - нейното значение. Всеки боледува сам от този Божи дар. И може би, докато диша, не оценява напълно значението й. А без нея никога не можем да бъдем истински живи.

 

- Вашият внук Виктор ще става оператор - иска ли акъл?

 

- Той е израснал в артистична среда. Но все пак всеки се учи повече от своите грешки, отколкото от разказите за успехите на другите. Ако иска да върви напред, трябва да пита, да опитва, най-вече да гледа и сам да решава как ще твори. А не като кого ще го прави.

 

- Мислите ли отново да се качите на сцената през започващия сезон?

 

- Зависи от много неща. И не само от мен.

 

- Вие сте перфектен в образа на пройдохата Дулитъл в "Пигмалион", който от дрипите скача във фрака - имало ли е моменти, в които сте се чувствал на дъното и мигове, когато ви се е струвало, че сте на върха?

 

- Няма човек, на когото да не му се е случвало и едното, и другото. Е, все пак съм творец и май ми се случва да влизам успешно в дрехата на някои от моите герои. Няма истински герой, който да не си срещал поне веднъж някъде в живота си на живо. Мои колеги дори живеят месеци в реалните условия, близки до тези на персонажите си, за да ги усетят по-органично. Похвално е, но на мен не ми се е налагало.

 

- Често ли се осланяте на шанса?

 

- Никога не правя подобни сметки. Но

 

късметът понякога идваше сам

 

Това е. Рецепта за триумф няма.

 

- Как ви избраха за "На всеки километър"? Кога беше първата ви среща с Гришата Вачков - помните ли какво си казахте тогава?

 

- Шест месеца преди да завърша Театралната академия, случайно срещнах във Варна големия режисьор Любомир Шарланджиев. Вече бях снимал с него в "С дъх на бадеми". От дума на дума ми спомена, че работи по проект, в който ме вижда като евентуален изпълнител на една от ролите. Дотогава бях играл само отрицателни герои и не се надявах на друго. Мина време и аз, току-що разпределен абсолвент на ВИТИЗ в трупата на пловдивския театър, получих сценария за първите 14 серии. И покана - без пробни снимки, без кастинг - по модерному. С радост казах "да" - още повече, че в историята мой партньор бе Гришата Вачков, вече утвърден и ярък актьор. Наистина се възхищавах от него. Познавах го, защото беше състудент на сестра ми Росица, а Методи Андонов често ни пращаше да гледаме спектакли с Гришата, който винаги е бил изумително цветен. Откровено се учих от него - и аз, и състудентите ми. Благодарение на открития и топъл характер, разликата от 10 години във възрастта между мен и Гришата се стопи за три дни. Голям приятел, изключителен българин, великолепен творец. Обичах го, много го обичах.

 

- Напоследък все по-често се говори за носталгия по времето на 70-те и 80-те... Правите ли сравнителни анализи?

 

- На всяко десетилетие съм гледал с различна оценка през собствените си очи. Но заради всичко около нас сега разбирам, че е време да спрем да слушаме кой какво ни казва. Трябва най-сетне всеки да си изясни какво иска и какво ще направи, за да се случи. Не е нужно да тръгнем след някого, който ни обещава рог на изобилието - а да открием личности, които вървят в идентична посока и изповядват същите ценности като нас. И да застанем един до друг по пътя към търсената цел. Защо не си направим труда да обърнем по-задълбочено внимание на текстовете в предизборните обещания? Да направим бързи сметки, базирайки се върху личния опит на ума, и да стигнем до верния отговор на въпроса: "Възможно ли е да стане това, за което викат от трибуната".

 

- През 90-те преживяхте неприятни емоции покрай разделението на обществото на комунисти и демократи. Как успя Мария да ви убеди, че не е необходимо да напускате професията?

 

- Времето ни раздели по цветове. Оттогава някои заприличаха на многопъстра дъга покрай партиите, през които преминаха. Аз не просто цял живот подкрепям лявата идея - така съм възпитаван. Нося кредото на рода си. По-често съм вадил рогата си повече срещу съмишлениците в стремежа да опазим лявата идея, отколкото срещу опонентите си, за да ги убеждавам, че не са прави. Това не се харесваше на много хора. Дори беше причина в ония жестоки години да потърся възможности за смяна на попрището. Но Мария със своята женска интуиция ме завръщаше - беше абсолютно сигурна, че навсякъде другаде, дори и да се справя, няма да съм себе си. Образът на дребните бизнес идеи, който съблазнително ми се усмихваше, много бързо избледняваше. А актьорлъкът оставаше сладката болка на моите постоянни интереси и трепети. Явно така ми е било отредено.

 

- Общувате ли си с вашите приятели от Русия, говорите ли за проблемите им с Украйна?

 

- Все още имам много приятели там, но разговорите ни по телефона са все по-редки и по-кратки. Постоянно следя събитията и боледувам за това, което става в Киев. Русия е необятна територия на най-доброто от културната съкровищница на света. Прекланям се пред духа на тази страна. Неотдавна получих покана да бъда председател на седмия фестивал "Изток-Запад", който ще се проведе от 18 до 24 октомври 2014 в Оренбург. Програмата се състои от две състезания - за световни и руски продукции. Главният мениджмънт пожела не само да председателствам журито на престижния форум, но и да ми връчи специална награда за приноса ми в световното кино. Всичко това много ме поласка, но заради здравословното ми състояние ще отклоня поканата.

 

- Кои са ви най-близки от звездите на Русия?

 

- Снимал съм с някои от най-големите. С Андрей Миронов, Александър Бдулов и Анатолий Кузнецов пък бяхме истински приятели.

 

Плаках в театър "Ленком"

 

където гледах как Саша изгрява като Рандъл Макмърфи в "Полет над кукувиче гнездо". Той преодоляваше с лекота спомена дори за феноменалното превъплъщение на Джак Никълсън. Чудовищен талант. Когато съм в Русия, не пропускам да се видя с живите, да гледам спектаклите или филмите им. А на другите просто поставям по едно цвете и благодаря на съдбата, че ме е срещнала с тях. Пред повечето руски интелектуалци съм стоял като пред икона - когато са на сцената или на екрана. Те бяха не само изключителни надарени и изумителни ерудити. Най-важното е, че бяха топли, сърдечни хора, които искрено обичаха България. Харесвам руското кино. В него големите въпроси намират отговор не от свръхчовеци, а от обикновени хора. Истински майстори са.

 

- Познавахте ли се с Висоцки?

 

- Да! Срещали сме няколко пъти, но не сме били близки!

 

- Как оценявате драмите в БСП след роенето в АБВ и Движение 21? Докога политиците няма да се вслушват нито в гласа на интелектуалците, нито в неволите на народа?

 

- Драми няма. Всеки мисли, че той чува гласа народен, а другите - не. Това роене щеше да е още по-необходимо и с времето си, ако страните имаха кардинални цели, ясни визии към какво се стремят и какво ще променят, когато са отвън партията, която ги е родила за политически роли. Все още виждам единствено кой срещу кого е - а не това, което трябва да направи по нов начин за политическия и обществен живот. Няма как да се промениш, искайки доверие от същите хората, които са ти го давали, докато си защитавал каузата на предишната си политическа сила. Не отделната личност, а новите идеи са важни. Като гледам платформите на довчерашните членове на БСП, те не се отличават от предишните, по които сме работили заедно. Хората търсят брод, а не избор на месия, който с един замах ще ликвидира ламята на корупцията, кражбите от държавната софра, задкулисието и шуробаджанащината. А има ли партия, в която да не виреят тези плесени, разяждащи от години обществото ни?

 

- Често ви призовават да вадите горещите кестени от партийния огън - чувствате ли се понякога употребен?

 

- В театъра и киното играя роли - там имам сценаристи и режисьори. Но в живота съм самият аз. И всяко мое действие, дори когато съм грешил, е по вътрешна потребност. Не се чувствам употребен, а огорчен, че не успяваме да покажем защо правим едно или друго в името на по-добрия хал на народа. Мъчно ми е, че понякога съм безсилен пред яростното его на някои от моите по-млади съратници. Мъчно ми е, че не мога да отворя очите на хората за несъстоятелността на някои от нашите опоненти, изживяващи се като месии. Вярвам, че рано или късно това ще се случи. И затова, докато дишам, убедено ще участвам в процеса на развенчаване на техния ореол на спасители на нацията.

 

- Вашата прогноза за това, което ще се случи след изборите.

 

- Дълбоко се надявам, че избирателят ни е простил след жестоките шамари, които ни нанесе. И че сега ще ни се довери. За да докажем в сложното политическо време, че ще се справим с дълбоката криза, че ще изведем страната от депресията. Вярвам в мъдростта на максимата, че един бит струва колкото сто небити.

Копирано от standartnews.com


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели