/Поглед.инфо/ В последно време русофобията в България се въоръжи с една брошурка на Г. С. Раковски, писана и отпечатана през 1861 г. и наречена „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”. Няколкото нейни страници днес се цитират с насладата, че ненавистта към Русия не е от днес, а води началото си от Възражданто, че още тогава нашите революционери са разбирали колко пагубна е нейната роля и че трябва непременно да се пазим от руския империализъм, който е толкова алчен и жесток, че злостно посяга и нашата свобода и право на самоопределение.

Странно е, но никой не се опитва дори да опровергае лъжовните твърдения за „русофобията” у Раковски и още повече за изконна неприязън на Възраждането и на българската национално-освободителна революция към Русия, към нейния народ и миналата и бъдещата й роля в българската национална съдба. Ако днешните ни учени-специалисти по история на българското възраждане и особено по история на българската възрожденска литература и творчеството на Г. С. Раковски бяха достатъчно подготвени и почтени като изследователи, трябваше да разбулят недостойните спекулации и да опровергаят лъжата за великия ни писател и революционер, като посочат причините за написването на въпросната брошура и пълния контекст, в който тя излиза на бял свят, за да изпълни определени политически задачи. И понеже това наистина е много важно и необходимо, нека започнем малко по-отдалеч и посочим защо, кога и по какъв повод в своята поезия, публицистика и исторически трудове Г. С. Раковски засяга темата за Русия. В този контекст ще се разбере и защо той пише въпросната брошура и твървди неща, които никога преди не е твърдял.

Противниците на църковните борби (Раковски е един от идеолозите и ръководителите на тези борби, а противниците са Константиполската патриаршия и гърчеещите се тогава българи) пишат и говорят за зависимостта и дори подчинеността на българското национално движение за независима църква от външни сили и особено от Русия и така клеветят българската кауза пред властта. Османските власти изпитват страх от Русия и Европа, понеже са подложени на остри атаки и настоявания да подобрят и либерализират положението на българите. За тях най-големият враг на Османската империя е Русия, която единствена защищава правата на българските християни и е много настоятелна в изискванията си към Високата порта да бъдат дадени естествените права на многоизстрадалия народ. Руските усилия малко по малко дават резултати; властта в Турция е принудена да прави отстъпки, но се вслушва и в гласа на клеветниците срещу българите и им вярва, че техните борби са организирани и ръководени от Русия. Г. С Раковски, като един от водачите на църковните борби, непрекъснато отхвърля в публицистиката си твърденията, че българската кауза се подпомага, финансира и е изцяло под покровителството на някоя от европейските държави или от Русия. Така той се стреми да не провокира османлиите и да не излага на излишни опасности организаторите на църковните борби, както и да убеди турците, че фенерското духовенство лъже и клевети! Г. С. Раковски знае, че във в. „Дунавски лебед” (който впрочем се гледа под лупа от властите и от чуждите дипломатически представители) не бива да бъде напълно открит и търси заобиколен начин да вдъхва увереност и кураж у българите, че тяхната кауза се брани и подпомага от Русия. В противен случай той сериозно би навредил на движението и би потвърдил верността на това, което Фенер говори на Високата порта. Ето как трябва да си обясняваме известни антируски настроения на Раковски, които понякога стават и по-крайни. Той разобличава имперската политика на Русия, която не винаги отчита интересите на поробения български народ, както и по повод изказвания на руски министри по проблемите на Балканите и политиката на Османската империя. Но Г. С. Раковски много пъти подчертава, че именно Русия е най-добрият ни, най-верният и най-последователният защитник и радетел за нашето освобождение. В историческите си трудове и в поезията си той доказва славянския произход на българите и кръвното им родство с руснаците, от където идва и българската надежда, че Русия ще ни избави от страданията под робство.

Г. С. Раковски, както и останалите идеолози и ръководители на българската национално-освободителна революция, е до голяма степен романтик и представата и разбиранията му за геополитиката – особено когато става дума за „българския въпрос”, са романтични. За него отношенията между държавите и особено положението на поробените малки християнски народи са нравствени проблеми и намесата на великите сили в разрешаването на съдбите им е въпрос на морал и нравственост. Според него те са длъжни да бъдат решителни, да не правят сметки за интересите си, да не подпомагат в никакъв случай властта в Османската империя. Реалността обаче е различна.

Тук е мястото вече да анализираме една серия статии на Раковски, писани през 1861 г. по повод политиката на Русия за изселването на българи от Видинския край в Русия, а на тяхно място да бъдат въдворени татари. Те са в пряка връзка с публикуваната през същата година брошура „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите.

Г. С. Раковски посреща с негодувание подписаната между Русия и Османската империя спогодба за преселване на българско население от Македония и Видинско в Южна Русия (Крим) на мястото на татарско и черкезко население, предвидено да бъде заселено в освободените български територии. Г. С. Раковски вижда бедите, които това ще донесе на поробеното ни отечество. Защото обезбългаряването е истинска беда – особено за видинския район. Първоначално той обръща внимание, че на българите-преселници в Русия не се предоставят добри земи и попадат на условия, за които не са били предупреждавани. Вината Раковски хвърля изключително върху представителите на видинското население, които е трябвало да видят на място как биха се устроили нашите българи и още там да поискат онова, което им се полага и което предварително е било уговаряно. Както и на руските чиновници и най-вече на руския консул във Видин. „Негово величество император иска да направи милост бедним, подчертава писателят в бележка от 15 август 1861, бр. 46 на в. „Дунавски лебед”, а не да стане причина еще на по-голяма бедност!” Малко по-късно, на 6 септември с. г. пак в „Дунавски лебед”, бр. 49 отново се връща на темата в статията „Забележка учредничества” и я развива по-подробно. Той нарича „народоубийствено” преселението на видинските българи, които са измамени, че в Русия ще получат живот, какъвто в България са нямали. Г. С. Раковски обвинява руския консул във Видин, щедро обещавал и с клетви е гарантирал, че там те ще намерят своята истинска родина, че няма да страдат и ще живеят на своя земя и чрез своя труд. Като разбрали какво действително ги очаква, българите пожелали още преди да потегли парахода по Дунав да се върнат, но не им е било разрешено. На парахода била поставена стража „и тии бедни българе еще в пътя станали роби”.

В статията Г. С. Раковски проследява защо и как се е стигнало до въпросното споразумение между Русия и Османската империя за преселение на българи в Русия (Крим) на прочистени от татари земи. Той разобличава и участието на гръцкото свещенство в подмамването на наивните българи, подвели се да получат повече отколкото сега притежават. Те са мамени, а т. нар. „руски агенти” в съучастие с духовниците са подвели и турските власти, заблуждавайки ги, че това преселение е полезно и необходимо за бедните българи, които трудно живеят в родния си край. Статията е остра, но критиката се ограничава до чиновниците, т.е. до изпълнителите на замисъла и никъде в нея не се правят обобщения за политиката на Русия спрямо България. Във вестника той разглежда един възникнал проблем, търси причините и анализира последиците от него. Г. С. Раковски подхожда именно като политик и държавник, загрижен за народа, който трябва да бъде предпазван от злоумишленици и злосторници – каквито винаги се намират. Но не си позволява да напада държавната власт нито в Османската империя, нито в Русия. В брошурата обаче той отива доста далеч и изрича твърдения, които са в съзвучие с яростта на Захарий Стоянов в предговора към второто издание, както и с русофобските изстъпления на редица български политици и публицисти след Освобождението. Впрочем, тази брошура, която не е подписана с името на Раковски, им е вършила отлична работа.

Заблудените трябва да бъда стреснати и изплашени, да бъде предизвикан у тях ужас от очакващото ги, за да не се подвеждат по лъстивите думи и празните обещания. На помощ му идва историята, в която руската политика към българите и България била пагубна, несправедлива, жестока дори. И така от времето на княз Светослав до царуването на Петър Първи „българите никакви приятелски сношения не са имали с русите”. Г. С. Раковски изрича нещо, което преди не е и помислял: „Руското царство от времето на княза им Светослав (969-976) е почвало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата българете да дойде да им помогне против византийците и държеше тяхната политика, той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и граби и поиска да му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на византийците и най-после българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото войнство и него самаго”. Забележете: по същото време Г. С. Раковски пише своето знаменито историческо изследване „Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сину му Асеню Второму” (1860), в което е отделил място и на историята с руския княз Светослав и тогавашните българо-руски отношения. Тук Г. С. Раковски е далеч по-точен и обективен, когато анализира и оценява тези отношения по времето на княз Светослав. Той поддържа тезата, че руският княз или е спечелен от византийците за борба с българите, или „че призован от народна страна, дошел е на помощ незодоволному народу, кому предводители са били Петрови братя? А Цимисхи е дошел на помощ Петру да поддържа византийская страна и после, видевш България тъй разтлеяна, обърна другче? Последното е по-вероятно; самий ход на тогавашни обстоятелства и дела показва, че е било тъй”. И добавя: „Как за малко време падат толко градове под Светославова власт, кой имал, както пишат със себе си само 10 000 войни?! В него време българи бяха в най-голяма сила юначества си и военнаго упражнения. Симеоновите войници и войводи, кои пред мало забиха победоносно си копие на Златни врата под Цариградски стени и с богати дарове от гърци се назеха, тии еще бяха живи в него време! Не види ли се явно, че назадоволная страна народа от Петра и от византийска зараза, коя бе нападнала на Преславския престол, тии като видяха Петровий брат (Венеамин?) със съюзная и наемната Светославвова войска, че иди в България, отваряха сами градски врата и съединяваха се с ним”. Приведох толкова дълъг втори цитат, тъй като в него се съдържа пълното отрицание на казаното в „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”. Раковски определя похода на Светослав в България като „чиста басна”, т. е. мит. Той е дошъл тук за кратко и е помогнал, а не навредил на българите. На други места авторът пише хвалебствия за руския княз: дори определя Петър Велики като достоен наследник на Светослав.

Защо е това противоречие? Възможна е външна авторско-редакторска намеса от Теодосий Икономов, комуто Раковски възлага грижите по отпечатването. Михаил Арнаудов опровергава това съмнение, което впрочем се е прокрадвало и у някои съвременници на Раковски, сверявайки намиращия се в архива на писателя ръкопис на брошурата. Оказва се обаче, че различията са съвсем малко и се отнасят до правописа. Очевидно е, че автор брошурата е самият Г. С. Раковски, който тук използва вече за чисто пропагандно-политически и държавнически цели и то в съвсеме конкретния случай, отлично известния му факт от историята на българо-руските исторически отношения и „въвлича” княз Светослав в своята политическа пропаганда. Князът се е сражавал с българи (по каква причина не се изтъква вече, защото фактът ще придобие друг смисъл!) и това е достатъчно за писателя, за да представи обективния исторически факт като политически аргумент. Напоням уточнението, което направих по-горе, че брошурата не е подписана с името на Г. С. Раковски. Той се е давал сметка, че ако разкрие своето авторство, ще влезе в противоречие не само с историческата истина, но и със собствената си съвест. Политическото действие изисква политически средства и Г. С. Раковски показва, че ги владее. Дори за сметка на истината и личната съвест.

Това трябва да се знае, за да не се спекулира с историята и с творчеството на един от най-великите българи, автор на статии и стихотворения в прослава на Русия, руския дух и руското оръжие.

 

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели