/Поглед.инфо/ Срещнаха се на другия край на света – в едно ресторантче на брега на океана.

Стана случайно – телефонът й звънна и тя заговори на български!

Тогава Стоил се загледа в жената – беше на възраст към петдесетте, леко възпълничка.

Изчака да свърши разговора си по телефона и я заговори на български.

Тя остана като гръмната, също като него, когато я чу да отговаря на български на позвъняването.

Слънцето клонеше към залез, леко захладняваше и терасата, на която бяха, се поопразни. Скоро останаха само двамата и бутилката уиски, която той поръча.

Оказа се, че тя е от Ямбол, а той от Добрич.

После тя разказа своята история.

Милена отворила баничарница и бизнесът вървял добре, докато не се явил един тип, който съвсем любезно й предложил да й стане съдружник и да получи половината от фирмичката.

Тя отказала и постепенно разбрала, че с нея се воюва.

Борбата продължила докато от предприятийцето й не останало нищо – пламъците го погълнали.

Тогава Милена тръгнала да си търси правдата и една вечер получила куршум в корема - така разбрала, че трябва или да мълчи, или да умре. Предпочела да се махне и след години на странствания, сега се е сдобила с малко цехче и печели добре.

- На няколко пъти се канех да се върна и да убия гадината...- промълви Милена след дълго мълчание.

- Стори ли го? – попита жадно той.

- Слава Богу, въздържах се – прецених, че не си заслужава. Сега имам всичко – дъщеря, преди малко с нея говорих по телефона, имам приличен доход, но нямам родина. Как трябваше да постъпя – да остана и да ме смачкат?!

- Н-не знам... – рече той.

- Ти емигрант ли си? – попита Милена.

- И аз не знам какво съм... Девет месеца в годината работя – фермер съм, и после три месеца пътувам. Сея жито и го продавам. Лошото е само, че и Добруджа остава без хора.... Всички бягат – или към градовете, или към чужбина. Знаеш ли? – оживи се изведнъж той. – Непрекъснато срещам емигранти и ми се плаче – такива хора сме изгубили!

- Все по-често си мисля, че ние като плъхове напуснахме кораба и ви оставихме... - рече мрачно Милена.

- Не знам... нищо не разбирам вече. Сякаш някой воюва с нас, българите... рече замислено той.

- Сякаш Бог ни е наказал за някакъв грях....- изрече Милена и се прекръсти по православному.

Той стана и едва сега видя обляното й в сълзи лице.

- Не плачи – рече й.- Нали сме живи.

- Живи сме, ама сме сирачета! – изплака тя.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели