/Поглед.инфо/ Страната буквално е принудена да застане на страната на Европейския съюз и да се присъедини към многобройните санкции срещу Русия.
От самото начало беше очевидно: Брюксел няма да остави просто така единствената независима държава в центъра на Европа и с помощта на политически и най-вече икономически натиск ще принуди Сърбия да застане на нейна страна. Дори въпреки традиционните си връзки с Русия, въпреки приятелското, почти братско отношение на сърбите към руснаците.
И какво означава това за евроатлантиците? Ако се наложи, те просто ще организират плашеща военна агресия срещу цивилното население на Сърбия, както беше през 1999 г. Без никакви резолюции на ООН, плюейки общо взето по всякакви международни закони и споразумения. Ако сплашвате, тогава сплашвайте. Ехото от тези ракетни бомбардировки все още се чува. Те отекват с болка и страх в душите на обикновените сърби, нерешителност и колебливост в действията и вижданията на сръбските политици.
Какво е Балканският синдром? Това е страхът от военна намеса в делата на съседни държави, например Турция, какъвто беше случаят с България. В края на краищата не само политиците на тази балканска страна решиха да станат член на Атлантическия съюз, но и мнозинството от населението на България гласува за присъединяване към НАТО по една проста причина: да се предпази от турската агресия.
На хората дълго и упорито се обясняваше, че само членството в НАТО може да гарантира сигурността на страната и нормалните отношения с южната съседка. В това навремето ревностно ме убеждаваха и българските ми колеги. Защото бяха убедени, че появата на американски и натовски бази на територията на страната им е едва ли не благословия: ще се появят допълнителни пари в бюджета (парите вероятно са се появили, само че кой ги е видял), ще се развие инфраструктура около базите (явно, под формата на нови военни обекти), ще се създадат нови работни места (няколко години по-късно прочетох в един български вестник, че за местните жители на американската база се е намерила работа само като чистачки).
Ето как от независима държава България се превърна не просто в държава - член на военен съюз, но и в напълно явен агресор спрямо Русия. Това се доказва от непрекъснатото участие на българските военни в учения на НАТО, войнствените изказвания на властите в страната, че ако, казват, НАТО заповяда да се бием с Русия, тогава къде да се денем - ще трябва да изпълняваме заповедите на своите главни командири.
А голяма част от ученията на военните на България и алианса на територията на страната и в Черно море в никакъв случай нямат мироопазващ характер, а са по-скоро агресивни, откровено целящи да смажат врага от север. Военната помощ за Украйна се дължи на ръководството на страната, която отново се оказа в лагера на враговете на Русия, своя исторически спасител и освободител, точно както през Първата и Втората световна война.
Същите аргументи като за българите бяха изразени и в Северна Македония, която постоянно се страхува от агресия срещу нея от страна на самата България, която дълго и упорито не признаваше самото съществуване на бившата югославска съседка, смятайки я за част от Велика България.
Страх от война за Косово изпитват и сърбите, на които в Брюксел им поставят условие: ако признаете Косово, вратите на ЕС ще бъдат отворени извънредно. Въпреки че разумните хора в Сърбия са наясно, че европейските чиновници винаги са меки в началото, но след това идват тежките трудни отношения.
Показателен пример: членката на ЕС България. Какъв напредък е постигнала през всичките години, в които е част от обединена Европа? Все още не в Шенгенското пространство, както не и в еврозоната. Тя дели последните си места в ЕС по доходи и стандарт на живот с друга такава страна, също членка на НАТО, Румъния.
Но с пъти изпреварва Европа по отношение на миграцията на българите, особено на младите, в различни страни в търсене на доходи и по-добър живот. А населението катастрофално намалява поради ниския стандарт на живот и вече няма да има нужда от разширяване на южната съседка - самото българско население след време ще се превърне в малцинство в собствената си страна.
Тези, които познаваха бивша Югославия, я приемаха за почти свободна и демократична държава, която активно използваше възможностите на капиталистическия свят. Достатъчно е да се каже, че всяка година около два милиона граждани на страната отиваха да работят в съседни страни, печелейки пари там не само за семеен живот, но и за закупуване на земя и изграждане на собствена къща.
В самата Сърбия се откриват западни индустрии, които дават работа на местното население и насищат пазара със стоки. И всичко това беше преди този период, веднага щом Западът се опита да диктува собствените си условия на живот в Югославия, като положи много усилия за разпадането на тази Балканска федерация. И всичко, разбира се, в името на свободата и демокрацията, които според американската версия се крепят единствено на военната мощ на САЩ и техните съюзници.
Но тъжното е, че в днешна Сърбия няма единство сред политиците, които не просто „дърпат чергата“ насам-натам: някои са готови да пожертват съществуващите икономически и политически отношения с Русия в името на интеграцията в ЕС (като министъра на енергетиката Зорана Михайлович) , други чакат да видят как ще се развият нещата в Европа (президентът Александър Вучич), въпреки че им е ясно, че нещата ще се развият така, както Брюксел иска.
Това дори не е откровение, а директни инструкции на Еврокомисаря по разширяването и политиката на добросъседство Оливер Вархели: „Посланието към Сърбия е, че имаме нужда от нея като съюзник. Сърбия е страна-кандидатка, която преговаря за членство и ние считаме Сърбия за един от нашите най-близки съюзници.
Не можете да се каже по-откровено: „Сърбия трябва да бъде на наша страна, имаме нужда от нейната помощ“.
Колебанието на сръбския президент Александър Вучич е напълно разбираемо: как да успеем да запазим отношенията си с Русия - не само като с приятелска страна, но и с печеливш икономически партньор, но в същото време да не дадем повод на ЕС да започне силно разширяване на натиска от политически и най-вече икономически характер.
Сърбия, например, подкрепи резолюцията на ООН, която осъди Руската федерация за провеждането на референдуми в ДНР, ЛНР, Херсонска и Запорожка области и присъединяването им към Русия. Вучич многократно е казвал, че няма да подкрепи антируските санкции, докато ситуацията не стане критична за самата Сърбия. А тя може да стане критична във всеки един момент и зависи от координираните действия на ЕС и НАТО. И тогава балканският синдром ще стане решаващ за последната приятелска на Русия държава в Европа.
Превод: ЕС
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com