/Поглед.инфо/ Казано е кратко и ясно: „- 1943-та, на 31 декември македонските граѓани не си легнаа како Бугари, а се разбудија на 1 јануари 1944-та како Македонци. Тие се Македонци низ вековите наназад. Се чувствувале Македонци и се чувствуваат Македонци. Тоа е нашиот директен одговор“.

Думите са на министър-председателя на Република Северна Македония от края на миналата година, 21 декември. (https://plusinfo.mk/zaev-mu-odgovori-na-karakachanov-sme-bile-makedonci-i-pred-1944-i-ostanuvame-makedonci).

Тъй като реченото може да се приеме като категорична позиция на ръководството на държавата Република Северна Македония, си струва човек да помисли върху заявлението.

1.

„Македонски граждани като понятие не е правилно да се използва, защото държава с име Македония не съществува. Редно е да се казва „граждани на Република Северна Македония“. Такива са всички членове на държавата без разлика на етнос, религия, самосъзнание. Хората имат статут на граждани, когато принадлежат легитимно към страна с републиканска държавна система: атински граждани, римски граждани, френски граждани, български граждани... Често в художествената и публицистичната реч в българския език думата „граждани“ се използва и като синоним за означаване на множество хора, люде. Тази дума се използва в този смисъл по всяка вероятност не по-рядко и в македонския език. Все пак, ми се струва, че когато високопоставен държавен лидер употребява думата „граждани“, още повече в конкретния политически смисъл, би трябвало да се разбира, че иде реч по-скоро за членовете на републиканската държава, отколкото за събирателното „хора“.

В отрязъка 31.12.1943-01.01.1944, към който се отнася изявлението, Кралство Югославия, в пределите на което е територията на днешна Република Северна Македония, се намира вече трета година под окупацията на Третия Германски Райх. Югославската държавна организация е заличена. Територията на днешна РСМ е предоставена за администриране на Царство България като германски съюзник, под временна юрисдикция на цар Борис Трети. Към конкретния момент (31.12.1943-01.01.1944) населението е с временен статут на български поданици.

До окупацията същата територия, включена в границите на Сърбия след Балканските войни, е била последователно част от Кралство Сърбия (1913-1918), Кралство на сърби, хървати и словенци (1918-1929), Кралство Югославия (1929-1941). Населението, наричано „южни сърби“, „вардарски бановинци“, но в никой случай „македонци“, има статут на поданици последователно на сръбския крал (1913-1918), сърбо-хърватско-словенския крал (1918-1929), югославския крал (1929-1941). Човек не може да не забележи, че в официалното име на държавата Кралство на сърби, хървати и словенци отсъства думата „македонци“. Това може да се тълкува като признание, че македонски народ не съществува в кралството в дадения исторически период, че населението на днешна РСМ е съставено от хора, които не са македонци. До 1913г. държавата се нарича Кралство Сърбия и не включва територията и населението на днешна Република Северна Македония. През 1913г. към кралството се включва по-голямата част от посочената територия, но държавата остава с името Кралство Сърбия. През 1918 г. държавата приема официалното име Кралство на сърби, хървати и словенци, като към него са прибавени Западните покрайнини, населени с българи по признание на югославските власти, и македонската Струмишка област. Но думата „македонци“ не бива вписана в името на държавата, както са упоменати изрично сърбите, хръватите и словенците.

Обобщение:

В цитирания отрязък от време 31.12.1943-01.01.1944 г. в границите на днешна Република Северна Македония не са съществували нито хора с държавен статут на граждани, нито пък етнически македонци. Съществували са официално югославски поданици, които са били с временен статут на български поданици и в огромното си мнозинство са се чувствали българи по дух и етническо самосъзнание. Спред официалните сръбски/югославски регистри, народ с македонска етническа идентичност не е населявал Кралство Сърбия (1913-1918), Кралство на сърби, хървати и словенци (1918-1929), Кралство Югославия (1929-1941). Не е имало македонци и по време на юрисдикцията на Царство България върху земите на днешна РСМ (април1941-септември1944).

Историческите факти показват недвусмислено, че едва на 2 август 1944г. се появяват за пръв път македонци като етническа общност. Това става с решение на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония, организирано от ръководството на югославската съпротива. Според решението, на територията на Вардарска Бановина се образува македонска държава след края на войната, населявана от македонци с македонска национална идентичност, история, език и култура, каквито обаче не е имало в Кралство Сърбия, Кралство на сърби, хървати и словенци, кралство Югославия според официалните кралски документи. Бъдещата държава получава името Демократична федерална Македония в състава на проектираната югославска републиканска федерална държава. Събранието решава също така, да се създаде писмена литературна норма на несъществуващия македонски език според все още легитимните от международноправна гледна точка официални сръбски/югославски монархически власти. За тази цел е решено да се използва за основа официалната българска азбука в тази област към оня момент, като се извадят буквите Й, Щ, Ъ, Ѫ, Ѣ, Ю и Я и се въведат букви от сръбската азбука. Започва усилена работа за сърбизиране на лексиката и за създаване на граматика на новия език, която да го отдалечи от българската лексика и българската граматика в трите ѝ съставни части: фонетика, морфология, синтаксис. Тази дейност се съчетава със сътворяване на македонска история върху антибългарска основа и с физическо, административно и психическо насилие и преследване на стотици хиляди граждани на новата държава, които се идентифицират като българи.

2.

След като пред очите ми е текстът на посоченото още в началото „директно“ заявление на министър-председателя на РСМ, ми звучи странно известната не от днес мантра на лидери на тази държава: да оставим историята на историците. Историята, както всяка друга наука, е независима от волята на политиците. Политиците в своята дейност са длъжни да се съобразяват със становищата на историците, както и с националните и световните исторически факти и документи. А не обратно, историците да се считат ангажирани с волята на политиците, или още по-лошо – да бъдат принуждавани да правят това.

Разсъждение: След премиерското заявление ми е почти невъзможно да си отговоря дали в тази държава ще се намери учен автор или научна гилдия, които ясно и категорично биха застъпили становище различно от „директното“ или поне съмнение в неговата научна непоклатимост.

Затова и не си задавам подобен въпрос.

Пред мен като обикновен читател не може обаче да не застане друг, по-сериозен въпрос: от колко векове насам македонците са се чувствали македонци и се чувстват македонци? От петдесет, десет, два века? Трудно се открива кодът на енигмата: от векове... Още повече, че заявлението е направено на пресконференция в отговор на журналистически въпрос, според който български вицепремиер е заявил, че „всеки, който е прочел поне пет страници от историята, знае, че македонците преди 1944 г. са били българи. Значи, единият, заместник-министър-председател на РБ, е заявил според журналиста, че твърди нещо, имащо значение към конкретно историческо време: преди 1944 година македонците като етнос и самосъзнание са били българи. Другият, министър-председател на РСМ, отговаря на журналистическия въпрос от първо лице единствено число: от векове македонските граждани са се чувствали македонци и се чувстват македонци. Струва ми се, че второто твърдение не е свързано с конкретно време, към което може да се отнесе, а звучи повече като постулат; от една страна, то е направено „директно“, с абсолютна категоричност, но от друга, звучи някак си неопределено: от векове...

Все пак, за да се опитам да открия ключ в ребуса, няма да се впускам далече назад в историята. Защото ми е трудно да проумея някои неподкрепени с факти твърдения на учени и политици от РСМ за събития в древността. Например, тезата, че Самуил бил македонски цар. Според историческите извори, той е ръкоположен за български цар с Божията благословия, приеман е от целокупния български народ, признат е както от ромейския император Василий Втори, така и от всички владетели в Европа от онова време!

Затова ще се спра само на някои безспорни факти от последните 250 години, тоест ще проследя фактите и събитията от последните два века и половина. Това време също влиза в обхвата на заявеното „от векове“. И ще си позволя разсъждения и въпроси. Когато подготвях тази статия, се разрових и изчетох много документи. Но тъй като е невъзможно и ненужно да посочвам цялото многообразие, съм подбрал само два-три факта, които ми се струват знакови по проблема.

Първо. Преди повече от два века, по-точно през 1762 г. „македонецът“ от Банско и светогорски монах Паисий пише известните на всяко българско дете слова: „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и желаете да разберете и знаете известното за своя български род... За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език... Твърде много обикнах българския род и отечество и много труд употребих да събирам от различни книги и истории, докато събрах и обединих историята на българския род в тая книжчица за ваша полза и похвала. Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знете за своя род и език. Преписвайте тая историйца и платете, нека ви я препишат, които умеят да пишат, и пазете я да не изчезне! […]Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!“.

Въпрос: Дали, и ако да, в какъв вид биографията на този автор и неговата книга „История славянобългарска“ присъстват в книжарници, библиотеки и христоматии по македонска история, македонски език и македонска литература във висшите училища в Република Северна Македония, като се има предвид, че родното му място и езикът, на който говори и пише, са неразделна част от етническата и езиковата география на областта Македония тогава? А ако не може да се намери нищо от посоченото, какво следва?

Второ. По същото време (последните десетилетия на 18 век), френският пътешественик Експри-Мари Кузенери пише: „Между народностите, които съдбата е захвърлила в Македония, от които голям брой са станали турци, се забелязва една чисто българска народностна група, населяваща Горна Ематия (област в Западна Македония между реките Вардар и Бистрица - Х.К.), разположена на запад от Аксиос (Вардар - Х.К.), около развалините на Стоби (древен град на около 80 км южно от Скопие - Х.К.). Тази област е населена с турци, които говорят помежду си български език. Не можем да се съмняваме, че тази група население е от скитски произход, нейното уединение в тази част на Македония, някога България, позволява да се разбере, че е от расата на другите българи, от които е обкръжена. Какви особени обстоятелства са заставили жителите да се предадат на исляма?“ (Сборник „Френски пътеписи за Балканите“, С. „Наука и изкуство“, 1975, с. 364). Несъмнено става дума за българи в споменатата част на Македония, бивши християни, които подобно на братята им българи християни в Родопите са запазили своя български език въпреки насилието да бъдат обърнати в мюсулманската религия, съпроводено от налагането на наричането им „турци“. Наблюденията на френския учен и дипломат показват, че по времето, когато е обикалял българските земи – 70-90-те години на 18 век, в Централна и Северна Македония са живели предимно българи християни и мюсулмани, които говорят български език. Не е имало нито македонци, нито хора, говорещи македонски език.

Въпрос: Този и други европейски източници на историческо знание за българския етнически характер на населението на Македония присъстват ли в книгите и учебниците по история и литература в средните и висшите училища в Република Северна Македония, и ако да, как се обясняват? Ако отсъстват такива сведения, как да се разбира празнотата?

Трето. Преди век и половина, по-точно през 1863, „македонецът“ Райко Жинзифов от Велес издава в Москва своята книга-сборник „Новобългарска сбирка“. В нея включва руския древен епос „Слово за полка Игорев“, преведен на български език лично от него. В предговора към епоса той пише: „Мие за българский язик броиме той язик, кой се говорит по цела Македония, Тракия и България (по онова време, когато е ставало дума за Мизия, хората често са употребявали името България – Х.К.), между говорите на кой има малу много разлика, но мие, както и секой българин не късоглед, не можиме да речиме, що словото ръ΄ка или во΄да е македонско или тракийско, а ръка΄ или вода΄ е българско, защото нема македонци, нема тракийци като отделни народи, а има славяне-българе, кои живеят по речените места, имената на кои, може би, имаят си право в землеописанието, а не в народността; накъсо да речиме, има един целен народ българский и един язик българский, който, как и секой кой му драго другий язик, се делит на наречия. […]Още е далеко това време, кога сите българе ще пишат еднакво без най-малка разлика. Що ще дойдит такво време верваме и твърдо верваме, но кога – не се знаит, али сега за сега стига и това, що сосем разбираме един другего, кога пишиме...“. („Македония. Сборник документи и материали“, С., Българска академия на науките, 1978, с. 197). Сравних текста в академичното издание с фототипно копие на московския оригинал и установих, че оригиналният авторов текст е представен абсолютно точно при използвания съвременен български правопис. Райко Жинзифов е написал цитираната мисъл 15 години преди българската държава да се възстанови през 1878 г. след петстотингодишно чуждо държавно господство над българите. По онова време все още не е съществувал кодифициран литературен български език. Но ето, че българските учители, писатели, поети, учени навсякъде в Османската империя и извън нея са пишели на този език, на който са говорили техните сестри и братя българи из всичките български земи отпреди завладяването им от османците.

Разсъждение: В случая Райко Жинзифов е един от многото български интелектуалци от Деветнадесети век, които застъпват и разясняват аргументирано истината за езика, на който говорят и пишат мнозинството от хората в трите български области Мизия, Тракия и Македония. В Република Северна Македония могат да се прочетат много текстове за този български будител, разбира се, титулуван за македонец. Например, „Во втората половина на XIX век, како време на преродба и национално будење, во Македонија изникнуваат значајни книжевни имиња“, измежду които е поставено и името „Раjко Жинзифов“. („Македонски интелектуалци упатиjа Отворено писмо до ЕУ за составите на Бугариjа“, „Нова Македония“, 15.10.2019, https://www.novamakedonija.com.mk/makedonija/). Всички посочени в текста будители също са българи представени като македонци наред с Жинзифов.

Въпрос: Може ли в книжарниците, библиотеките, научната литература, учебниците в РСМ да се намери публикация за това, какво и защо Райко Жинзифов пише и разяснява за българския език? Дали според македонските интелектуалци, изпратили писмо до Европейския съюз с изтъкване на составите на Бугариjа“, следва да се отнесат към сотавите и буквално цитираните в изданията на Българската академия на науките мисли на самия Жинзифов за българския език?

Четвърто. Много препатили българи от Егейска Македония, между които и семействата на родителите ми, са дошли в Стара България през двадесетте години на 20 век, прокудени от родните им места защото се чувствали българи, заявявали открито, че са българи, и отказали да сменят собствените, бащините и фамилните си имена с гръцки. Баща ми разказваше, че през 1937 г. получил писмо от роднините в Гърция, изпратено по куриер, а не по пощата, с което молили своите в България да не им пишат и да не ги търсят, защото се страхуват от тормоз и преследване от властите на диктатора Метаксас.

Разсъждение: До края на живота си баба ми така и не се бе научила на тукашния говор, та зборуваше по костурски, където глаголът „съм“ звучеше „ести“ в тр.л. ед.ч., и благославяше нас децата за всяка петица и шестица с нейното „Господ да те чува, палежното ми детле, и зло да те не найде!“. Вуйчо ми Танас от Ениджевардарско, комита почти дете, споделяше, че което прочел в романа „Литургия за Илинден“ на Свобода Бъчварова, било „баш тàка“, както той го е преживявал в родния си край в онези времена. Моите македонски предци се чувстваха българи, каквито качества предадоха и на нас. Те и ние, потомците им, сме точно толкова българи, колкото и всички останали. Включително и тракийските българи от нашата махала, дошли в Стара България по същото време и по същите причини, както и семействата на родителите ми.

Пето. През 2011 г. писателят Иван Робанов (1944-2017) издаде романа си „Казанския път“, където с художествени средства отстоява единството на българския народ във всичките му исторически и днешни географски измерения. Той ме помоли да напиша рецензия за неговата творба. Не знам защо, реши да включи рецензията като предговор към книгата. Приех жеста на този забележителен човек с голямо вълнение.

Разсъждение: В предговора между другото може да се прочете: […]за всичките 500 години държавно господство на исляма из българските земи българското източноправославно християнско население запазва своя език, култура, религия и етническо самосъзнание. А само за някакви си стотина години от началото на 20 век насам, днес младото поколение на същото население, отредено му от историята да живее в Егейска и Вардарска Македония, вече почти не знае, че е българско по произход, дух и самосъзнание. В Егейска Македония младите почти не говорят български, а във Вардарска Македония техните връстници не знаят, че езикът, на който говорят, е български. Макар и едните, и другите да изповядват източното християнско православие така, както са го правили дедите им преди още тази част от българския народ да се окаже в пределите на източноправославните християнски държави Кралство Гърция и Кралство Сърбия.” („Казанския път“, С., ИК „Кота“, 2011, с. 9-10.).

Шесто. По северномакедонската „Нова телевизия“ има към настоящия момент едно предаване с интересното заглавие „Што не е jасно?“. Често се застъпва официалната позиция в тази държава относно македонската история, македонския език и македонската идентичност с остри коментари спрямо българската позиция.

Въпрос: Наистина, какво от написаното по-горе не е ясно?

Това са една нищожна прашинка от неизброимите факти от векове.

Извод: От близо три века назад и допреди 70-50 години източноправославното и част от мюсулманското население на територията на днешна Република Северна Македония е съставлявано в огромното си мнозинство от българи, част от които въпреки, че са назовавани „турци“, са говорили български език. Хора, говорещи македонски език, не са съществували.

Това е само малка част от научния отговор на политическото заявление „Тоа е нашиот директен одговор“, направено от правителствения лидер на Република Северна Македония.

3.

Политическите решения могат да ускорят или забавят даден процес, но не могат да изтрият историческата истина. Тя така или иначе си пробива път. За жалост това става в повечето случаи по трудния начин.

Дали в Гърция българското население се определя първоначално недвусмислено „елини вулгарофони“ (българскоезични гърци), по-после без знак за етническа принадлежност „елини славофони“ (славяноезични гърци), а в пределите на днешна Република Северна Македония то е определяно ту „южни сърби“, ту „вардарски бановинци“, та и „македонци“, няма кой знае каква разлика в целите на тамошните политически власти: да се забрави, че населението е българско.

Нека надникнем в днешна Република Гърция. Да проследим в YouTube клипове с български народни песни, пеени през последните няколко години на народни тържества в съпровод на големи кръшни хора, играни от предимно млади, красиви и одухотворени момичета и момчета. „Стани, ке ойме, Софке на татко“, „Мила майко, що ме роди толку сиромав“, „Елено моме“, „Купила ми мама шарени чорапи“ и много други. Тези мелодии са наричани „славянски традиционни песни“. Десетилетия наред, като се почне от времето на диктатора Метаксас – 30-40-те години на 20 в. и по инерция продължаващо и по-късно, песните не са пеени, защото на хората е било първоначално забранено. Позволено им е било да ги играят в хоро из мегданите в съпровод на музиката, без думи. Сега на мегданите звучат и музиката, и песните, и веселите възклицания на младите хора, които ги играят. Оркестровите изпълнители пеят на красив български език, характерен за народното песенно творчество от всички български фолклорни области. Ако се зачетем в коментарите под клиповете, можем да видим как коментиращи питат на гръцки: „Какъв е този език, на който пеят тези песни, и каква е неговата история?“. Един от честите отговори е „Слави глоса“ (славянски език) или „Славомакедоники глоса“ (славяномакедонски език). Разбира се, както „слави глоса“, така и „славомакедоники глоса“ не съществува. Колкото и да се извърта, под това наименование се подразбира не друг, а българският език.

Разсъждение: Както проличава, част от младите хора в Егейска Македония не са чували езика, за да се питат какъв е.

Да погледнем и към Република Северна Македония. Първоначално са правени не особено успешни опити българският език да бъде сърбизиран в Южна Сърбия (1913-1926)/Вардарска Бановина (1929-1941) по време на сръбския и югославския шовинистичен режим (1913-1941). Сетне е наложен декретно като сърбизиран македонски език в Демократична федерална Македония (1944-1946), Народна република Македония (1946-1963) и Социалистическа република Македония (1963-1991) чрез югославската титовска власт (1944-1991).

Как ще се наричат хората в Република Северна Македония, където наред с македонците живеят и голям процент албанци, които не се имат за част от македонския етнос, какъв идентитет ще си определи народът на РСМ и на какъв официален конституционен език ще пише и говори, си е работа на населението и властите в тази държава.

Но каква е историческата истина в сравнение с днешната политическа реалност и какви са проблемите, които непризнаването на историческата истина поражда в отношенията на Република Северна Македония с някои съседни държави, конкретно с Република България, е принципен и сериозен въпрос.

Николай Хайтов споделя как при едно пътуване до Солун се отбил в ресторанта на хотел „Македония“. Заръчал кафе: турско, каймаклия... Сервитьорът го разочаровал: нямат турско, имат гръцко. Хайтов пожелал гръцко и зачакал с любопитство. Когато видял чашката с димящото каймаклия кафе, заявил, че е турско. Момъкът отговорил с усмивка: „Било е! Някога!“ (Николай Хайтов, „Вълшебното огледало“, С., Издателство на Отечествения фронт, 1981, с. 5).

Населението в днешна Република Северна Македония е съставено в основната си част от българи в древността и недалечното минало. Ссега преобладаващата част от хората там са македонци. Такива се чувстват, така ги приемаме. Българската страна многократно е заявявала, че признава днешната реалност и не оспорва правото на съседите ни да се пишат такива, каквито искат. Но все пак, те не могат да се запъват безкрайно пред историческата истина. Трябва не само да знаят истината, но и да я признават. И оттам да променят издълбоко писанията и приказките за България и българите в учебниците, печатната и електронната периодика, в научните, художествените и публицистичните книги, по радиата и телевизиите. А кога, защо и как е станало така, че някога са били българи, но днес се чувстват македонци, е въпрос, по който нека се водят дискусии.

Току виж, след време македонците сами могат да се заизтъкват като българи. Само че, за да стане това, трябва да бъде събуден и засилван интересът им към българщината. Тоест България да постъпва така, че не само българските паспорти (с които някои правят срамна и непочтена търговия!) да са притегателни за тях. Нека част от паспортите да са получавани с комерчески интерес, но нали са резултат от изтъкването на притежателите им, че са българи по произход! А и самата наша Родина да се отваря все повече към гражданите на РСМ с активизиране на икономическите, търговските и туристическите бизнесвръзки. Българската култура и българските народни обичаи, едни идентични, други близки с тези в РСМ, да се разпространяват по-широко сред населението на югозападната ни съседка. Да се изнасят по-често концерти и организират двустранни фестивали на фолклорна основа. В РСМ и РБ да заработят на равноправни начала час по-скоро телевизии и радиа от двете държави, да се разпространяват свободно техни вестници, списания и книги. От тази обилна информация хората ще имат възможност сами да разсъждават за историческата истина и политическата реалност.

Моя близка разказа интересна история. На тържество след международен семинар у нас по сътрудничество в решаването на общи за балканските държави проблеми, на който са участвали експерти и от РСМ, се развихрили буйни хора, които българите пеели и играели от душа и сърце. Участничка от югозападната ни съседка възкликнала: Овои песни, що ги пеете, и овои ора, дека ги играте, са наши! Да, наши са, съгласила се моята близка кротко и усмихнато.

От колко векове...

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели