Официалният спор за документи и регистрационни табели не е такъв принципен въпрос, че да се рискува с военни действия. Косово де факто се "ползва" от плодовете на независимостта. Освен това присъединяването на региона към Албания не се блокира от сърбите, които нямат възможност за това, а от САЩ.
Доста либералните и проевропейски настроени правителства в Белград, които управляваха страната след свалянето на Милошевич, отдавна биха се заели с косовския въпрос, за да се присъединят към ЕС. Но за това им трябваше само малка отстъпка. Беше необходимо косовските албанци да се откажат от суверенитета над онези гранични райони на региона, където преобладаващото мнозинство (до 90%) са етнически сърби.
От по-отдалечените микроскопични анклави сърбите могат да бъдат преселени на тези територии по реда на размяната на населението (малко вероятно е местните албанци да искат да се върнат в Сърбия). В крайна сметка правителството в Белград щеше да каже на народа си, че е върнало част от земята и е спасило всички сърби, а останалите трябва да бъдат раздадени, но, първо, не са останали сърби, и, второ, пътят към ЕС вече е отворен.
С целия сръбски патриотизъм, сигурен съм, че икономическите приоритети (в Сърбия е много зле с работата и мнозина отиват да я търсят в ЕС, така че за тях присъединяването към ЕС отваря много специфични перспективи) биха изиграли своята роля. Нямаше да мине без изразяване на недоволство, но нищо критично не заплашва властите. Освен това за какво да се борим, ако наистина няма сърби на юг от Косовска Митровица.
От своя страна косовските албанци биха могли да се присъединят към Албания, която е в преговори за присъединяване към ЕС от 2020 г. (последният етап преди процедурата за техническо приемане). Характерно е, че в рамките на ЕС, ако Сърбия и Албания влязат там, разделяйки Косово, те трябва да предоставят на гражданите на другата си територия същите права като на своите граждани.
Изглежда, че ако САЩ и Европа искаха пълно уреждане на кризата и признаване на новата реалност в Косово от всички страни, те трябваше да използват влиянието си в Прищина и Белград, а преди десетина години то беше абсолютно (сърбите обичаха Русия, но тя беше твърде далеч, за да помогне), убеди и двете страни да направят компромис.
Подчертавам, че Белград многократно е давал сигнали, че е готов за компромисно решение на проблема, но никога няма да се примири с необходимостта сърбите в Косово да бъдат оставени на произвола на съдбата и още повече с тяхното етническо прочистване и прогонване в Сърбия (по примера на ликвидирането на Сръбска Крайна).
Съединените щати не само не направиха нищо, за да намерят компромисен вариант, но многократно задушаваха всякакви опити на ЕС да намери приемливо и за двете страни решение на проблема. Вашингтон, който току-що беше откъснал Косово от Сърбия под претекст, че упражнява правото на албанците на самоопределение, изведнъж стана тотален поддръжник на принципа на териториалната цялост. Нито косовските сърби можеха да се обединят със Сърбия, нито косовските албанци с Албания.
Американците не унищожиха Югославия и не отслабиха Сърбия, за да укрепят Албания. Да разгледаме примера с Македония (или Северна Македония, както е принудена да я наричат по настояване на гърците). САЩ не позволиха там да бъде удушен бунтът на дребни, но активни албански въстаници.
Но не позволиха и на местните албанци да се отцепят (тогава от Македония нямаше да остане почти нищо). Те принудиха македонците да квотират задължителното присъствие на албанци в техния парламент, насаждайки в страната модел на етнически квоти за политическо представителство.
Освен че този модел се провали навсякъде, където се опита да бъде приложен по предложение на САЩ, той противоречи и на демокрацията, тъй като населението е принудено да избира не тези, които иска (които по-добре отразяват техните възгледи), а тези, които са предписани по квотите.
Той също така допринася за бързото нарастване на националистическите настроения и радикализирането на националистическите сили. Самият етнически и/или религиозен принцип на формиране на парламентарните фракции насърчава националистическата пропаганда.
Освен това винаги на едната страна й се струва, че квотата им е незаслужено малка, а на другата страна - незаслужено голяма. Така конфликтът не само не потушава, а напротив, разгаря се до все по-високи температури с риск да премине в горещ.
Тоест САЩ принудиха Македония предварително да вложи конфликт в политическата си система. Те действат по подобен начин в Косово и Босна. Конфликтът, присъщ на местните политически системи, не им позволява да напуснат състоянието на квазидържави, напълно зависими от Съединените щати. Освен това Сърбия се превръща в заложник на тези конфликти, имайки много ограничени възможности да подкрепя сънародниците си в Босна, а в Косово практически няма такива.
САЩ знаят, че в определена ситуация Сърбия няма да може да стои настрана и ще бъде принудена да се втурне в катастрофална война, дори срещу целия НАТО, ако бъде принудена да защитава косовските сърби от етническо прочистване, традиционно извършвано на Балканите с африканска бруталност.
По този начин, създавайки и поддържайки конфликтни зони, Вашингтон се опитва да запази господство над този изключително сложен регион. Всеки мрази всеки. В същото време всички се страхуват от войната, осъзнавайки, че тя може да не завърши по начина, по който бихме искали, и затова всички виждат само американското лидерство като гаранция за запазване на крехкото статукво (САЩ са арбитъра).
Тъй като настоящата косовска криза очевидно имаше за цел да накаже Сърбия за отказа й да се присъедини към антируските санкции и да вкара Белград в американската кабина, тя беше планирана предварително, много преди настоящата ескалация. САЩ, знаейки много добре, че ще има изостряне, не направиха абсолютно нищо, за да го предотвратят.
Но тогава изведнъж стана ясно, че Вучич, вместо да се втурне да търси истината във Вашингтон, просто намекна (той дори не го каза директно, а по-скоро леко намекна) за възможността за нахлуване на сръбската армия в Косово, ако албанците пресекат червената линия. И веднага Вашингтон отстрани проблема с един ход - албанците се съгласиха да отложат въвеждането на ограничителните мерки с месец.
Защо за месец? Американците разчитат месец по-късно да се справят с тайванската криза, предизвикана от екстравагантните изказвания и действия на възрастната говорителка на Камарата на представителите Пелоси. Тогава те ще имат свобода да подкрепят активно косовските албанци, докато Русия ще бъде вързана в Украйна и няма да може да окаже подобна подкрепа на Сърбия.
Този вид сметки и изчисления не са лоши, но тук има сериозен "минус" с два алтернативни варианта. Първо, не е сигурно, че ситуацията с Тайван ще се уреди преди септември. Дори Пелоси, която променя решението си всеки час (да лети / да не лети), спокойно да прелети покрай острова до Република Корея и Япония и след това също толкова спокойно да се върне у дома, Китай определено ще се опита да извлече максимума от моралната победа.
Не напразно китайците похарчиха маса пари за прехвърляне на войски, живи стрелби, полети на авиацията и други развлекателни събития.
Натискът на Пекин върху Тайван ще се засили и Вашингтон или ще трябва да реагира (а това е ново натрупване на военна конфронтация), или да се отдръпне от пътя и да изчака Пекин да реши да "проведе учения", този път директно в Тайван.
При това не говорим за факта, че Пелоси все още може да кацне в Тайван преди тази вечер и тогава Китай или ще трябва да започне война (както обеща), или да си изтрие лицето (което той очевидно не планира да направи). Така че е възможно до Деня на знанието американците да имат много грижи в Азиатско-тихоокеанския регион.
Второ, по време на специалната операция в Украйна Русия, която преди беше много далеч от Балканите, се приближи до региона. Сега тя е отделена от Сърбия само с Николаев и Одеса и територията на Румъния. Съединените щати, разбира се, очакват Украйна да издържи още поне шест месеца или година, но превратностите на военните действия са непредвидими, качеството на украинските войски се влошава пред очите ни, а напредването на руските въоръжени сили се ускорява.
Ако фронтът в Донбас се разпадне някъде през август, големият въпрос е дали Украйна ще успее да стабилизира новата фронтова линия вече по Днепър или ще започне ефектът на доминото.
Дори и сега в Средиземно море има непрекъснато нарастваща численост и нарастваща бойна мощ на формирования от кораби на руския флот, базирани в бази в Сирия. След победата на Русия в Украйна никое НАТО няма да посмее да воюва с Белград за Косово - ударът върху американския престиж ще бъде по-силен, отколкото от загубата на Тайван. Въпреки факта, че в Тайван те дори не са започнали, а в Украйна нещата са към своя край (макар и не близък, но определено неприятен за американците).
Без съюзниците в НАТО САЩ няма да направят внезапни ходове в Европа. Американците ще трябва да бягат от най-голямата си военна база в света в Косово, както избягаха от Афганистан.
Вашингтон добре осъзнава всичко това, както и факта, че в тази комбинация ключов фактор е времето. Който освободи достатъчно ресурси по-бързо, ще получи междинната победа на Балканите. Затова Русия се ускорява в Украйна, където разгромът на донбаската групировка на Въоръжените сили на Украйна и излазът на Днепър в района Запорожие-Днепропетровск решава съдбата на цялата кампания. Съединените щати се опитват да забавят максимално съпротивата на Киев, принуждавайки го да хвърля в битка не само необучени мъже, но и жени.
Украйна така или иначе излиза извън тяхната власт, така че колкото по-малко украинци получава Русия и колкото повече украински семейства са убити в този конфликт, толкова по-добре за американците. Ако, криейки се зад Украйна, те все пак успеят да сломят Сърбия, принуждавайки я поне формално да се присъедини към антируските санкции, тогава вашингтонските медии ще представят този обмен като голяма победа на демокрацията – пълно разрешаване на балканския въпрос.
Що се отнася до промяната на постсъветските граници и възможното изчезване на Украйна от политическата карта, Съединените щати ще кажат, че все още не признават насилствените териториални промени и ще искат Русия да се върне към границите от февруари 2014 г. Не е за първи път американският истаблишмънт да продава на хората си катастрофалните поражения за големи победи.
Накратко, съдбата на следващата балканска криза сега се решава във водите на Тихия океан и в степите на Украйна, където Русия и Китай забиват трепетликов кол и стрелят със сребърен куршум в сърцето на хранещата се с прясна кръв американска хегемония.
Превод: ЕС
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com
