/Поглед.инфо/ Тази година трябва да си спомним, че са минали 50 години от конференцията в Хелзинки. Не знам дали е повод за празнуване или за помен. Преди години в Европа имаше много неутрални държави- неутрални в смисъл, че без значение каква политика водеха те не участваха във военните структури. Повод за размисли по тази тема ми дава желанието на споменатите държави да стоят неутрални от военните сблъсъци на другите, защото са приели че не войната, а мирът, икономическото и културно многообразие носят щастие на техните народи. Тази политика беше чудесна.
През 1975г, трийсет години след края на Втората световна война (най-тежката, най-страшната), европейските народи се събраха в Хелзинки и подписаха т.нар. „Хелзинкски споразумения“, които гарантираха мир и неприкосновеност на границите в Европа. Дори под споразумението се подписаха, за повече убедителност, САЩ и Канада. Европейските народи въздъхнаха успокоително, защото тогава противостоенето между политическите противници беше много силно. И наистина, последваха години на спокойствие и мъдри държавни решения. Трябваше да продължим в този дух.
Да, ама не! – както обичаше да казва един известен български журналист. Само шестнайсет години по-късно на континента избухнаха промените и като резултат бяха създадени 18 нови държави. Представете си – изведнъж от нищото изникнаха 18 държави! Дори в сърцето на Европа бяха създадени три нови държави- Чехия, Словакия и Германия. Толкова много нови държави, някои от тях възникнали за пръв път като независими държави, с неустановени граници, с неуредени вътрешни и външни противоречия, натрупвани с годините и никакво усилие от страна на т.нар „велики сили“ да се опитат да свикат нова Хелзинкска (или както там може да се нарича) конференция и подписването на нов договор. Явно тази експлозивна промяна на Европа имаше нужда от нови междудържавни разговори, много дипломатически усилия и нов договор. Той би донесъл успокоение и предвидимост в отношенията между европейските държави. А това означава- и до голяма степен спокойствие за целия свят. След като бяха преодолени идеологическите противоречия от времето на Студената война би трябвало не за трийсет години (както беше след Втората световна война) а за десетина години държавите в Европа да намерят условия за подобна мирна конференция. За съжаление през изтеклите трийсет и пет години великите сили не се включиха в съвместна работа по създаване на подобен договор. Те дори не помислиха за това, а се втурнаха да прекрояват света. Трябва да напомним, че самото преименуване на организацията на ОССЕ не донесе нужния ефект. Вместо това напрежението беше усилвано до степен на въоръжени сблъсъци, които прераснаха във войни.
С постепенното заменяне през ХХ век на монархиите в Европа с републиканско управление познатата страст към бляскавите военни сражения с барабани отпред, с еполети и красиво маршируващи войници отмира, но остава другата интрига на войната- финансовите печалби. Това силно въздействащо върху държавните мъже основание за война продължава да възбужда някои държавни ръководители и в днешно време. Печалбите по всякакъв начин и от всичко, свързано с войната.
Но, за да има война трябва да има противостоения- не може две дружелюбно настроени една към друга държави, имащи дълго икономическо и културно взаимодействие изведнъж да се хвърлят една срещу друга. Следователно за да има войни трябва държавите (в случая говорим за европейските държави, но то е валидно за всички по света) непрекъснато да бъдат в конфликт. С други думи, между тях постоянно трябва да съществуват точки на напрежение. Защо, мислите, филмовите студия произвеждат малко комедии и много филми на ужасите. Защото комедията се прави трудно, не е лесно да разсмееш човек с интелигентна история ,в която хуморът да те прави весел, а не нещастен. Освен това чувството за хумор в различните народи е различно. Докато филмите на ужасите са лесни и еднакви за всички хора по света. Хората се плашат по еднакъв начин и това става бързо - познат психологически феномен. И дълго време помнят ужасните истории.
Казват, че Балканският полуостров е „буре с барут“. Но аз мисля че това може да се каже за всеки район на света, дори на Европа, която доскоро изглеждаше като изтегнала се на люлката в следобеден сън старица-пенсионерка. Явно това спокойствие не е било изгодно на някои държавни ръководители.
Защо започнахме с Хелзинки. Защото това беше един въодушевяващ пример в историята на Европа. А може би и на целия свят. Той ми изглежда така умно измислен, така красиво конструиран и така без алтернативен, че единственият ми въпрос е: Защо не го повторим! Или по-точно: Защо, господа лидери на Европа (доколкото са останали такива) не направите отново този опит. Тогава няма да кудкудякаме като някои недорасли политици: „Не можеш да бъдеш неутрален, това не е почтено!“ Напротив- най-добрата политика, най-почтената политика е да бъдещ неутрален към въоръжените конфликти. Да се опитваш да направиш така, че като че ли вечните човешки стремежи към победи, към противостоения, към конфликти да бъдат сведени до минимум. И да бъдат разрешавани чрез преговори.
Не ви ли прави впечатление, че за въоръжаване страните по света дават несравнимо повече (стотици пъти повече) средства, отколкото за изхранване на гладуващите по света, за опазване на дивата природа, за дипломация, преговори, мирни конференции и опити да се примирят враждуващи страни. Също така за парите, необходими за мирни процеси никой не се бори в парламентите. Борбата е за увеличение на военните бюджети! И едното струва пари, и другото. Само че кой знае защо някой ни натрапва погрешни анализи, че от производство на оръжие се печели много, а от мирната търговия, мирното развитие на науката, на индустрията, на новите технологии и културните процеси нищо не се печели. Напротив! Това е грозна лъжа! Истината е, че от продажба на оръжие отделни хора печелят много и то за кратко време. А печалбите от мирното развитие на държавите идват бавно, след десетилетия и те не отиват в джобовете на определени оръжейни магнати, а се разпределят по-справедливо за нуждите на всички хора. Освен че са по-справедливи, тези печалби винаги са несравнимо повече от оръжейните печалби. Да не говорим за другите загуби - убитите хора по време на война, неизчислимите материални загуби, унищожението на културни паметници и какви ли не още ужаси, съпровождащи войната. Които трябва да бъдат отрицателните разходи на войнолюбците. Но кой знае защо те се калкулират в графата „мирно възстановяване“ след войната! Сякаш те са плод на мира, а не на войната!
Ето това е водоразделът и вечната борба между тези, които искат да живеят в мир и тези, които искат да има войни. Крайно време е да го кажем така ясно и открито. А не да маскираме подобни прости анализи зад високопарни думи и понятия като борба за демокрация , борба за правата на човека, борба за истина или установяване на справедлив международен ред. Няма подобна борба- има желание за мир и желание за война! Тези две желания определят основните параметри на днешния световен ред. Ние трябва да сме на страната на мира. И да работим за нова мирна конференция в Европа. Затова говорим за Хелзинки - половин век оттогава. Разбира се, това не е същият град. И Финландия не е същата.
Въпрос на избор.