/Поглед.инфо/ „Кажете на хората истината – и страната ще бъде в безопасност.”
(Ейбръхам Линкълн)

В публикацията от 6 март „За националните празници” се споменава за разликата между официални и национални празници. А така също за страни, в които се честват повече от един такива празници. По този повод тук накъсо ще стане дума за една съседна нам страна.

Официалният национален празник на Гърция е 25 март: „Ден на независимостта”. На тази дата гърците отбелязват двоен празник: единият светски – Επέτειος της Ελληνικής Επανάστασης του 1821, за съответната годишнина от въстанието, което води до освобождението от османско владичество, другият също голям, национален както и у нас, църковен празник – Ευαγγελισμός (Благовещение), деня, в който Богородица получава благата вест, че ще роди Божия син. А в годишния си календар гърците имат и други, не по-малко значими за тях национални празници.

В началото на октомври 1940 г., узнавайки за навлизането и настаняването на германски войски в Румъния, приятелска и сродна по език държава на Италия, вбесен от това, че не е уведомен от Хитлер, както и от прогерманския (вместо проиталиански) политически курс на румънците, Бенито Мусолини прекъсва отлагането на отдавна замисляната от него инициатива да бъде нападната и окупирана Гърция, изричайки: „Хитлер винаги ме поставя пред свършен факт, но този път аз ще му платя със същата монета и ще научи от вестниците, че аз съм окупирал Гърция“.

На 15 октомври 1940 г., в резиденцията си на Палацо Венеция във Вечния град, Мусолини свиква и провежда координационно съвещание, на което присъстват зет му и министър на външните работи на Италия Галеацо Чано, началникът на генералния щаб на италианската армия маршал Пиетро Бадолио, началник щаба на сухопътните войски генерал Марио Роата, командващия окупационните войски в Албания дивизионен генерал Висконти Праска и генерал-губернатора на Албания генерал Франческо Якомони. Решено е да бъде нападната Гърция на 28 октомври. По време на заседанието маршал Пиетро Бадолио обръща внимание на Мусолини, че италианската армия е слабо подготвена за нападението и поради това предлага то да се отложи за по-късна дата с цел доподготовка. Дучето обаче отхвърля предложението, като заплашва Бадолио, че ако откаже да изпълни плана за нападението той лично ще поеме командването на войските. Това кара Бадолио да замълчи, а предложението за нападението е прието с негласното съгласие от останалите участници в заседанието. Решено е също така да не се казва за него на германците и на Адолф Хитлер, тъй като Мусолини е решил да запази тази зона на действие за своя, без Фюрера да му се бърка в нея. Според замисъла за нападението на Гърция малко преди това Бенито Мусолини изпраща в България специалния си пратеник и виден фашист Филипо Анфузо с цел да привлече на италианска страна и България, която формално спазва неутралитет, а българският цар Борис III е женен за принцеса Джована Савойска (царица Йоанна), дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III. Италианците се надяват да спечелят царя за войната против Гърция, като преди идването на Филипо Анфузо в София българският посланик в Рим също получава покана за участие на България във войната с предложение за териториално възвръщане на Беломорска Тракия в границите на България. Това предложение е повторено и в София от Филипо Анфузо пред цар Борис III. Но той отказва да се включи в агресията, оправдавайки се с неподготвеността на България за война, а и поради българската политика, която според него е насочена към мирна ревизия на Ньойския договор. Мусолини укорява българския цар за неговото неучастие, като заявява, че ще се справи и без България. От 25 октомври започват да се провокират гранични инциденти от италианците по границата на Албания и Гърция, а италианският печат разпространява измислени съобщения за гръцки нападения по граничните райони. На такава основа в 2 часа през нощта на 28 октомври италианският пълномощен министър в Гърция връчва нота-ултиматум на тогавашния министър-председател и диктатор генерал Йоанис Метаксас с искане Гърция да предаде доброволно цял Епир и по-голямата част от територията си заедно с островите в Йонийско и Егейско море на Италия, със срок за отговор три часа. Но не минават и тези три часа, когато 9-та и 11-та италиански армии в състав от 7 дивизии преминават гръцката граница от Албания и нахлуват в Гърция. Пристигнал във Флоренция на другия ден въпреки първоначалното неодобрение на италианското нападение, Хитлер се солидаризира с италианската агресия.

Във външната политика до тогава Метаксас следва неутрална позиция, опитвайки се да балансира между Обединеното кралство и Хитлеристка Германия. Тъй като в края 1930-те години, както и с другите балкански страни, Германия става основен търговски партньор и на Гърция. А самият Метаксас има репутацията на германофил, датираща от обучението му в Германия и ролята си в ‘националната схизма’. Крал Георгиос и по-голямата част от гръцкия елит обаче са предани англофили. Не може да бъде пренебрегната от морска страна като Гърция също и доминиращата роля на Британския Кралски флот в Средиземно море. Експанзионистичните цели на Мусолини окончателно тласкат Гърция към един френско-английски алианс. Опитите на Метаксас да държи Гърция настрани от Втората световна война обаче биват нарушена от изискванията на Мусолини на 28 октомври 1940. Италианският диктатор изисква окупационни права над стратегически гръцки градове. Отговорът на Метаксас е кратък " Alors, c'est La guerre". А на същия ден в ранното утро, независимо от своите политици гърците масово излизат на улиците скандирайки „Oxi'' („Не“). Паметта за тази дата е запазена като усещане и в съзнанието с тази една-единствена дума у гръцкия народ, който между другото единствен отбелязва по такъв начин не края, а началото на Втората световна война за Гърция.

Датата 28-ми октомври – Επέτειος του ‘ΟΧΙ (Денят „Не“), свързана с историчекия отрицателен отговор, който дава Йоанис Метаксас през 1940 г. на ултиматума на Мусолини, от 1942 г. се празнува всяка година в Гърция като национален празник, наравно с „Деня на независимостта”. Както и със 17 ноември, на която гърците отбелязват годишнината от Επέτειος της εξέγερσης του Πολυτεχνείου (Бунтовете в Политехниката), когато през 1973 г. ескалира напрежението от борбите срещу военната диктатура (Хунта), наложена в Гърция от 21 април 1967 г., с основен лозунг „Ψωμί, Παιδεία, Ελευθερία”  (Хляб, образование, свобода“), до нейното сваляне от власт, отхвърлянето с референдума от 8 декември 1974 г. на монархията и установяване на Гърция като република. Така че и Гърция празнува повече от един национални празници. Колкото до официалния такъв – 25 март като Επέτειος της Ελληνικής Επανάστασης του 1821, заслужава по този повод да се спомене допълнително следното:

Гръцката война за независимост от 1821, наричана също Гръцка революция, е въоръжената борба на гръцкия (както на българския) народ за освобождение от османско владичество. Т. нар. „гръцки проект” е още от времето на Екатерина Велика. Създаването на организация започва през 1814 г. в Одеса, където е учредена Φιλική Εταιρεία („Дружество на приятелите”) от няколко патриоти, руски поданици от гръцки произход с политическата и материална подкрепа на руския цар Александър І. Но неговото реализиране е забавено поради избухналата Френска революция и войните на Наполеон. През 1818 г. във връзка с въвеждането по повод наследството на „болния човек” на Европа от Виенския конгрес в международните дипломатически отношения на „източния въпрос” и неговото разрешаване, седалището на организацията се мести в Цариград. С подкрепата на богатата гръцка диаспора във Великобритания и САЩ, на Западна Европа и с тайната помощ от Русия, заговорниците заплануват бунт срещу султана. Въстанието е наченато от водена от Александър Ипсиланти група заговорници, – предимно руски офицери от гръцки произход, т.е. дейци с военна подготовка и опит. Ипсиланти начело на въоръжена група пресича на 6 март 1821 г. руската граница на река Прут и навлиза на територията на днешна Молдова. Но на 1 май 1821 г. тя е разбита от османската армия при Галац. Междувременно на 25 март избухва въстание в южната част на Пелопонес, обхванало в рамките на 3 месеца целия полуостров, част от континентална Гърция, Крит, Кипър и някои Егейски острови. Различните въстанали области избирали и установявили свои управляващи съвети. През януари 1822 г. е свикано първото Народно събрание в Пиада (близо до Епидавър). Гръцките андарти обявяват независимостта на Гърция от Османската империя, приемайки първата (Временна) демократична конституция, установяваща на освободената и контролирана от гръцките въстаници обширна територия Αʹ Ελληνική Δημοκρατία, т. е. Гръцка република. Военните действия срещу османските сили продължават сравнително успешно, докато в отговор на съзаклятието в Константинопол за назидание е обесен публично цариградският патриарх Григорий V, което предизвикало от една страна изключително неодобрение от страна на Западна Европа, а от друга подозрения у британското и френското правителства, че въстанието е претекст, от който да се възползва Русия с цел овладяване някогашния Константинопол. Западноевропейската политика предизвиква разрив сред бунтовниците, който води до междуособна борба и избухването на гражданска война в края на 1823 – май 1824 и през 1824 – 1825 г.

Без тук да се отклоняваме в подробно разглеждане на вековните борби на гръцкия народ и хода на гръцката война за неговото освобождение от османско владичество, онова което е важно и необходимо да се изтъкне е, че извоюването независимост и на Гърция не е единствено нейно дело, а в резултат и на Руско-турската война от 1828 – 1829 г., която завършва с безпрецедентен турски разгром и с подписването на Одринския мирен договор от 1829 г., който както и Сан-Стефанския от 3 март 1878 г. също е само между Руската и Османската империи, и който налага на последната признаването на автономия както на Гърция, така също на Сърбия и Дунавските княжества Влахия и Молдова под османски сюзеренитет и руска закрила. А така също на признаването независимост на Гърция с Лондонския протокол от 3 февруари 1832 г., подписан от Руската империя, Френското кралство и Обединеното кралство Великобритания и Ирландия, с който се определят и нейните демаркационни граници с Османската империя, както и с Константинополският договор от 1832 г. в резултат от едноименната международна конференция открита през февруари 1832 г. с участието на великите сили Великобритания, Франция и Русия, от една страна, и Османската империя – от друга. Както в случая с България, така и Гърция не е участвала като страна по всички тези актове по простата и елементарна причина, че към тяхното сключване не е било налице юридическо основание поради това, че не са били субект на международното право. След успешния край на гръцкото движение за независимост, в страната е установена монархия и така е до приемането на седмата по ред Конституцията от 1974 г. на Гърция, когато е проведен споменатия референдум за република.

Несъмнено възприетата за официален национален празник дата 25 март 1821 г. е суверенно право на гръцкия народ. Както и избора на 3 март от българскя за отбелязване Освобождението през 1878 г. от османско владичество. Очевидно за мнозинството от българите освен паметта, и признателността към всички онези, които са допринесли вкл. отдавайки живота си за независимостта на България не е недостойна и осъдителна като проява на неспособност за надрастване на емоционално ниво за възприятие, а израз на дълбоко осъзнат свещен хуманен дълг. Повечето българи не са по-прости от едни или други псевдоучени и затова са наясно с всички превратни тълкувания от малцината „свои” и чужди на едно или друго събитие преднамерено единствено от политическа гледна точка, базирана на идеологически предразсъдъци, а не на обективен и безпристрастен поглед върху историята, които независимо от заеманата една или друга позиция на техните автори и застъпници в обществения живот поради това са лишени от каквато да било друга стойност, освен на обслужване интереси, които не са в полза, а във вреда на България.