/Поглед.инфо/ На 6-ти март Европа се размина с мира. Надеждата, че ще ни подмине глобалната война отлетя като бяла лястовица, отнасяйки със себе си мечтата за нормален живот. Оттук нататък ще си останем само с носталгията и със страховете. Приключи подареното ни след войните мирно време. Почти си бяхме повярвали, че нищо друго няма да ни дойде до главите. Бедата е, че все още живеем по инерция с тази вяра и все още не сме осмислили какво ни донесе брюкселската баба Марта.
Бяхме на пет минути от решението. Още преди Тръмп двете воюващи страни заявиха притесненията си от едно непремислено докрай примирие. И Украйна и Русия с опит от войната знаеха какво означава примирие по време на военни действия. Тогава Зеленски и Путин почти еднословни заявиха, че евентуалното спиране на огъня ще даде предимство на противната страна, защото повече от логично е, че тя ще използва времето за възстановяване на живата си сила и дозареждане на арсеналите си. Това беше разбрано и от Байдън, и от вездесъщата фон дер Лайен и от все още не възбудилия се за военни подвизи Макрон. Въпросът остана да виси във въздуха без да могат евромаршалите да намерят решение му. Той беше и препъни камъкът, с който от първия ден – онези 24 часа – администрацията на Тръмп трябваше да се заеме.
Обикновено в такава ситуация на невъзможно решение умните хора почват просто да си говорят. Което се захванаха да организират американците. Поуките от „прогресивните“ им войни като се почне от Виетнам и се свърши с Ирак ги е научил, че безнадеждната кауза може да се превъзмогне само с дълги разговори. И тук най-важното, жизнено важното условие е да не се провокират страните взаимно, да не предприемат нищо, което да попречи на диалога.
Да, обаче, не! Отново надделяха лудите в Брюксел. Проглушиха света, че искат да седнат и те на масата на преговорите, какви ли не планове за мир изфабрикуваха и разнесоха из медиите и почти си повярваха, че са се превърнали в истински миротворци. И като миротворци решиха, че ще е най-удачно да обявят програма за скоростна подготовка за война. Тоест, една от двете воюващи страни – вярвам, че никой вече не се заблуждава, че Европа е воюваща страна – наканила се да седна на преговорната маса, заедно с това решава да се въоръжи за да продължи войната. И го прави точно преди да почнат разговорите, въобразила се, че така ще постигне целта си.
Това не само прилича, това е същински театър на абсурда. Търсих и не намерих аналог в историята за по-неграмотно, по-самоубийствено, по-недалновидно решение. Ако някой все още се е заблуждавал в качествата на европейските ни лидери, те на 6-ти март демонстративно показаха паранормалната си същност, осъждайки всички нас на предстоящия холокост. Всичко е от просто по-просто. Представете си, че на една маса са седнали доброволно или доброзорно призовани противници. Убедени, че няма да могат да се победят, те искат да спрат войната, искат мир. Единият от тях взема думата и заявява, че е готов за мир, но междувременно е решил преди това да увеличи въоръжението си. Логичният въпрос от другата страна би бил: „Защо го правиш? Нали искаш мир?“ „Да, обаче аз съм решил“, ще каже, „да постигна мир със сила“. „Добре“, ще отговори другият, „Щом е така и аз ще се въоръжа и ще продължим войната, докато стигнем до мир!“ Това ми прилича на подслушан разговор в известния от руската литература „Дом номер 5“, тоест лудницата.
Който каквото и да говори, истината лъсна на 6-ти март. Европа не желае мир и се готви за война. Ако трябва все пак да сме точни, не европейците, а техните първи лидери са се устремили към това. Ерго, ако искаме да оцелеем трябва да се сменят лидерите. Така излиза. Явно обаче ще ни трябва още време да узреем за това. Да пази Бог, военните въпроси и най-вече разходването на измислената сума да се решават от абсолютните дилетанти и некадърници във военното и политическото дело като Калас и фон дер Лайен. Те между впрочем са и майки. И точно тук тях, струва ми се, ги чака една тъжна перспектива. Специалистите, макар и никой да не ги слуша, си казаха думата, че по-рано от 4-5 години въпросните траншове няма да донесат очакваните резултати. Въпросът е, ако все пак след пет години към фронта тръгне навалицата от нова техника и въоръжение, кой ще воюва с всичкото. Нима някой се съмнява, че, ако не престане войната до тогава, на фронта в Украйна ще трябва да изпращат децата от детските градини. И какво? Бих си пожелал да чуя отговора на споменатите милите госпожи и майки? Може би трябва да се надяваме, че техните деца ще са достатъчно големи, защото вероятно ще се наложи и те да нарамят пушките като „миротворци“. И те да тръгнат на войната, която са им подготвили техните майки.
Разбира се има и друг сценарий с по-оптимистични нотки. Например, хоканият от всякъде президент на САЩ да успее все пак да завлече щат не щат всички заинтересувани в Рияд на топло около масата на преговорите. Що да не предположим, че ще им дойде акълът и всички в един глас ще кажат, че искат мир и ще извадят писалките си готови да подпишат договор. Може и това да стане, чудеса се случват все още по света. Чудото от 6-ти март обаче ще си остане да виси на съвестта на евролидерите.
Какво пък, ако се окаже в един момент, че няма повече нужда от въоръжение и ще продължим да си живеем така, както и до сега, обезвъоръжени, представяте ли си, какво може да се направи за живота ни с осемстотинте милиарда. Така че освен носталгията и страхове нека си оставим и по малко мечти.