Париж

/Поглед.инфо/ Колко много може да се пише за него. Помня го през 80-те, когато bidonville от покрайнините на града тънеха в мизерия и тишина, подобно родните ни цигански махали, без да излъчват страданието и разочарованието на вече третото поколение излъгани от Франция pied-noir, наброяващи днес над 3 200 000 души. Учтивата община построи RER (Réseau Express Régional), бърза подземна железница с вечно спарен климатизиран въздух, окопала се дълбоко под старото метро, с която безработните млади хашлаци без билет се смъкваха на тумби за броени минути към светлия и забавен център на града, бягайки от депресията и безпътицата на предградията, отдалечени на десетки километри от Елисейските полета.

Гледаха ресторантите и блестящите магазини враждебно, но някак смирено. Не бяха още осъзнали мощта си, не създаваха проблеми, не горяха коли, не претендираха за равенство и не крещяха в очите на французите за техните вини. Капсулирани в етноса си, измислиха неразбираем жаргон, често обръщащ огледално думата. Така Femme стана meuf, а залети от новия тип консуматори, търговците затваряха вековните ресторанти и на тяхно място никнеха fast-food и магазини за дрехи, продаващи суетшърти с качулки.

Общината реагира типично по френски, задължи всички реклами да са бели и бледожълти на цвят, независимо чие е логото. Така дълго време единственото място на света, където McDonalds сияеше в жълто, бе на хвърлей разстояние от Триумфалната арка. За да спасят емблематичния ресторант Fouquet’s, бяха принудени да го обявят за паметник на културата. Наблюдавах процеса от страни с присъщото ми любопитство, гост на вечен, обичан, но чужд град.
През 1986 вълна от бомби разби спокойствието.

Заредиха се тринадесет атентата, последният на rue Rennes, досами любимия на всички българи магазин Tati, бе най-кървав, взе 7 живота и рани 55 човека, общо през така наречения „черен септември“ бяха осакатени около 300 души. В града цареше терор, нарочените за автори араби от "Хизбула" подбираха магазини, гари, хотели и дори книжарница, за да залагат адските машини.

Подигравателно хората на Жорж Ибрахим Абдула от „Фронта за солидарност с политическите затворници араби“ демонстрираха безсилието на институциите, като на 17 септември 1986 година в 13.50 гръмнаха тамошния КАТ, находящ се в префектурата на полицията в самото сърце на града - Ил Сен Луи. Бях излязъл от същата зала десетина минути преди това, мърморейки си под носа мръсотии, касаещи френската бюрокрация, въртяща ме вече месеци на шиш в опитите ми да си заменя българското свидетелство за френско.

Взривът отнесе живота на един и рани много десетки. Възможно е нелюбезната женица, върнала ме за пореден документ, да ми е спасила живота, позволявайки ми днес да споделя с вас тези редове. Второто ми чудотворно спасение се случи две години по-късно, когато от чист мързел не отидох на кино. Скорсезе бе заснел противоречив филм, за който всички говореха и от който мнозина се страхуваха. Католическите интегристи (О, да, има такива) бяха бесни. Уилям Дефо играеше Исус в „ Последното изкушение на Христос“ адаптация по Казандзакис.

В нощта срещу 23 октомври 1988, когато бяхме планирали с няколко приятели да гледаме и си създадем собствено мнение за филма, петима привърженици на Съюза срещу расизма и за опазването на френската и християнска идентичност запалиха киното "Сент Мишел" с коктейли "Молотов". Огънят се разпространи от друга зала, в която прожектираха съвсем невинната американска боза „Бурен понеделник“ с Томи Лий Джоунс в главната роля.

Пострадаха четиринадесет души, от които четирима тежко. Давам ви го като пример за верска нетолерантност към свободата на словото с обратен знак в красивия Париж. Крайно десните националисти, привърженици на „Националния фронт“, доминиран тогава от бащата на днешният му лидер, получиха по няколко месеца затвор. 

Роденият с тунизийски корени в Париж Фауд Али Салех бе намерен за виновен за бомбите през 1986 и още лежи в затвора и вероятно никога няма да излезе от единичната си килия. Жорж Ибрахим Абдула, един от хората чието освобождаване беше основно искане на терористите, лежи от октомври 1984. Помилване му е отказвано осем пъти, макар да подлежи на освобождаване от 1999 година. Нали ви казвам, много може да се пише за Париж.

.........................

Внимание! Харизматици сред нас.

Преди близо век, в началото на 1919 година, в гр. Милано Бенито Мусолини основава Националната фашистка партия. Тя бързо набира популярност сред масите в резултат от провала на либералната икономическа политика, известна като laissez-faire*, проповядваща пълната свобода от държавни регулации, довела до тежко разслоение и напрежение в следвоенна Италия. Явен поддръжник на движението е Уинстън Чърчил, който през 1927 година по времето на обща пресконференция с Мусолини подчертава важността на фашизма, оказваща услуга на целия свят като средство против руската отрова.**

В същото време в Германия се заражда нацизмът, процъфтял върху инфлация, немотия и унижение на гордото тевтонско племе. Важно е да правим ясна разлика между италианския фашизъм от 20-те и немския нацизъм от 30-те години на 20 век. На изток, в Съветска Русия, укрепва антипод, обладаващ тревожно много прилики с горните две течения – авторитарна власт, еднопартийна система, тотален икономически и социален контрол, насилие над опонента, национализъм, въздигащ общото над индивидуалното, и много други.

И фашизмът, и нацизмът, и социализмът се опират на ощетените слоеве на населението, селяни и лумпенизирани работници, податливи на внушения и пропаганда, тънещи в мизерия и гняв в разслоено общество, обливано от постоянните вълни от икономически кризи с апогей Голямата депресия. Масите се манипулират с лекота от трима харизматици - Мусолини, Хитлер, Сталин.

Сто години по късно, сякаш нищо ненаучили от скъпите уроци на историята, живеем сред безкрайни финансови провали, лицемерни модели, проповядващи глобализъм за сметка на хуманизъм, пропагандираме толерантността като висше благо, докато същата бедна класа, описана по-горе, кипи в расизъм, нетолерантност и омраза. Свободата за придвижване на огромни маси хора, колониалните наследства на развитите държави в комбинация с алчния стремеж към материалното привличат стотици милиони имигранти към комфорта на „благоденствието“ ни. 

В същото време насилственият износ на ценностна система, обединена под мотото „демокрация за всички“ (ако нямате против, върви с продуктово позициониране) към родните краища на същите тези имигранти, чиито роднини не са непременно готови да прегърнат „освободителите си“, ни потопи в поредния кръг от световни кръвопролития през последните тридесет години. Свидетели сме на нови верски войни с този път невидим и съответно непобедим враг. Хората от върха на пирамидата, въоръжени с iPad, предлагат на бедните друговерци война вместо благоденствие, работа, образование и здравеопазване.

Ескалацията на противостоенето предстои. Ако не се поучим от миналото, не се смирим, не способстваме за замогването на третия свят по неговите правила, ни очаква само мъка и унищожение, религиозен терор и омраза, които скоро ще ни спуснат по спиралата на национализма и жестокостта към ближния. 

Обладава ме скептицизъм към способностите ни да се справим с предизвикателствата на модерния свят. 
В кошмарите ми новите Мусолини, Хитлер и Сталин са вече родени и с мрачен целеустремен взор крачат сред нас, заяквайки върху собствените ни грешки. Най-благодатна за тях ще е френската почва, германците все още се лутат в кошмарния лабиринт на неизкупените си вини. Кълновете на ксенофобията и радикалния национализъм отдавна са поникнали, без Нов път предстои тяхното избуяване.

*В икономиката лесе-фер, от френското laissez-faire, е икономическа среда, в която сделките между икономическите субекти са свободни от държавни регулации под формата на държавно регулирани цени, държавни субсидии, държавно наложени монополи, като се допуска само такава държавна намеса, която да гарантира правото на частна собственост (закони против кражбата и агресията) и другите основни човешки права. Фразата на френски буквално означава „да се позволи да се прави“, но по-широко означава „да се позволи да е“ или „да се остави по само себе си“.

** Виж „У. Чърчил и Балканите“, стр.131-132