/Поглед.инфо/ „Няма да се откажем от правото да защитаваме границите си, да спираме мигрантите... ние настояваме, че бракът в Унгария е между мъж и жена, бащата е мъж, а майката е жена... и те трябва да оставят децата ни на мира“, каза Виктор Орбан пред партията си, която го аплодира по време на бурния предизборен сезон, като тихо добави почти като задна мисъл, че Унгария не се стреми да напусне Европейския съюз, а да го реформира отвътре.

„След комунистическата бюрокрация този път не искаме нови диктати от Брюксел и изобщо не искаме да напускаме ЕС, те не могат да се отърват от нас толкова лесно“, каза Орбан.

„Искаме да запазим нашия суверенитет и не искаме да се окажем в Съединени европейски щати, вместо в интеграция", заяви още той.

Между другото, това двойствено послание беше предшествано от двусмислено послание от ЕС, който, макар номинално да подкрепя Полша срещу масовата миграция, уж организирана от Русия и Беларус, също се подготви да глоби Унгария за грубо отношение към мигрантите.

Това се случва, след като ЕС също глоби Полша с милион евро на ден заради нарушения на върховенството на закона. И тъй като сезонът на предизборната кампания се нажежава, става все по-очевидно коя страна предпочита Европейският съюз да спечели в Унгария.

Това обаче е парадокс на орбанизма, тъй като Орбан се стреми да балансира силите, които изглежда са извън неговата власт да контролира.

Разбира се, орбанизмът е недостатъчно проучен и повечето западни медии или са безнадеждно пристрастни, за да го анализират като теория, или са полезни, но само при изучаването на присъщите му противоречия.

От една страна, орбанизмът е донякъде етатистки или дори ленински по структура, с авангардна партия, контролираща и оформяща лостовете на политиката, съдебната система и ресурсите. От друга страна, въпросната партия е отчетливо социално консервативна във възгледите и реакционна в тактиката и подхода.

Но каквото и да е желанието на Виктор Орбан, Унгария може просто да не е в състояние да поеме мощтта на Европейската машина и рано или късно преломната точка може да се стовари върху унгарците, които ще трябва да решат дали да се слеят с киборгите или да последват Великобритания.

Помислете за един парадокс. Ако се търси демокрация, и то само чиста демокрация, където ще се почита само мандата на мнозинството и ще се запази отделна етно-социална култура, въпросното място трябва да е малко, с малко население и хомогенно. Такава страна не може да преследва имперска политика, нито може да си позволи да бъде част от империя. В момента, в който стане част от голямо и мултикултурно имперско образувание, неизбежно ще има стремеж към защита на правото на малцинството и етническия баланс на силите.

Правата на малцинствата не могат да бъдат гарантирани без имперски елит, който по дефиниция ще пренебрегва както масовата демокрация, така и национализма. Така че като цяло всяка експанзия, независимо дали е икономическа или териториална, ще доведе до имперски елит.

Алтернативно, по-мажоритарната демокрация, от друга страна, ще доведе до последователен спад на размера, властта и влиянието и следователно до отслабване на политическата позиция и зависимостта от по-големи сили и политически субекти.

Това е нещо като естествен закон на международните отношения и историята предоставя достатъчно доказателства за този закон. Колкото повече Британската империя ставаше голяма и имперска, толкова по-либерална и мултикултурна ставаше тя, заедно с по-имперски елит, пренебрегващ не само национализма в колониите, но и национализма вътре във Великобритания.

Английският национализъм беше силно репресиран и от своя страна това доведе до Брекзит. В модерните времена проевропейското и либерално движение "Да останем" (в ЕС, б.р.) критикува опозиционните поддръжници на Брекзит като „малки англичани“.

Америка на „Златния век“ на Гор Видал загуби своя републикански характер с малка буква "Р" в момента, в който се превърна в хегемон в края на 30-те години на миналия век.

Понастоящем тесният национализъм на Тръмп „без чужда намеса и без имиграция“ се гледа с презрение от по-имперския и интернационалистки елит, чиято реторика несъзнателно отразява Уолтър Беджхот, дори когато те може би не знаят кой е Беджхот.

Собствената страна на Орбан беше много по-мултикултурна, когато беше част от империя, може би най-либералната империя в човешката история; социален компромис, който беше унищожен след Първата световна война.

Възходът на национализма навсякъде, по парадоксален начин, разби големи недемократични образувания, от Британската империя, до Югославия, османците, съветите и австро-унгарците.

И това е сърцето на противоречието на проекта на орбанизма, точката на пречупване, както беше споменато, наближава скоро. Ако Орбан наистина иска да запази унгарската етно-социална уникалност, той трябва да канализира латентния шмитианизъм на проекта. Карл Шмит, например, прочуто твърди:

„Всяка действителна демокрация се основава на принципа, че не само равните са равни, но и неравните няма да бъдат третирани еднакво. Следователно демокрацията изисква първо хомогенност и второ – ако възникне необходимост, елиминиране или изкореняване на хетерогенността.”

Това е малко вероятно, докато Унгария остава част от империя, в случая, напълно модерна империя - Европейския съюз.

Външният натиск на империята и недемократичния имперски елит от Брюксел непрекъснато ще се опитва да либерализира социално-консервативния модел на Орбан, точно както би институционализирал (легалистична дума за обозначаване на класа от елит, който действа над диктата и страстите на масовата демокрация) правата на малцинствата, които по дефиниция биха били в противоречие с мажоритарен проект като орбанизма.

Вероятно това може да е и причината, поради която орбанизмът не може да бъде репликиран дума по дума директно в страна, която е много по-голяма от Унгария, независимо дали е Обединеното кралство или Съединените щати.

Резултатът е по-голям компромис с кредото и федерализираната политика, тъй като всеки опит на едната страна да унищожи другата ще доведе до социални конфликти. За да има чиста мажоритарна демокрация, независимо дали става дума за швейцарската, датската или унгарската, е необходима хомогенност.

Няма разлика в отношението към имиграцията, например, във всички гореспоменати държави, независимо от идеологията на управляващата им политическа партия. Всички те също са изключително социално хомогенни. Това не е случайно.

Хомогенността изисква елемент на държавна приложена сила; перспектива, която е малко вероятна в рамките на сегашния баланс на силите в страните от англосферата. Възходът на тежкия англо-национализъм след Брекзит вече доведе до пукнатини в съюза, особено сред шотландците и уелсците. Ветровете на всякакъв етнокултурен национализъм след Доналд Тръмп в Съединените щати също доведоха до масивна институционална реакция.

Следователно предстоящите избори са стрес-тест за орбанизма като жизнеспособен модел. Може ли моделът да се адаптира и да оцелее?

Това ще бъде директно налагане на ЕС над Унгария, ако Орбан загуби, но какво ще стане, ако той спечели? Колко дълго може да остане част от ЕС, без да бъде управляван от Брюксел? Ще има ли улични протести и опит за насилствена цветна революция?

Може ли Орбан да управлява баланса между все по-имперския ЕС и националистическа и културно сплотена Унгария, без цялата брюкселска санкционирана и прокарвана политика на ЛГБТ, например? Остава да се види. Виктор Орбан е, ако не друго, то понепроницателен и прагматичен политик. Но структурата превъзхожда целта. И златното правило на политиката е, че тези, които плащат (в този случай ядрото на западните държави на ЕС), поръчват какво да се случи.

Превод: СМ

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели