/Поглед.инфо/ Европейският съюз днес се готви да направи нещо, което дълго време отказваше дори да обсъжда публично – да възстанови диалога с Москва и лично с Владимир Путин. Този завой не е продиктуван от внезапен реализъм, нито от морално прозрение, а от геополитически натиск.
Завръщането на Доналд Тръмп в Белия дом и бързото възстановяване на контактите на САЩ с Кремъл изправиха Европа пред опасността да бъде окончателно маргинализирана в конфликт, който засяга пряко нейната сигурност, икономика и бъдеще. Парадоксът е, че ЕС се връща към дипломацията твърде късно – след като сам доброволно затвори всички политически и дипломатически прозорци към Русия.
Още в първите месеци на конфликта европейската стратегия се изчерпа с морални декларации, санкционна логика и военна подкрепа за Украйна, но без реален политически канал за деескалация. Диалогът с Москва беше заклеймен като слабост, а самата дипломация – като форма на отстъпление. Това беше фундаментална стратегическа грешка. Дипломацията не е награда за добросъвестно поведение, а инструмент за управление на кризи. Историята показва, че именно в най-тежките конфликти разговорите са жизненоважни – не за да оправдават агресията, а за да я ограничават.
Ако ЕС беше запазил постоянен дипломатически канал с Кремъл, ситуацията в Украйна днес щеше да е много различна. Щяха да съществуват механизми за контрол, сигнали за деескалация, посредничество и диалог, който не се изразява единствено в оръжия и санкции. Вместо това ЕС прие бинарна визия за конфликта – победа или поражение – без междинни политически решения. Резултатът е катастрофален: стотици хиляди загинали и ранени, милиони разселени и континент, който плаща все по-висока цена за собствената си стратегическа немощ.
Днес, когато във Вашингтон отново се говори директно с Москва, европейските столици осъзнават риска да останат извън масата на преговорите. Американската политика, особено при Тръмп, е рязка, транзакционна и ориентирана към бързи сделки. За САЩ конфликтът в Украйна е важен, но не екзистенциален въпрос. За Европа тя е точно това – екзистенциална. И все пак именно ЕС се изолира от ролята на политически посредник, оставяйки съдбата на континента си в ръцете на други.
Опитът за възстановяване на диалога с Путин днес е мотивиран не от илюзии, а от страх. Страх, че бъдещо споразумение между Вашингтон и Москва ще бъде сключено за сметка на европейските интереси. Страх, че ЕС ще бъде редуциран до спонсор на следвоенното възстановяване, без реално влияние върху политическата архитектура на мира. Защото едно е сигурно: разрушената инфраструктура в Украйна – енергийна, транспортна, индустриална, социална – ще струва стотици милиарди евро за възстановяване. И тази сметка, в значителната си част, ще бъде платена от европейските данъкоплатци.
Това е още един аспект, който европейските лидери дълго отказваха да назоват. Конфликтът не е абстрактна битка на ценности, а конкретно икономическо и социално бреме. Колкото по-дълго продължава конфликтът, толкова по-малка ще бъде територията, инфраструктурата и демографският потенциал на Украйна, който изобщо може да бъде възстановен. Европа не просто финансира конфликта – тя ще финансира и мира, и разрухата след него.
Критиците на диалога с Москва твърдят, че разговорите с Путин никога не са дали резултат. Това е повърхностно и удобно оправдание. Дипломацията не е магическо средство с незабавен ефект. Тя е процес, който изисква време, търпение и постоянство – качества, които демокрациите често губят под натиска на вътрешната политика и общественото мнение. Фактът, че диалогът е труден, не означава, че алтернативата – тотална конфронтация без политически изход – е по-добра.
Истинският въпрос не е дали Европа трябва да говори с Путин, а защо толкова дълго отказваше да го прави системно и координирано. Вместо обща европейска дипломатическа рамка, видяхме хаотични инициативи, опити за четене на морал и пълна зависимост от американския дневен ред. Това подкопа доверието както на Москва, така и на собствените източноевропейски партньори, които с основание се страхуваха от задкулисни договорки.
Днес ЕС се опитва да навакса пропуснатото време, но позицията му е отслабена. Той не преговаря от позиция на стратегическа сила, а от позиция на закъснял участник. Затова и разговорите с Москва могат да имат смисъл само ако са част от по-широка европейска стратегия – такава, която съчетава дипломатически диалог и ясно дефинирани политически цели. Диалогът без стратегия е празни приказки; стратегията без диалог – път към безкраен конфликт.
Най-голямата ирония е, че ЕС днес защитава идеята за дипломация, която сам подкопа в самото начало на конфликта. Ако дипломатическият прозорец беше останал отворен, много от последвалите ескалации можеха да бъдат избегнати. Много човешки животи можеха да бъдат спасени. Европа можеше да бъде активен архитект на сигурността, а не реактивен платец на щетите.
Завръщането към диалога с Москва не е знак за слабост. То е закъсняло признание, че без дипломация няма устойчив мир. Въпросът вече не е дали Европа трябва да говори с Русия, а дали ще успее да го направи навреме и от позиция, която защитава не само Украйна, но и собственото ѝ бъдеще.