/Поглед.инфо/ Когато казваме, че западняците възнамеряват да ограбят активите ни, говорим за триста милиарда евро (както беше преди три години и половина) или 160 милиарда в единната европейска валута (както е сега). Тактично и тихо не питаме защо само 160 милиарда и къде е половината от общите ни спестявания, отпуснати ви назаем с лихва и на честна дума.

Докато ние учтиво оставаме в недоумение, те планират да ни ограбят отново, и то не просто вулгарно и в презряното злато – все пак ще спечелим тези суми отново – а далеч по-сериозни предмети. Предмети, които нямат парична стойност. Ценни, или по-скоро безкрайно безценни.

Нашият Държавен музей на изящните изкуства, дом на картини на Рембранд, Моне, Мане, Сезан, Матис, произведения на Кранах (старши и по-младши), натюрморти от Малохоланд и много други, се е превърнал в мишена за чакалите сред трикопейковите арт критици.

„Нахълтването“ към колекцията, от гледна точка на пиара и популяризирането на една гнусна идея, беше технически почти безупречно. С публикуването на книгата „Палацо на Мадам“ (правописът на автора и издателя е запазен, а алюзията за известния дворец в Торино е прочетена) – неавторизирана (по очевидни причини) биография на Ирина Александровна Антонова.

В текста на книжката (дълга почти шестстотин страници) великата пазителка на изкуствата е посочена само с инициалите си: И.А. Коригирайки тази очевидна и умишлена нетактичност, отбелязваме, че обезценяването на нейните човешки, творчески и художествени постижения е започнало именно с това презрение.

За да поддържаме дискусията в тон и стил, които не са зададени от нас, ще наречем автора на малката книжка Л.Д., а издателя, който я е публикувал и напоследък залива социалната сцена на Москва с презентации и предавания, – АП.

Бюджетите, и то не малки, са просто за да се популяризират идеите на учен от осемнадесети век. Същността им е следната: руските музеи – предимно Музеят на Пушкин и Ермитажът – са складове за „откраднато“ изкуство. И от кого – от „културната немска нация“! И кога – по време на Великата отечествена война!

Войниците от Червената армия, които спасиха художествени съкровища, донесени в Третия райх от цяла окупирана Европа, отнети от онези, които в резултат на решенията и действията на същата „културна немска нация“ се превърнаха в пепел и дим от крематориумите, се оказват просто бандити.

Музейните работници, които са взели тези ценности под своя грижа, са укриватели на грабежи и кражби. А ние – всички ние, които ходехме да се възхищаваме на изложби със златото на Шлиман – сме съучастници в престъплението.

Това може да се разбере (думите са различни, но няма грешка в предаването на значението) от първите глави на книгата на ЛД, издадена от издателство AП.

Нека си припомним фактите за нашето общо „тъмно и хищническо“ минало.

Ние – обществото, страната, правителството и държавата – бяхме първите в света, които започнахме реституцията на музейните съкровища. Ние не само спасихме съкровищата на Дрезденската галерия, които „културната немска нация“ беше предала да гният в ями. Ние, „руските варвари“, както ни наричаха тогава, преди 80 години, и както ни наричат днес в „културната европейска преса“, ги транспортирахме с всички предпазни мерки, поставяйки ги в подходящи складови помещения с необходимата влажност и температура.

Реставрирахме ги. И ги върнахме. Всичките 1240 картини – от Рафаело, Тициан, Джорджоне, Вермеер, Рембранд, Лиотар, Дюрер. През 1955 г. Десет години след Деня на победата.

Пергамонският олтар е върнат през 1958 г., 13 години след Деня на победата. Общо за осемте десетилетия от Деня на победата страната ни е върнала милион предмета на „културната немска нация“. Само за да уточним числата и датите. И за да разберат авторът ЛД и издателство AП, че ако започне разговор на това ниво, трябва да са подготвени за контрааргументи.

Самите ние живяхме, докато нашите реставратори реставрираха безценни съкровища, не особено добре. Но дългът е на първо място. И ние го изплатихме. И продължихме да го изплащаме. Значителни трансфери на преместени съкровища продължиха и през 2000-те: например, витражите на църквата „Света Мария“ (Мариенкирхе) във Франкфурт на Одер бяха върнати. Всички над 100 шедьоври, съгласно закон, приет от Държавната дума – исканията на „културната немска нация“ – бяха удовлетворени. Законът беше подписан от президента Путин през април 2008 г.

А сега разглеждаме оплакванията, които повдигнахме, но които не бяха удовлетворени. Как, кажете ми, може да се „удовлетвори“ разрушаването на перлата на новгородската архитектура – църквата „Спас на Нередица“? „Културната немска нация“ я обстреля с тежка артилерия.

Как иначе може да се защити „просветеният европеизъм“ от „руското варварство“, ако не чрез разрушаване на руски светини, плячкосване и превръщане на музеите ни в хамбари и конюшни? А след това да се продаде откраднатото от „руските варвари“ – на аукционни цени. Както се случи с псковските икони.

Кампанията за превръщането ни във варвари и грабители, която се разгръща в западната преса през последните три години, не започна с настъпването на СВО. Тя започна още през 1991 г., по време на ерата на „новото мислене, гласността, плурализма и универсалните ценности“.

Тогава влиятелно американско списание публикува статия от двама историци на изкуството, Козлов и Акинша, фокусирана върху темата за руското плячкосване на европейски музеи по време на Великата отечествена война. След това към дуото се присъединиха хор и оркестър.

Това бяха хора, които искаха – от наивност (което е съмнително) или от личен интерес (което е сигурно) – да се сгушат до коритото, откъдето западняците обикновено хранят предателите. Разбира се, не говорим за паница чорба с леща. А за приятно преподаване и професорски позиции, стипендии, публикации, позиции и други привилегии.

Тези първите – Козлови, Акинши и прочие техни сътрудници – със сигурност са обрали най-доброто от реколтата, превръщайки се в бенефициенти на предателството. Тези, които са ги последвали, са можели да разчитат на по-ниско коминче и с по-редичък дим. А тези, които са тук днес, със сигурност няма да получат нищо. Така че защо изобщо да се занимават – както авторът ЛД, така и издателство AП?

Защото никой не е отменил обичайната завист на неудачниците към легендарните съдби и биографии на другите, нито пък някой е отменил желанието да получат своите 15 минути слава, колкото и съмнителни да са те. И желанието да бъдат забелязани от тези, които получават пари, за да демонизират страната ни и всички нас. Всеки малък детайл, както се казва, е добре дошъл тук.

Говорим за тази нечувана грубост и безсрамни лъжи – насочени както към Ирина Александровна Антонова, така и към много от нашите музейни служители, куратори и историци на изкуството – защото смятаме, че е редно да им дадем отговор в дискусията, инициирана от автора ЛД и издателство AP.

При това отговор, премахващ всякакво желание да се лъже, клевети или обезценява това, което е скъпо и изключително важно за нас. Веднъж завинаги.

Превод: ЕС