/Поглед.инфо/ Преди две години 2020-те започнаха с убийство.
Летище Багдад, 3 януари, 00:52 ч. Убийството на генерал-майор Касем Солеймани, командир на силите Кудс на Корпуса на гвардейците на ислямската революция, заедно с Абу Махди ал-Мухандес, заместник-командир на иракските сили Хашд ал-Шааби, от лазерно насочвана ракета AGM-114 Hellfire от два американски дрона MQ-9 Reaper, беше военен акт.

Този военен акт даде тон на новото десетилетие и вдъхнови книгата ми "Бушуващите 2020-е: Политиката на великите сили среща техно-феодализма", публикувана една година по-късно.

Ударите с дронове на летището в Багдад, директно одобрени от тогавашния президент на САЩ Доналд Тръмп, бяха едностранни, непровокирани и незаконни: имперски акт, създаден като ярка провокация, способна да предизвика иранска реакция, която след това щеше бъде отразена от американската „самозащита“, опаковани като „възпиране“.

Наречете го перверзна форма на двойно увеличение на залога, обърнат фалшив флаг.

Имперският наратив го представи като „таргетирано убийство“: превантивна операция, която разбива предполагаемото планиране на Солеймани на „неизбежни атаки“ срещу американски дипломати и войски.

Не бяха представени каквито и да било доказателства в подкрепа на твърдението. А тогавашният иракски министър-председател Адел Абдул-Махди, пред парламента, предложи крайния контекст: Солеймани, на дипломатическа мисия, се беше качил на редовен полет на Cham Wings Airbus A320 между Дамаск и Багдад. Той участва в сложни преговори между Техеран и Рияд, като посредник е иракският премиер и всичко това по искане на президента Тръмп.

Така имперската машина – след подигравка със запазената марка на международното право – уби фактически дипломатически пратеник.

Всъщност двамата пратеници, защото ал-Мухандис имаше същите лидерски качества на Солеймани – активно насърчаваше синергията между бойното поле и дипломацията – и беше абсолютно незаменим като ключов политически артикулатор в Ирак.

Убийството на Солеймани беше „насърчавано“ от 2007 г. от американските неоконсерватори – изключително невежи за историята, културата и политиката на Западна Азия – и израелските и саудитските лобита.

Администрациите на Буш-младши и Обама им се противопоставиха, страхувайки се от неизбежна ескалация. Тръмп не можеше да види „голямата картина“ и нейните ужасни последици, когато в ухото му шепнеха само про-израелски лица от сорта Джаред "от Арабия" Къшнър, в тандем с близкия му приятел, саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман (МбС).

Премереният ирански отговор на убийството на Солеймани беше внимателно калибриран, за да предотврати отмъстителното, необуздано имперско унищожение: прецизни ракетни удари по контролираната от САЩ въздушна база Айн ал Асад в Ирак. Пентагонът получи предварително предупреждение.

И все пак точно този премерен отговор се оказа, че промени играта. Посланието на Техеран ясно показа, че дните на имперската безнаказаност са свършили: можем да ударим вашите активи навсякъде в Персийския залив и извън него, по наш избор.

Така че това беше първото „чудо“, което Духът на Солеймани създаде: прецизните ракетни удари по Айн ал Асад представляваха една сила от среден ранг, отслабена от санкции и изправена пред огромна икономическа/финансова криза, отговаряща на едностранна атака от имперски активи, които са част от разтеглената Империя на базите.

Това беше за първи път в света - нечувано от края на Втората световна война.

И това беше ясно интерпретирано в цяла Западна Азия и огромни части от Глобалния Юг като фатално пробиване на десетилетната хегемонистична броня на американския „престиж“.

Калкулирането на голямата картина

Всички не само по оста на съпротивата – Техеран, Багдад, Дамаск, Хизбула – но и в целия глобален юг са наясно с това как Солеймани ръководи борбата срещу ИДИЛ в Ирак от 2014 до 2015 г. , и как е бил ключов за освобождението на Тикрит през 2015 година.

Генералният секретар на Хизбула Хасан Насрала в извънредно интервю подчерта „голямото смирение“ на Солеймани, дори „пред обикновените хора, простите хора“.

Насрала разказа история, която е от съществено значение за поставянето на начина на действие на Солеймани в реалната, а не измислената война срещу терора, която все още заслужава да бъде цитирана изцяло две години след неговото убийство:

"По това време, хадж Касем пътуваше от летище Багдад за летище Дамаск, откъдето пристигна (директно) в Бейрут, в южните квартали. Той пристигна в полунощ. Помня много добре какво ми каза: "Призори ти трябва да ми предоставиш 120 оперативни командири (от Хизбула)", разказва думите на Солеймани, Хасан Насрала.

"Отговорих: "Но хаджи, полунощ е, как мога да ти предоставя 120 команидри? Той ми каза, че няма никаква друга опция, ако искаме да се борим (ефективно) срещу ИДИЛ, за да защитим иракския народ, нашите свети места [5 от 12-те имама на Дванадесет шиитския ислям имат мавзолеи в Ирак, б.р.], нашите хавзи [ислямски образователни институции, б.р.], и всичко което съществува в Ирак. Няма избор."

"Не се нуждая от бойци. Нуждая се от оперативни командири [за да ръководят и съблюдават иракските Народни мобилизационни отряди, б.р.]", казал Солеймани на Насрала.

"Ето защо в моята реч [за убийството на Солеймани, б.р.] казах, че през тези 22 години или повече на нашите отношения с хаджи Касем Солеймани, той никога не ни поиска нищо друго. Никога не ни поиска нищо, дори и за Иран. Да, само веднъж поиска нещо от нас, и то беше за Ирак, когато ни помоли за тези 120 оперативни командири", разказва генералният секретар на Хизбула.

"И така, той остана с мен и започнахме да се свързваме с нашите братя [от Хизбула], един по един. Успяхме да съберем близо 60 оперативни командири, включително някои братя, които бяха на фронтовите линии в Сирия, и които изпратихме към летището в Дамаск [за да чакат Солеймани], както и други, които бяха в Ливан, и които събудихме от съня им и доведохме [незабавно' от домовете им, когато хаджи каза, че иска да ги вземе със себе си на самолета, за да ги откара обратно към Дамаск след сутрешната молитва", припомня случката Насрала.

"И наистина, след сутрешната молитва, заедно, те отлетяха за Дамаск и хаджи Касем пътува от Дамаск до Багдад с 50 до 60 ливански командири от Хизбула, с които отиде на фронтовите линии в Ирак", продължава той разказа си.

"Той каза, че не се нуждае от бойци, защото слава на Бога, има достатъчно доброволци в Ирак. Но той се нуждаеше от опитни командири, които да водят тези бойци, да ги обучават, да им предават опит и експертиза и тнт", разказва Насрала.

"Той [Солеймани] не искаше да си тръгне, докато не му обещах, че до два или три дена ще му изпратя останалите 60 командири", спомня си генералният секретар историята.

Бивш командир под командването на Солеймани, с когото се срещнах в Иран през 2018 г., обеща на мен и на моя колега Себастиано Капуто, че ще се опита да организира интервю с генерал-майор Солеймани, който никога не е говорил с чуждестранни медии. Нямахме причина да се съмняваме в нашия събеседник – така че до последната минута в Багдад бяхме част от този избирателен списък на чакащите.

Що се отнася до Абу Махди ал-Мухандес, убит рамо до рамо със Солеймани при ударите с дрон в Багдад, аз бях с журналистката Шармин Нарвани и малка група, които прекараха един следобед с него в сигурна къща вътре – не извън – зелената зона на Багдад през ноември 2017 г.

Солеймани може да е бил революционна суперзвезда – мнозина в Глобалния Юг го виждат като Че Гевара от Западна Азия – но зад няколко слоя от митове той беше най-вече доста изразено зъбно колело на много добре смазана машина.

Години преди убийството си, Солеймани вече предвиждаше неизбежна „нормализация“ между Израел и монархиите в Персийския залив.

В същото време той също беше много наясно с позицията на Арабската лига от 2002 г. – споделена, между другото, от Ирак, Сирия и Ливан – че тази „нормализация“ не може дори да започне да се обсъжда без независима и жизнеспособна палестинска държава с границите от 1967 г., с Източен Йерусалим като своя столица.

Солеймани видя Голямата картина в цяла Западна Азия, от Кайро до Техеран, от Босфора до Баб-ал-Мандеб. Той със сигурност е изчислил неизбежната „нормализация“ на Сирия в арабския свят, както и времевата линия, следвана от Империята на Хаоса да изостави Афганистан – макар че вероятно не и в степента на унизителното отстъпление – и как това ще преконфигурира всички залози от Западна Азия към Централна Азия.

Не е трудно да видим, че Солеймани вече си е прадставял това, което се е случи миналия месец. Турският външен министър Мевлют Чавушоглу отиде в Дубай и подписа доста търговски споразумения с дълбоко политическо значение, като погреба дълбокото вътрешно сунитско съперничество.

Мохамед бин Зайед (МбЗ) от Абу Даби изглежда залага едновременно на споразумение за свободна търговия между Израел и Обединените арабски емирства и паритет/сдържане с Иран. Неговият съветник по сигурността шейх Тахнун се срещна с иранския президент Раиси в Техеран в средата на декември, като дори обсъди Йемен.

Но ключовият въпрос във всички тези сделки е пробивният сухопътен транзитен коридор, който може да минава между ОАЕ, Иран и Турция.

Междувременно Катар – привилегирован събеседник както на Турция, така и на Иран – е ангажиран с финансирането на разходите на администрацията на Газа, в деликатен баланс с Израел, който донякъде играе подобна роля на Доха в преговорите между САЩ и талибаните.

Това, което Солеймани не можа да постигне, рамо до рамо с ал-Мухандес, е да постави жизнеспособен иракски път след неизбежното имперско отстъпление.

Въпреки че тяхното убийство може да е ускорило популярния стремеж за окончателно изгонване на американците. Ирак остава дълбоко разделен и заложник на дребнаво, провинциално политиканстване.

Все пак духът на Солеймани продължава да съществува, когато става въпрос за Оста на съпротивата – Техеран-Багдад-Дамаск-Бейрут – изправена пред масивна имперска подривна дейност, все още оцелявайки при всяко възможно предизвикателство.

Иран все повече се утвърждава като ключов възел на Новите пътища на коприната в Югозападна Азия: иранско-китайското стратегическо партньорство, подсилено от присъединяването на Техеран към ШОС, ще бъде толкова силно както геоикономически, така и геополитически.

Успоредно с това, Иран, Русия и Китай ще участват във възстановяването на Сирия – заедно с проектите за "Един път, Един пояс", вариращи от железопътната линия Иран-Ирак-Сирия-Източно Средиземноморие до, в близко бъдеще, газопровода Иран-Ирак-Сирия - може би ключовият фактор, който провокира американската прокси война срещу Дамаск.

Адските пожари не са добре дошли.

Превод: СМ