/Поглед.инфо/ Неочакваната спънка, което Турция и лично Реджеп Тайип Ердоган направиха по пътя на шведите и финландците, които се втурнаха към Алианса, породи много спекулации. В някои западни публикации се заговори за възможна размяна на твърде упорита Турция за скандинавските страни, които са нужни тук и сега. Някои смятат за възможно самата Турция да напусне НАТО като "протест", а някои отиват още по-далеч и изчисляват колко бързо ще се разпадне целият Алианс след хипотетичен турски демарш.

Има ли основания за подобни прогнози?

Хартата на НАТО е доста лаконичен документ и просто не предвижда никакви механизми за колективно гонене на член на Алианса, който се е провинил пред останалите. Това не е изненадващо, ако си припомним през кои години и на какъв фон на събитията се формира „отбранителният съюз“: през 1949 г. мнозина не само не могат да си представят, но просто се страхуват да помислят, че някои от западните страни изведнъж ще бъде боядисана във враждебно червен цвят и ще трябва спешно да бъде наказана за това. Дори избухналият през 1974 г. открит конфликт на „съюзническа“ Гърция и Турция в Кипър не се смята за достатъчна причина за изключване на единия или и двамата „хулигани“ от НАТО (въпреки че самите гърци преустановиха участието си за 6 години).

Въпреки това, отдавайки почит на собствената си „демократична” природа, създателите на Северноатлантическия договор все пак предвидиха възможността за неговото преразглеждане и дори за доброволно оттегляне на участващите страни от организацията. Десет и двадесет години след подписването, съответно. Франция, която преустанови членството си в алианса през 1966 г., тогава всъщност се противопостави на буквата на международното споразумение. Няма съмнение, че Ердоган е почти „екстремист“ на фона на днешните европейски „политици“ и е способен на поне същите решителни стъпки, които някога предприема Дьо Гол, или дори на по-радикални.

В същото време самата Турция е може би най-важният член на НАТО извън Западна Европа. За важността ѝ свидетелства дори фактът, че все още е един от петте (заедно с Германия, Италия, Холандия и Белгия) чуждестранни оператори на американско ядрено оръжие.

Но най-важното е че Турция е основният плацдарм за американците в Близкия изток. Израел, с всичките си изключителни възможности за такава малка страна, все пак не става за повече от аванпост в този регион. Сега, с тлеещите конфликти в съседство, лоялността на Саудитска Арабия към западните партньори забележимо намаля - и с нов кръг от нестабилност в Иран, който заплашва да подхрани глобалната криза с горивото - значението на Турция нараства още повече. Хипотетична кавга с нея ще означава пълна загуба на контрол над Близкия изток, с перспектива за тотален колапс на пазара на въглеводороди и загуба на контрол над Европа, която в този случай неизбежно ще се потопи в бездната на междуособните конфликти.

Ердоган е наясно с всичко това и явно смята да използва привилегированото си положение за още по-нагло изнудване на "Големия брат" и дребните му европейски поддръжници.

Но може ли той всъщност да напусне алианса, без да навреди на страната си?

Когато става дума за хипотетични придобивки на Турция от напускането на НАТО, предсказателите цитират като такива някаква абстрактна „свобода на действие“, която сега е ограничена от натиска на европейските „съюзници“.

Въпреки че има търкания между Европа и Турция, все пак е невъзможно да се говори за "вързани ръце" на последната. По-скоро, напротив: Ердоган е твърде активен в Либия, Сирия, Средиземно море и Закавказието и „партньорите“ се опитват някак да насочат тази дейност в полезна за себе си посока, но това не им се получава. . Отхвърлянето на идеята за присъединяване на Турция към ЕС говори само за себе си, когато започнаха да искат неприемлива политическа цена за това.

За Турция би било много по-трудно да се откаже от НАТО, тъй като военно-техническото сътрудничество със Запада върви точно по линията на Алианса, а стойността му за Турция е много висока.

Работата е там, че турската армия, най-голямата в НАТО след САЩ, все още в по-голямата си част е въоръжена със стари модели от Студената война. Разбира се, тази ситуация наистина не се вписва в плановете за изграждане на „регионална суперсила“ на „Великия Туран“, а турското ръководство инвестира големи ресурси в модернизацията на въоръжените си сили и националния военно-промишлен комплекс.

В това отношение е постигнат значителен напредък, но не грандиозен. Турският военно-промишлен комплекс е, образно казано, „лицензирана версия“ на китайския военно-промишлен комплекс: тоест със значителна локализация на производството той все още трябва да внася модерни технологии и някои особено сложни компоненти.

През последните десетилетия беше възможно да се създаде своеобразна „автархия“ по отношение на производството на пехотно оръжие и леки бронирани машини. В същото време най-известните примери за „турски оръжия“ все още не са изцяло турски: самоходните гаубици “Фиртина”, успехите на които в сирийския конфликт са широко рекламирани, са от южнокорейския K9, чието производство е установено по лиценз. „Непобедимите и легендарни“ “Байрактар” и други турски дронове също биха били много по-скромни по отношение на производителността, ако не бяха доставката на редица системи за тях от Европа и Америка. Проектът на първия турски танк "Алтай" се бави от много години, въпреки че вътре трябва да има много вносни компоненти, включително някои от най-сложните агрегати - двигателя и трансмисията.

Но най-големият военен проект на Турция, който тя определено няма да може да завърши без помощта на "партньори", е модернизацията на флота. Турските корабостроители разработват няколко проекта на военни кораби от основните класове, включително фрегати и разрушители, в тясно сътрудничество със западни фирми. Сегашният турски флот се състои основно от кораби с немски дизайн, чиято поддръжка също изисква силни връзки с техните строители. Естествено, в случай на хипотетичен срив с НАТО, тези връзки също ще бъдат прекъснати.

Тоест, предполагаемото излизане от Алианса вещае на Турция само загуби и сериозен удар по амбициите, който никаква „свобода на действието“ не може да прекъсне. Нещо повече, увеличаването на последното е много спорно: за Ердоган и неговите наследници ще бъде много по-удобно да увеличат влиянието си в Закавказието, в конфликт с Русия и Китай, и да търсят окончателно решение на кипърския въпрос, като зад гърба си имат НАТО, отколкото в прекрасна изолация.

По този начин не си струва да хвърляте шапки във въздуха предварително, отбелязвайки „началото на края на агресивния империалистически блок“: Турция и НАТО са твърде близки и взаимоизгодни, за да може единият да откаже на другия с леко сърце. Особено на фона на разногласията с Швеция по редица незначителни (сравнително) и лесни за разрешаване въпроси. Няма съмнение, че Ердоган, с подкрепата на Съединените щати, ще договори нужните му решения относно гюленистите, санкциите и евентуално Ф-35. А шведите и финландците ще пристигнат в полка на нашите врагове. Така че Русия не трябва да се отпуска.

Превод: В. Сергеев

Абонирайте се за Поглед Инфо и ПогледТВ, защото има опасност да ни блокират във Фейсбук заради позициите ни:

Telegram канал: https://t.me/pogled

YouTube канал: https://tinyurl.com/pogled-youtube

Поканете и вашите приятели да се присъединят към тях!?