/Поглед.инфо/ На 22-ри юли 2020 г., Държавният департамент на САЩ обяви, че е заповядал на Китай да затвори консулството си в Хюстън с цел да "защити интелектуалната собственост и лична информация на американските граждани".

Този инцидент се случи и на фона на дипломатическо събитие - посещението на китайски учен в Станфордския университет. Професорката сега е обвинена в измами с визи, чиято цел била да прикрие членството й в Китайската народноосвободителна армия (КНА), за да влезе в Съединените щати.

Междувременно, друг китайски изследовател бе обвинен от ФБР в опит да излъже за връзката си с Китайската народноосвободителна армия. Този път учената се скри в китайското консулство в Сан Франциско.

Реагирайки на тази серия от събития, сенаторът Марко Рубио туитна следното:

"Китайското консулство в Хюстън не е дипломатическа сграда. Това е централна точка в огромната мрежа от шпиони на Комунистическата партия, която има за цел да влияе на операции в Съединените щати".

В допълнение към дипломатическия скандал, неотдавна администрацията на Трмъп възрази на китайските претенции в Южнокитайско море, като по този начин за пръв път американско правителство заема позоция по спорния териториален въпрос.

За да покаже решителността си, Вашингтон разположи две авионосни групи (на самолетоносачите USS Рейгън и USS Нимиц) в региона за военни учения. В отговор на това от китайското Министерство на външните работи излезе говорителят Джао Лиян, който заяви, че Съединените щати "създават разделение сред нациите в региона и милитаризират Южнокитайско море".

Нарастващото военно и дипломатическо напрежение сигнализира, че Китай се опитва да преобърне състествуващия хегемонистичен ред, воден от САЩ. Все по-ясно е, че американските усилия за използването на глобалния либерален ред включващи многостранност и икономическа взаимна зависимост, която има за цел да спре издигането на Китай, са подменени с военно напрежение и дипломатически спорове. В светлината на тези развития човек може да се зачуди дали не ставане свидетели на китайско-американска студена война? Как това ще афектира и промени световния ред?

Отговорът на тези въпроси може би не е толкова очевиден, но има сигнали, че Съединените щати сега се отдръпват от либералния глобален ред.

Започвайки с изтеглянето от Трансокеанското партньорство на втория ден след встъпването в длъжност на Доналд Тръмп, през обещанията за изтегляне на американските войници от Германия, спирането на нарастващите субсидии за разходите на НАТО, както и скорошното решение за прекратяване на членството в Световната здравна организация, все показват, че Съединените щати намаляват ангажиментите си към многостранната дипломация.

Доктрината на Тръмп "Америка на първо място" макар и напоследък критикувана като манифест на популистката му стратегия, е логичен отговор за цените и разходите, които САЩ са претърпели според него от придържането към глобалистките усилия и цели.

Конфронтационните дипломатически трикове на Тръмп и презрението му към многостранната дипломация и сътрудничество създадоха два нови глобални блока. Това, което виждаме е преход от еднополярен свят, воден от Съединените щати, към двуполюсен модел с две суперсили - САЩ и Китай.

Вицепрезидентът Майк Пенс очерта конфликта между САЩ и Китай като битка между конфронтиращи се ценности - демокрация, свобода и капиталистическа пазарна икономика срещу противоположните ценности на китайската страна. Подобен възглед е твърде опростен.

Истината е, че много страни не успяват да се придържат към един единствен блок, а настоящият глобален ред не е приятно разпределен в два лагера. Вместо да се използват институционални или ценностни различия, за да се създадат двата блока, споделените исторически връзки, опозицията срещу американското водачество и зависимостта от китайския държавен капитализъм са по-добри индикатори за характеризирането на страните в новата двуполюсна международна система.

Обединеното кралство и държавите от Британската общност, както и други източноазиатски държави, които са зависими от американската военна помощ, с готовност ще се присъединят към американския блок.

Заради икономическите си връзки с Китай някои държави обаче, ще бъдат по-въздържани в определенето си към този блок. Например Япония и Южна Корея. Тези държави се разкъсват, тъй като сигурността им се предоставя от Съединените щати, но Китай им помага често да сложат храна на масата, тъй да се каже.

Фактически това е избор между оръжието или маслото.

Засега изглежда, че Европейският съюз застава на страната на Китай. Има малко съмнение, че Китай набира сила с масивните си инвестиции в ЕС, с планове като инициативата "Един пояс, един път".

Повечето наблюдатели са изненадани от множеството европейски нации, които викат за Китай - страна, която често нарушава човешките права, не уважава свободата и демокрацията. Но това, което движи тези страни да се присъединят към водения от Китай блок, поне засега, не е някаква споделена идентичност, ценности или политически институции, а враждебността им към американския хегемонистичен статут и поведението на САЩ напоследък.

Реалистите може би са прави, че докато китайският блок може да поддържа общи интереси срещу хегемонията на САЩ, сътрудничеството е видимо и в дългосрочен план.

Или за да го кажем иначе, Китай е най-добрият залог за това, че страните-членки на Европейския съюз ще се оттърсят от Съединените щати и ще си върнат прежните слава и могъщество.

Това е една от причините, които може би са тикнали страните от ЕС по пътя на по-тясно икономическо сътрудничество с Китай.

Формирането на тези два блока е епифеномен на преследването на националните интереси. Напасването на националните интереси за всяка една държава е трудно. Различните интереси и играчи са в интеракция непрекъснато, правят компромиси, пазарят се и си сътрудничат в търсене на общата златна среда, на която всички могат да се съгласят.

В мирно време националните интереси са най-често синоними на икономическите интереси на държавите. Като добавим към това фактори като идеологии и институции, със сигурност ще объркаме всеки студент по международни отношения.

Имаме трудност да обясним как тези два блока са формирани, но лесно можем да посочим степента на влияние, което съревнованието за власт между двата хегемона може да има върху въпросните блокове.

Най-важното, нарастващото китайско-американско напрежение и все по-голямата опасност от военен сблъсък, уви, скъсяват времето, което страните могат да използват за да изберат на страната на кой лагер да застанат.

Когато Китай и Съединените щати решат да разкрият истинските си намерения, повечето държави ще бъдат принудени да разкрият и предпочитанията си. Държавите, които не успеят да изберат страна преди идващия конфликт могат да бъдат наказани и от двата хегемона, освен ако неутралните страни нямат силата да продължат и поддържат "неутралитет" при такава ситуация.

Така например Япония и Южна Корея могат да си навлекат гнева на Вашингтон, ако продължат да търсят военна защита от Съединените щати, но не покажат лоялността си публично или дори се опитат открито да си сътрудничат с Китай.

Вашингтон може да накажа всяка една от тези страни като просто намали военно-отбранителните си ангажименти. Същото може да се случи и в отношенията им с Китай.

Пекин може да накаже и двете страни икономически, ако се опитат да потърсят икономическо сътрудничество от Китай, но продължават да подкрепят американските военни операции в Азия. Нарастващото напрежение съответно може доста драматично да намали мястото за маневриране в международната политика.

Горният сценарий може и да не се случи. Либералите биха казали, че споделените ценности на демократичните системи и капиталистическите пазари са буфер срещу войната или пък, че страните могат да продължат да се скатават до последния момент, надявайки се, че американско-китайският разрив няма да продължи вечно.

В допълнение към това, механизмите на взаимно гарантираното унищожение могат да се окажат достатъчно възпиращ фактор както за САЩ, така и за Китай преди да стане въпрос за какъвто и да било военен конфликт.

Истината обаче е, че историята не ни дава много място за оптимизъм. Знаем, че лошите сметки и преценки, липсата на ефективна комуникация и диалог са все чести явления. Примери за тях са Американско-съветската Студена война, Корейската война, Американско-иракската война и други.

Една война между Китай и Америка е трудна за започване, но съвсем не е невъзможна.

Настоящите траектории на американско-китайските отношения допълнително намаляват оптимизма. Конфликти могат да възникнат при най-малките погрешни ходове по време на американски или китайски военни учения в Южнокитайско море.

В добавка към това, има голяма вероятност Тръмп да използва диверсионна дейност за да бъде преизбран, след като анкетите показват, че изостава зад Джо Байдън.

Си Дзинпин също има мотиви за диверсия. Китайската икономика се срина по време на коронавируса, което заплашва легитимността на Си Дзинпин и Китайската комунистическа партия. Под натиск китайският лидер може да осъзнае, че една външна авантюра може да бъде единственият начин той да спаси себе си и партията си.

Отвличането на вниманието от вътрешните проблеми към днешна дата е нужно, както за Китай, така и за Съединените щати.

През следващите няколко месеца ще изглежда все повече всякаш влизаме в нова студена война. Ако е имало извънземни, които са идвали на Земята преди десетилетия, ако дойдат сега ще си помислят, че още има студена война между САЩ и СССР, метафорично казано.

Ядреното възпиране и потенциалният Армагедон могат да позволят и на САЩ, и на Китай повече място за преговори, но отново, не всички войни започват като ядрени. Малък сблъсък в Южнокитайско море, ако не се поддържа правилно бързо може да ескалира в невиждан мащаб.

Никой не знае кога това ще се случи. Може и да не се. Това, което знаем е, че държавите все по-бързо и експедитивно ще трябва да се присъединят към един от двата блокове, както и че светът ще става все по-двуполюсен, точно като по време на Първата студена война.

Превод: СМ