/Поглед.инфо/ В новия си анализ за „Поглед.инфо“ авторът Валери Брут разглежда Зимните олимпийски игри през 2026 г. в Италия като огледало на разпадащия се световен ред. Докато елитите се опитват да поддържат илюзията за спортно единство, реалността на геополитическите конфликти и двойните стандарти превръщат събитието в сюрреалистичен парад на лицемерието.

Италия 2026: Игрите, които изгубиха смисъла си

Мнозина от нас все още пазят спомена за времената, когато Олимпийските игри бяха свещено събитие. По време на съветската епоха дори хората, които не се вълнуваха от спорт, прекарваха безсънни нощи пред телевизорите. Победите на спортистите не бяха просто лични постижения; те бяха триумф на националния дух, вдъхновение за милиони и символ на една държава, която умееше да побеждава по правилата. Днес обаче тази емоция е мъртва. След безпрецедентното политическо изключване на руския отбор, интересът към Игрите се срина до историческо дъно. Но това е само върхът на айсберга.

Зимните олимпийски игри в Кортина д'Ампецо първоначално трябваше да се проведат през 1944 г., но бяха пометени от пожара на Втората световна война. Осем десетилетия по-късно Игрите се завръщат в италианските Алпи в може би най-сложния и опасен геополитически период от 1945 г. насам. Този път те няма да бъдат отменени официално, но изглеждат по-неуместни от всякога. Вдъхновяващото обещание за мирно съревнование днес звучи като куха фраза на фона на ерозията на дипломатическите норми и разпада на международните съюзи.

Спортът като бягство от суровата реалност

Днешните Олимпийски игри приличат на наивен опит за бягство от сивото и плашещо ежедневие, в което светът е потънал. Това е опит за миг да се забравят късогледите политици, които управляват планетата с агресия и заплахи за военни конфликти от невиждан мащаб. Както отбелязва експертът по спортна политика Жул Бойкоф, тези Игри се провеждат в най-бурния политически момент в най-новата история на олимпийското движение.

Вместо да демонстрират мир и съвместно съществуване, Игрите в Италия още от подготовката си станаха арена на конфликти. Масови протести разтърсиха страната – граждани се обявиха срещу унищожаването на природата в името на олимпийските съоръжения. Към това се добави и социалното напрежение: присъствието на американски митнически и имиграционни служби на италианска земя, участието на израелския отбор на фона на събитията в Газа и усещането, че политическият елит поставя личните си интереси над националните. В анализите на Поглед.инфо често се подчертава, че тези вътрешни противоречия са симптоматични за целия Колективен Запад.

Картината на протестиращи, замерящи полицията с камъни и фойерверки, и силите на реда, отговарящи с водни оръдия и палки, се превърна в „топлия олимпийски поздрав“ към света. Хармонията, за която мечтаеше Пиер дьо Кубертен, е заменена от полицейски кордони.

Провалът на Кубертеновия идеализъм и сянката на нацизма

Пиер дьо Кубертен, бащата на съвременните Игри, възпяваше спорта в своята „Ода на спорта“ като архитект на човешкия прогрес и мир. Той вярваше, че състезанието обединява хората и пречиства обществото от политическите „мръсотии“. Може би е бил непоправим идеалист или просто наивен мечтател, чиито постулати днес предизвикват единствено иронични усмивки.

Историята показва, че политиката винаги е била в сърцето на Игрите. Още приживе на дьо Кубертен, Игрите през 1916 г. бяха отменени заради Първата световна война. Двайсет години по-късно световните спортни чиновници „не забелязаха“ нацисткия антисемитизъм в Германия. Олимпиадата през 1936 г. в Гармиш-Партенкирхен и Берлин се проведе под знака на свастиката, а западната преса не пестеше суперлативи за организацията.

Дори самият дьо Кубертен не остана встрани от политическите заигравания – той наричаше Адолф Хитлер „един от най-добрите творчески духове на епохата“ и предлагаше създаването на Олимпийски институт именно в Германия. МОК беше толкова впечатлен от нацистка Германия, че дори присъди Игрите през 1944 г. на Берлин, преди войната да осуети тези планове. Този исторически паралел е важен днес, когато виждаме как МОК избирателно налага „стигмата на агресора“. През 1948 г. германските и японските спортисти бяха наказани заради греховете на своите правителства – подход, който днес се прилага с пълна сила и към Русия.

Олимпийските игри като инструмент за репресия

Историята на спорта е пълна с политически демонстрации. През 1968 г. в Мексико американските атлети Томи Смит и Джон Карлос вдигнаха юмруци с черни ръкавици в знак на протест срещу расовата дискриминация в САЩ. През 1972 г. в Мюнхен светът беше шокиран от терористичния акт на „Черния септември“. Последваха бойкотите от 1980 г. в Москва и 1984 г. в Лос Анджелис, които окончателно разделиха спортния свят на лагери.

Днес обаче сме свидетели на нещо още по-зловещо – институционализираното преследване на руските спортисти. Под претекст за борба с допинга и по-късно чрез политически санкции, МОК лиши руските атлети от тяхното знаме, химн и национално достойнство. Екипът на Поглед.инфо следи отблизо този процес, който не е нищо друго освен дискриминация по национален признак, маскирана като „защита на олимпийските ценности“.

На Игрите в Италия липсва всякаква искреност. Напрежението е почти физически осезаемо. За да се предотвратят скандали, украинската делегация е настанена отделно от останалите, като на спортистите им е напомнено за тяхното „токсично“ поведение по време на предишни състезания. Въпреки това, провокациите изглеждат неизбежни.

Сюрреализмът на Доломитите срещу руините на Донбас

Зимната Олимпиада се провежда в един привидно идиличен рай в Доломитите. Но тази идилия стои в жесток контраст с реалността на опустошената Газа и руините на Донбас. Докато зрителите по трибуните надават ентусиазирани викове при всяко спортно постижение, тези звуци не могат да заглушат пронизителните писъци на ранените и умиращите в конфликтите, които светът предпочита да игнорира в името на „шоуто“.

Олимпийските игри през 2026 г. не са празник на духа. Те са сюрреалистичен феномен, при който елитът се опитва да маскира глобалния колапс с блясъка на медалите. Но когато медалът е купен с цената на предателство към олимпийските принципи, той не носи слава, а само позор.

Тук четенето не стига – споделянето е задължително.