Т. нар. „система от Сан Франциско” (установена с Мирния договор от Сан Франциско, 1951 г.), предоставя на азиатските държави уникален институционален микс от двустранност и многостранност. Съюзниците на Америка в Азия получават както достъп до американския пазар, така и защита. Освободени от военни разходи, те насочват всичките си усилия към технологично и икономическо развитие. В 1980 г. транстихоокеанската търговия изпреварва трансатлантическата. Към края на десетилетието тя е 1,5 пъти по-голяма. Източноазиатският БВП продължава своя растеж по отношение на северноамериканския и след края на Студената война (от 35% през 60-те г., до 91 % към 90-те), достигайки през 1998 г. 92% от БВП на САЩ, благодарение на страните в „китайския кръг“ (континентален Китай, Сингапур, Хонконг и Тайван). Това изместване на икономическата мощ зад пределите на колективния Запад, според Дж. Ариги, заставя С. Хънтингтън да издигне своята „твърде влиятелна идея за предстоящ сблъсък на цивилизациите“.1
Но с разпадането на СССР и последващото отсъствие на системен съперник, съществуването на системата от Сан Франциско губи смисъл за САЩ. Тъй като АТР се превърна в център на световната търговия, идеологическите конфликти са изтласкани на заден план. Съединените щати прогресивно намалиха ресурсите, разпределени за АТР, разчитайки на т. нар. "тихоокеанска лоялност". Съкратиха и ВМФ. Това превърна Китай в регионална сила по подразбиране – предизвикателство, което ги накара отново да се ангажират с Тихоокеанска Азия.
Досегашните страгегии обаче, не постигнаха успех.2 Създаването на блока AUKUS, предизвика острото недоволство на регионалните държави. Настоящата Индо-тихоокеанската икономическа рамка на администрацията на Байдън, претендира да е алтернатива на „Един пояс, един път”, но според повечето изследователи на региона, тя няма икономическата, политическа и най-вече морална сила да бъде реализирана, още по-малко на фона на ускорената милитаризация на Япония.
Така американското присъствие в Тихия океан премина от безспорна хегемония към упадък и пренебрегване.
Нещо повече: очертава се Азиатски геополитически съюз, между страните в ШОС, Евразийският икономически съюз, Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН), вероятно Турция и някои микродържави от Южния Пасифик (предпазливи към новите западни стратегически концепции, особено към „Индо-тихоокеанската”), като Соломоновите острови, Фиджи, Папуа Нова Гвинея, на първо време – с геостратегическо положение или богати на природни ресурси.
А след възстановяването на дипломатическите отношения на Иран със СА и ОАЕ, след връщането на Сирия в Арабската лига и прекратяването на огъня в Йемен, към този съюз може да се присъединят и страните в лигата. Сред тях е и Египет, който се присъедини към Новата банка за развитие на БРИКС и е кандидат за членство в групата, заедно с още 19 държави (според Блумбърг), сред които и от Арабската лига, и – Индонезия – най-голямата мюсюлманска държава в света, където на 28 март на официална среща на финансовите министри на страните в АСЕАН, бе решено да се преустанови използването на американския долар, еврото, йената и британски паунд във финансовите транзакции и да се премине към сетълменти в местни валути.
Малайзия отново повдигна идеята за създаване на Азиатски валутен фонд, отхвърлена от САЩ в ранните етапи на азиатската финансова криза (1997-98 г.) поради опасения, че може да подкопае лидерската роля на МВФ. Но през 2000 г., вместо директно да се изправят срещу американската опозиция, страните от АСЕАН + Китай, Япония и Южна Корея създават схема за валутен суап като „защитна стена“ срещу бъдещи финансови кризи.
Така че не Китай е основният двигател на азиатската интеграция, въпреки че я приветства и ползата е взаимна. Много фактори са в плетени тук. Сред тях е и историческата памет от колониалната епоха. Итеграционното ядро са страните в АСЕАН, които поддържат т.нар. „динамична стабилност” от края на Виетнамската война до днес и не допускат хегемония в региона – нито външна, нито вътрешна.
Процесът на изграждане на регионалната финансова архитектура е обусловен от недоволството на Източна Азия от световния финансов режим. Осъзнатата несправедливост стимулира страните да търсят регионални решения пролемите си.
През 2006 г. не Китай, а Япония предлага договор за икономическо партньорство (като азиатски аналог на Организация за икономическо сътрудничество и развитие). Идеята еволюира в най-големият търговски блок – Регионалното всеобхватно икономическо партньорство, подписано на 15 ноември 2020 г.в Ханоймежду 15 азиатски държави (10-те в АСЕАН и партньорите Австралия, Китай, Япония, Република Корея и Нова Зеландия). То не включва Съединените щати и за разлика от СТО, е ориентирано към развиващите се страни, като изключва механизмите за разрешаване на спорове между инвеститори и държавите, даващи предимство на частните корпорации.
Логиката зад формирането на Азиатски геополитически съюз е съсредоточена върху регионалните вериги за доставки, транзитната дипломация и изграждането на нови икономически коридори, които ще свържат евразийските региони без излаз на море с тези на Персийския залив и Югоизточна Азия.
Индикации за това се доловят в изместването на посоката на основните субекти на международните отношения към текущите икономически, политически и военни тенденции в света. Регионалните организации укрепват и се разширяват, ускоряват процеса на дедоларизация и формирането на национални механизми за финансов трансфер. На регионално ниво моделите на внос и износ на енергия от Русия към Европа се изместват към Персийския залив и АТР.
Регионалните вериги за доставки постепенно заменят западните глобални вериги за доставки. Засилва се тенденцията на страните да укрепват своите източници на национална мощ чрез двустранни и многостранни отношения в съседните им зони. Всичко това сочи към геополитическа трансформация, при която световният ред ще бъде фокусиран върху регионалния мултилатерализъм за защита на икономическия растеж и националната сигурност.
Китай абсорбира глобалния капитал и енергиен поток, обмен на стоки и работна сила към Изтока с по-бързи темпове, отколкото САЩ. С Новия път на коприната, свързан с „Коридора Север-Юг“, Пекин придобива допълнително икономическо и политическо значение в глобалната политика.
Индия също ще се възползва от коридора, за да отвори нова търговска врата за обмен и прехвърляне на стоки от Индо-Пасифика към Северна Русия и в кръстопътните исторически градове в Иран и Кавказ. Индийските външни отношения са проектирани да приведат страната в съответствие с новите геополитически ситуации, възникващи от всяко регионално или международно развитие. Износът на руски петрол за Индия на по-ниска цена подпомага икономическия й растеж. Като страна, разположена между двете най-важни точки в света - проливите Ормуз и Малака - тя се превръща в център за пренос на енергия и стоки в Югоизточна Азия.
ТУРЦИЯ балансира между Изтока и Запада и ще продължи да го прави. Тя е зависима от руската пшеница, енергетиката, туризма, ядрените технологии, но засилва икономическите и геополитическите си отношения и с Китай, и с Иран.
Иран също се възползва от своята географска централност, свързвайки регионалните подсистеми в Евразия, Персийския залив и Южна Азия до Китай.
Накратко, възниква нов двуполюсен световен ред, но не между САЩ и Китай, а между западната коалиция (страните в АУКУС и Западна Европа), и Глобалния Юг.
Не случайно, на 26 март м.г.. Ж. Борел изрази силно притеснение на форума в Доха, че „Една от негативните последици от случващото се е, че можем да тласнем Русия към Китай и да създадем разделение между глобалния югоизток и глобалния северозапад, което ще означава радикално подкопаване на съществуващия баланс”.
По думите на сингапурския дипломат и учен Кишор Махбубани, бивш председател на Съвета за сигурност на ООН, чиято последно издадена книга „Азиатският 21 век“ бе свалена милиони пъти в мрежата, това е така, защото „Глобалният Юг не е наивен”. Той не вярва в „черно-белия“ вариант на конфликта в Украйна, който Западът „продава“.
Според Нарендра Моди то е, защото „Доверието в международните финансови институции е ерозирано“.3
Според президента на Филипините Ф. Маркос, „принципът“ срещу кого ще сме приятели” е заменен с „подайте си ръка и просперирайте“. Международната дипломация бавно ще се изгражда по тази формула, с изключение на онези, за които вече е късно да мечтаят за подобна външна политика.
Според мен,в конфликтите между великите сили регионалните сили намират възможност да отстояват собствените си геополитически интереси, реализирайки независимата си роля в световния ред. Просто Азия отново си връща позициите, които е имала до европейската хегемония. Интензивно свързаните в миналото географски зони отново се превръщат в центрове на взаимодействието. В 13-14 век това са били Близкия Изток “арабо-персийският имперски център”, обхващащ стратегическата зона на международния обмен, северните степи в Централна Азия и Индийски океан, свързващ Китай с Близкия Изток чрез Малакския пролив и Индия. 4
Бележки:
1 Ариги, Джовани. Глобално управление и хегемония в съвременната свят-система. Сп. Понделник. Бр. 9/10 – год. XII. С. 2009, с. 18-19
2 През 2012 г. Б. Обама официално стартира „Pivot to Asia”. Това предефинира външната стратегия на САЩ, поставяйки фокуса върху центъра на глобалния производствен процес. Беше разбрано, че тази стратегия се нуждае от икономически институции и подкрепа от военно присъствие, за да й се придаде доверие. През 2016 г. беше създадено Транстихоокеанското партньорство (TPP) и Седми флот на ВМС на САЩ придоби известност. Но тази стратегическа промяна беше краткотрайна. Окуражен от антиглобализационни движения и протекционистки политики, през 2017 г. Доналд Тръмп се оттегли от споразумението. По време на неговото управление САЩ втвърдиха позицията си спрямо Китай, като започнаха най-голямата си търговска война досега. Ето как Съединените щати в крайна сметка загубиха влияние върху тихоокеанската шахматна дъска. За да се обърне този процес, бяха създадени споразумения като AUKUS или Quad, но те са геополитически, а не геоикономически по природа. Сега Вашингтон се опитва да запълни този геоикономически вакуум чрез Индотихоокеанската икономическа рамка (IPEF).
3 на откриването на срещата на финансовите министри от Г-20, февруари т.г. в Индия
4 Abu-Lughod J. Before European hegemony. The world system A.D. 1250-1350. N.Y. Oxford, 1989, рр. 366-367
