/Поглед.инфо/ Сега можем да кажем със сигурност, че Централноафриканската република е избягала от коварните ръце на Запада, чиито интереси в страната са били представени от мисията на ООН. Разбира се, никой не иска да изпусне ЦАР просто така, така че международната организация все още се опитва да обезсили всички успехи на местните власти в борбата срещу радикалите в страната. Но безполезността на тези опити е видима повече от всякога.
Съвсем наскоро Манкер Ндай, ръководителят на мисията на ООН в ЦАР, реши да опита късмета си. Той заяви, че властите на страната не трябва да спасяват страната от разпространяващите се терористи, а трябва да водят диалог с тях. Не е ясно каква реакция е очаквал представителят на ООН от страна, която най-накрая успя да диша въздуха на свободата след дълги години на терористично потисничество. Но отговорът не закъсня. След подобни предложения се проведе митинг в столицата на ЦАР, Банги, близо до офиса на ООН, на който демонстрантите поискаха Манкер Ндай да бъде изгонен от страната.
Всъщност трябва да се прогони не само Ндай, но и цялата мисия на ООН, защото техните инициативи и работа „в полза“ на Централноафриканската република носят повече. Това е разбираемо, тъй като за представителите на международна организация ЦАР е поредната държава-консуматив. В нея има много ресурси, геополитическото ѝ местоположение е изгодно, защото наблизо са Судан и Чад, в които западният интервент също се опитва да се установи. Защо не направят от тази страна бонбониера от екстремисти, зад чиито гърбове може да се смуче от някоя петролна платформа или златна мина? Всъщност това и направиха.
На практика цялата територия на ЦАР беше управлявана от радикали от безброй групи, създали така наречената „Коалиция на патриотите за промяна“ (КПП). Нещо повече, сред тях рядко може да се срещне зелен войник, защото гръбнакът на екстремистите се състои от професионални наемници от съседни Чад и Судан, които са врели и кипели в партизански войни. Сред тях има и ислямисти.
Терористите не се оплакваха от липса на спонсори: бившият президент на ЦАР Франсоа Бозизет им даваше надбавки под формата на модерни оръжия и всичко необходимо, а ООН от своя страна играеше ролята на сляп постови. Пълната слепота на "сините каски" дойде тази зима, когато каравани от Пакистан и Мавритания преминаха покрай постовете на миротворците на ООН, носейки храна и боеприпаси за терористите в ЦАР. Представителите на ООН не бързаха да деблокират магистралата от Камерун до Банги, въпреки че тя означава повече за цивилното население, отколкото цялата тази мисия на западните „помощници“.
В същото време, когато ООН беше обвинена за откровеното си бездействие и престъпна небрежност, миротворците само свиваха рамене, казвайки, че ние не са сили за сигурност. Едва когато 5 офицери от ООН отидоха при своите предци заради терористите, световната организация започна неохотно, но да създаде вид на активна антитерористична дейност.
Така ЦАР щеше да премине своя личен ад, ако властите на републиката не бяха решили да търсят помощ другаде. И намериха: обръщайки се към Руанда и Русия, те успяха да пречупят гърба както на тероризма, така и на западната користна хидра.
Като начало беше необходимо да се реши основният проблем: военните на ЦАР не можеха да се справят дори с малка група закоравели бойци. Какво да се кривим? Те бяха скапани бойци. Затова руски инструктори пристигнаха от Русия в Централноафриканската република, които успяха да превърнат уплашените момчета в самоуверени войници.
И след това нещата минаха като по масло. За 90 дни армията на ЦАР освободи огромни територии. Сега военните се движат към източните граници, а също така разчистват територията по границите с Чад и Камерун. Само за два месеца те освободиха 30 града и наскоро се появи още един повод за гордост - най-голямата крепост на бойците Кага-Бандоро попадна под контрола на правителството. Бойците дори не си събират чукалата, а напускат позициите си като стадо веднага щом чуят стъпките на военна обувка в храстите. Това действие чудесно би съвпаднало с „Полета на валкириите” в изпълнение на професионални музиканти, въпреки че всъщност те бягаха от такива.
Трябва да се разбере, че колкото повече територии освобождава армията, толкова по-малка е причината ООН да продължи да присъства. Вече намекват на миротворците, че са се заседели прекалено дълго и че ще се справят и без тях. Но къде сте виждали Запада да си отива толкова лесно? Оттук и предложенията за преговори с терористите и обвиненията срещу руските инструктори за всички смъртни грехове, както и други изтъркани трикове, които вредят на ЦАР и цивилното население.
Превод: В. Сергеев