/Поглед.инфо/ Седемгодишната Аня (името е променено) седи в микробусчето и яде сладолед. „Много е вкусно, не съм яла нищо подобно от два месеца“, казва тя. Липсата на сладолед не е най-тежкото изпитание, сполетяло я. Тя и родителите й прекарват 70 дни в мазето на къща в Новгородско (Ню Йорк). Какво са преживели - в материала.
До Ню Йорк и обратно
Селото южно от Торецк беше освободено още през август, но там все още има хора, на които им е трудно да се измъкнат: ВСУ продължават да обстрелват.
От спасяването ги делят 13 километра пеша по пътя. Почти целият маршрут е на открити площи. Трябва да се върви през нощта, през деня заради украинските дронове шансовете да стигнете без загуби са минимални.
Цивилни, включително Аня, по заповед на командира с позивна “Хан”, са придружени от войниците от батальона „Буря“ на 9-та мотострелкова бригада с позивни “Башкир”, “Ногай” и “Кипиш”. Дойдоха тук по същия маршрут, с картечница и гранатомет. Сега връщат хората. И помагат да се пренесе малкото, което бежанците успяват да приберат от разрушените къщи.
„Бабо, всичко ще е наред, пазя се, осветявам пътя, наоколо има мини“, обръща се Ногай към 74-годишната пенсионерка Людмила (името е променено).
В този момент в небето се чува характерно жужене.
„Наблизо има дрон. Скриваме се“, бързо изкомандва той. Жената се обърква за момент, но след това разбира какво се иска от нея и отива под дървото.
Пенсионерката знае каква е тази заплаха. „Когато седяхме в мазето, имаше толкова много от тях наоколо“, въздъхва тя.
„Не се страхувай от нищо, ще те прикрия със себе си, това е моя работа“, успокоява я Ногай. И насърчава: „Нека не мислим за лошото.“
Бих искала да видя Москва
Но дългото пътуване изтощава възрастната жена и става все по-трудно да ходи. Тя изостава от групата.
„Хайде напред, ние бавно ще ви последваме, а след това ще се върнете с носилка, ще се срещнем по пътя“, казва Ногай. Той разбира: всяка минута забавяне може да стане фатална.
„Бабо, трябва да се размърдаш, тук летят дронове, дръж се за мен“, слага ръката на жената на бронежилетката.
След това продължават с прекъсвания. По време на следващата спирка Людмила разказва: „Той беше миньор. Пи и му се развърза езика. Каза, че момчетата ни са в ДНР. Биха го няколко пъти. Счупиха му ребрата. След това пак го биха. И край”, разказва тя за мъжа си.
Ногай отново я моли да мисли за нещо хубаво и тя наистина се опитва: „О, сега се надявам да видя Москва - толкова красив град.“ Спомня си как е дошла в столицата през 1978 г.
Няколко километра по-късно ги пресреща медик от отряда на “Ногай”. Измерва налягане: ниско.
„Ясно е защо ѝ прилоша, но аз нямам кофеин с мен“, казва той.
Събрали сили, те преодоляват друга част от пътя. Накрая се появяват колегите на Ногай с носилка. Жената се носи през оставащия километър и половина.
Върнете се за останалите
“Всичко свърши за нея сега. Но това не беше най-трудната евакуация”, уточнява Ногай. Веднъж спасили пенсионер, роден през 1941 г. Бил на носилка почти през целия път. И вървели в голяма група, която се забелязва по-лесно от дроновете.
В батальона нахранват Людмила и останалите. Докато чакат евакуационен автомобил, който да ги отведе до център за временно настаняване, бежанците споделят какво са преживели.
„Беше трудно. Тя измина осем километра, а след това вашите момчета я носеха на рамене“, обяснява майката на Аня.
Жителите на Ню Йорк поясняват: заплахата за тях е не само обстрелът, но и самите сили за сигурност.
„Трима бяха убити, когато излязоха да вземат храна в съседна къща, а третият, ранен, стигна до нас и не можахме да го погребем - постоянно избухваше наблизо”, казва една от жените.
Мъжете често са гонени от мазетата - подозират, че там може да се крият руски щурмоваци. Всички са претърсвани и събличани. Ако някой не иска да излезе, заплашват, че ще застрелят всички.
Друга бежанка погреба сина и съпруга си. Загиват при взрив на украински дрон.
В едно от мазетата, разказват очевидци, ВСУ заключват пенсионери и те се задушават - десет души.
„Ходиха от къща на къща, заплашваха, че ще хвърлят граната, ако някой не излезе, а тези, които излязоха, бяха прибирани и отведени“, разказва евакуиран юноша..
Хората признават: Русия се очакваше тук. Радват се, че най-лошото е минало. И сега живеят с надежда за бъдещето.
При тях почиват и войниците. Това излизане беше успешно, но утре ще трябва да го повторим - в града има още десетки цивилни. На тези, които не могат да бъдат изведени веднага, се носят храна и вода.
До сутринта пристига евакуационна кола. Седемгодишната Аня наднича в прозореца на микробусчето на войника и гледа на града, който също е белязан от раните от войната, но изглежда много по-добре на фона на Ню Йорк: „Мамо, виж каква красива сграда !“
Скоро ще тръгне на училище. Досега е учила само дистанционно и дори не знае какво е да седиш на една маса със съученици. Аня наистина очаква това с нетърпение.
Превод: В. Сергеев