/Поглед.инфо/ Най-могъщите хора в Русия преди Петър I, болярите – военачалници и еднолични управници – са сила, с която князете Рюриковичи са принудени да се съобразяват. Защо и Иван Грозни, и Петър се стремят да изкоренят руското болярство? Как може да им навреди то?

Болярите в царска Русия често са обект на народна ненавист. Именно на тях централната власт приписва злоупотреби и потисничество, върху тях често излива гнева си и самият цар. През 1660 г. руската армия е напълно разбита от полско-литовските войски. На заседание на Болярската дума тъстът на царя, боляринът Иван Милославски, внезапно заявява, е ако царят му даде армия, той скоро ще му доведе самия полски крал като пленник. Алексей Михайлович изпада в ярост от наглостта на болярина, който преди това е участвал най-много в 2-3 сражения. Царят удря шамар на тъста си, скубе го за брадата и го гони от Думната палата.

Подобни сцени не са рядкост в Московското царство – на болярите често се приписват държавните неуспехи и често не без основание. През XVII в. болярската корпорация започва сериозно да пречи на развитието на страната. При Петър Велики Болярската дума, правителството на Московското царство, вече не се събира, тъй като системата на властта вече е коренно променена и в нея няма място за болярите. Кои са болярите и защо те се оказват ненужни?

"Всеки да пази своята отчина"

Болярите са знатни хора, представители на древни родове, които служат на руския княз във военно и мирно време. Но да се разбере тяхното съсловие е невъзможно, без да се знае откъде те получават своите доходи и препитание.

Преди монголско-татарското нашествие руските земи са в политически отношения, подобни на тези в средновековна Европа, където основната форма на земевладение е алодът – поземлената собственост на знатни семейства, която не може да бъде отчуждена и се предава по наследство. Руските "алоди" се наричат вотчини или отчини (от думата "отец" – баща). Самото название сочи, че те се предават от баща на син. Вотчината не може да се продава, дели, заменя – ако тези правила бъдат нарушени, тя се отчуждава от собственика и се предава на друг член на семейството. Вотчини се наричат и наследствените владения на руските князе – през 1097 г. на Любечкия конгрес, в опит да прекратят княжеските междуособици, е прието правилото "всеки да пази своята отчина". Болярското земевладение също попада в тази категория поземлена собственост.

Произходът на думата "болярин" не е съвсем ясен, но тя вече съществува в тази форма в древноруския език. Болярите в Русия са земевладелци и пълновластни стопани на своите вотчини. На територията им живеят селяни и занаятчии, които плащат на болярина и работят за него в замяна на защитата, която знатният военачалник им осигурява. Разбира се, боляринът, заедно с князете, участва във военни походи срещу съседни княжества (една от теориите за произход на тази дума е от думата "бой").

В същото време, обаче, болярите не са обикновени воини на княза – те имат привилегировано положение в отряда и могат да го ръководят съвместно с княза. Болярите могат да имат и управленски функции – например, князът може да назначи болярин за войвода на някой от подвластните му градове, като в този случай боляринът отговаря за събирането на данъци, съда, обезпечава военните нужди на града и т.н. При това, боляринът може сам да избира на кой княз да служи – в периода преди монголското нашествие болярин, чиято вотчина е част от наследството на даден княз, може да замине да служи на друг княз и да запази вотчината си и нейното население. Всичко това е така до монголско-татарското нашествие, което съществено променя ролята и положението на болярското съсловие.

Как и защо започва преброяването на болярите

Опитите да се сложи край на княжеските междуособици така и не се увенчават с успех – с появата на монголската армия на руските земи руските князе продължават да се карат и да враждуват, което всъщност помага на монголците – след като не успяват да се обединят в единна армия, князете опитват да се изправят срещу врага с отделните си земи и градове, което е обречено на провал.

През XV в. ситуацията вече е различна – самата Златна орда попада под ударите на войската на Тамерлан и се разпада на улуси и ханства, а руските князе са принудени да обединят силите си, за да престанат да плащат дан. Този процес повлиява и на болярството – то започва да се описват в т.нар. "болярски книги", които се поддържат от централната власт в Москва.

Първите болярски книги (не са запазени до днес) са от средата на XV век. В тях са записани имената, длъжностите и функциите на болярите по различните княжества. В онзи момент в самото болярство вече има разслоение: появяват се т.нар. "пътни" боляри – от думата "път", която означава "работа, стопанство". "Постелният пътен болярин" (от постеля, спално бельо – бел.ред.) е първият човек, който влиза при княза, след като той се събуди и му съобщава всички новини – важна и много влиятелна длъжност. "Конюшният пътен болярин" (от конюшня – бел.ред.) се занимава с всички въпроси, свързани с обезпечаването, храненето и тренировките на княжеските коне, "соколният пътен боляр" (от сокол – бел.ред.) ръководи княжеския лов със соколи и т.н.

Описването на болярите се налага поради факта, че с централизирането на държавата броят на болярите се увеличава. Много от бившите князе на отделни територии минават на служба при великия московски княз и стават негови боляри. Около княза се сформира правителствен орган – Болярската дума, която колективно (но под ръководството на княза) решава важните държавни дела.

Горе-долу от този период (XIV-XV в.) започва още едно разслоение на болярското съсловие – "въведените" боляри (т.е. въведените в двореца членове на Болярската дума) имат висши позиции при царя. Както пише Джайлс Флетчър, въведените боляри споделят с княза целия му служебен живот – стават на изгрев слънце и от ранно утро (от пет часа) започват да заседават в думата, а след това присъстват на пирове, княжески лов и т.н.

Болярите, които не са въведени в думата, се наричат "служещи" – те участват във военни походи, ръководят войските, работят като наместници в градовете, но не са част от думата. Основната промяна, която настъпва в руското болярство, е промяната на статута им в поземлената собственост.

Царе срещу боляри

Ролята на болярите се засилва паралелно с влиянието на Москва, а след 1480 г., когато Московия спира да плаща в пълен обем остатъчния си дан към Златната орда, болярите започват да тежат на централната власт. Те владеят своите вотчини, подобно на князете в техните удели, и не желаят да се разделят с независимия си статут – като правило, той ги интересува повече от държавните дела.

Болярите постоянно се забъркват в местни спорове – например, отказват да отидат на военен поход, ако длъжността им във войската е по-ниска от длъжността на бащите им. Дори болярските жени не биват пускани на служба в женската половина на двореца, без да бъде взет предвид местният им статут – съпрузите им, загрижени за служебното си положение, започват да тормозят господаря с молби въпросът да бъде решен, за да не бъде накърнена "болярската им чест".

Иван Грозни, първият московски цар, започва съзнателно да се бори с болярите-вотчинници. Основната цел на "опричнината" е насилственото отчуждение на вотчините от болярите. Още преди опричнината, на 15 януари 1562 г., Иван издава указ, с който забранява на служещите при царя боляри и князе да продават, заменят и дават за зестра своите вотчини.

Ако го сторят, ги грози конфискация, а при липса на пряк наследник от мъжки пол, вотчината не остава в семейството, а отива директно при царя. И болярите започват да бягат от Московското царство. Тези, които биват хващани, преди да избягат, са пращани в заточение, наказвани и просто екзекутирани.

А преди въвеждането на опричината Иван напуска Москва и съобщава, че изоставя царството заради гнева на болярите и князете. Царят се връща при условие, че ще може да екзекутира предателите и да ги лишава от имуществото им – без претенции от страна на духовенството и благородниците.

По своята същност, опринчината е масова репресия срещу болярското и княжеското съсловие. Заради разорението и преселването в други земи на знатните семейства страдат и обикновените селяни, които бягат от земите на обеднелите или екзекутирани боляри и помешчици. Както пише историкът Владимир Кобрин, "поземлените описи, съставени в първите десетилетия след опринчината, създават впечатлението, че страната е преживяла опустошително вражеско нашествие".

Резултатът от небрежната антиболярска политика на Грозни е обедняването на цялото царство, основно заради факта, че половината обработваема земя остава да пустее с години. А избягалите от земите си селяни започват да бъдат спирани насилствено да се местят, което поставя основите на крепостното право, утвърдило се окончателно през XVII век.

Последният болярин

По ирония на съдбата, опринчината и последвалият Смут водят до възстановяването на болярската власт. И тя веднага показва най-лошата си страна. "Властта на седемината боляри" (Семибоярщината) – болярското правителство от 1610 до 1612 г., първо сваля от власт цар Василий Шуйски, после подписва договор с поляците, според който за руски цар е обявен полския кралевич /принц/ Владислав (Ваза), а след това просто пуска поляците в Кремъл и се оказва техен заложник.

Въпреки това, Болярската дума през XVII в., вече при първите Романови, работи постоянно. Без болярите не се взема нито едно решение – и продължава да води безконечни местни спорове. Как може царят да се противопостави на властта на старите знатни родове?

"Рецептата" срещу болярите измисля още дядото на Иван Грозни – великият московски княз Иван III, победител на Ордата и основател на Руската държава. Именно неговият Съдебник от 1497 г. полага основите на поместното земевладение. За разлика от вотчините, които принадлежат на болярите и князете по право, московските господари плащат на поместията за хората, които им служат, като едновременна награда за служба и източник на доходи, което позволява на служещите да се оборудват и въоръжават за военни походи.

За разлика от вотчините, поместията могат да се "дават" както пожизнено, така и за определен срок, могат да стават наследствени или да се връщат на държавата след смъртта на служещия – през XV-XVI в. поместията са собственост на помешчиците, само докато те са на държавна служба. Благодарение на масовото раздаване на поместия, започнало при Иван III, в Московското царство се сформира поместна войска. Докато старите боляри по статут са близки до европейските феодали, то помешчиците са далеч по-несамостоятелни - имуществото им може да изчезне за час, ако влязат в конфликт с централната власт.

Заложената от Иван III поместна система се оказва много полезна в края на XVII в. и именно тя е основата, на която Петър Велики изгражда новата руска армия. Петър лаконично формулира принципът на окомплектоването ѝ в своя указ от 1701 г.: "всички служещи хора със земя служат на служба и никой не владее земите даром".

Сега помешчиците, а не болярите с вотчини, стават агенти на властта в делата, свързани със събирането на данъци, управлението на земите и, най-важното – наборът на войници сред селяните. Важен е и фактът, че сред помешчиците, за разлика от болярите-вотчинници, има много бедни хора – далеч не всички поместия успяват да изхранват своите собственици и те са принудени да се хващат на военна или гражданска служба, за да получават заплата.

През 1714 г. т.нар. "Указ за единонаследието" окончателно приравнява вотчината и поместието под името "недвижимо имущество". С указа владението става наследствено, но се забранява то да бъде разделяно между потомците и продавано – освен в случай на крайна нужда. Освен това, тъй като имението може да се предава по наследство само на един от синовете (не е задължително той да е най-големият), то всички останали потомци са принудени да работят на държавна служба, за да се препитават.

Въпреки това, Петър присвоява на четири от своите сподвижници званието болярин – още през XVIII век. Всички тези хора – Шаховски, Апраски, Неледински-Мелецки, Бутурлин – принадлежат към стари московски родове и болярството, получено в напреднала възраст, за тях не е нищо повече от награда, свързана с персоналния им статус – Болярската дума вече не съществува. А последният болярин в Русия е княз Иван Трубецкой, който умира през 1750 година. Той съвместява званието си на болярин с военните си звания и функциите на сенатор – именно управляващият Сенат при Петър сменя Болярската дума като правителство на Руската държава.

Превод: ЕС

ВАЖНО!!! Фейсбук ни ограничава заради позициите ни! Споделяйте  в профилите си, в групите и в страниците и по този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще достигат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели