/Поглед.инфо/ През последните години, в светлината на събитията, които се случват в света, човек често си спомня фразата „Никой не искаше война. Войната беше неизбежна”. През 2014 г. говориха за вероятността от „горещ“ конфликт между Русия и колективния Запад заради Украйна, а през 2015 г. по гърба пробягаха мравки поради възможността за поредната руско-турска война. Сега тук са иранско-американските неразбории.
По очевидни причини по-често акцентът е поставен върху втората част на афоризма - гъделичка нервите повече. Но като цяло първото изречение е много по-интересно: че никой не иска война, защото това е вярно. Планетата отново, подобно на преди повече от век (първоначално се смяташе, че е приложено към Първата световна война), се балансира на прага на голяма война, искрено опитвайки се да не бъде повлечена в нея.
Трябва да видим със собствените си очи и на собствен гръб да усетим дали човечеството е в състояние да се противопостави на глобалната касапница, към която обстоятелствата обективно и много старателно я тласкат.
Сега, когато вълната от истеричен алармизъм утихна след последните събития около Иран, става очевидно, че Вашингтон и Техеран играят рязко, на прага на фала. Но без да се пресича тази граница.
Откритото убийство на държавен служител на друга държава, разбира се, не влиза в никакви норми, но отговорът на Иран към Щатите все още не е фатален. Въпреки това фактът, че американците преглътнаха иранска атака срещу техните военни бази (и няма значение, че нито един гражданин на САЩ не е пострадал) също е многозначителен.
Налице е все по-агресивен ритуален танц с тракане на саби и демонстрация на войнствен дух, но усърдно отклоняване от пълномащабен военен конфликт на другата страна.
Въпросът е дали тези добри намерения могат да се задържат.
Всъщност ситуацията е проста: светът навлезе в епохата на голямо преразпределение. Съответно абсолютно всички страни с поне минимални държавни амбиции (дори и тясно регионални - например, Унгария) са изправени пред цяла поредица от предизвикателства, рискове и много примамливи възможности. Да защитиш своето (това, което се смята за свое), да се вземе реванш, да се задоволят амбициите, да се постигнат непостижими преди това цели - това е, което почти всеки иска.
В теорията на заплахите за настоящото положение на нещата всички отлично разбират и се опитват да избегнат най-лошото, на което сме свидетели в момента: избягване на челни сблъсъци с прекия противник, водене на опосредствани конфликти, прехвърляне на военни действия на територията на трети страни далеч от собствените граници.
Проблемът е, че не може да се получи своето, ако се тъпче на едно място заедно с общата маса геополитически конкуренти. Необходимо е да се пробие напред, което означава да бъдеш по-смел и по-склонен на риск от другите, да не се страхуваш да нарушиш сегашната структура, да вървиш срещу прилива и да отстояваш собственото си лидерство .
Русия нокаутира останалия свят първо с Крим, а след това и със Сирия - тогава всички загубиха ум и дума. Но сега Москва едва ли не има най-удобните и перспективни позиции на международната арена и не само в Близкия изток. За нея е много по-лесно да маневрира в бързо променящ се свят от всички останали.
Безспорно страната ни в момента е много привлекателен модел за подражание. Турците явно възнамеряват да повторят сирийския опит на Москва в Либия. Вярно е, че има сериозни съмнения, че ще успеят - ситуациите все пак са много различни.
По принцип сега всички заедно нарушават правилата и пресичат червените линии. С цел да се откъснат от тази тълпа, те все повече нарушават тези правила и се придвижват все по-далеч от знамената. Например, пред очите на целия свят, убивайки високопоставен представител на друга държава или изстрелвайки в отговор ракети по чужди военни бази. И дружно се преструват, че нищо фатално не се е случило - за да не стигне до война.
И така, следващия път ще е необходимо нещо още по-впечатляващо и мащабно, за да се откроят, да постигнат целта си. Постоянно плъзгане към ръба, отвъд който няма да има друга възможност, освен да се премине до край най-лошия път.
За нас може да бъде утеха, че Русия наистина успя да изложи своите позиции по-рано от другите, включително да отдалечи максимално военната заплаха от своята територия, да осигури сирийския плацдарм в Близкия изток, да стартира редица взаимноизгодни стратегически проекти с конкурентните си партньори и т.н. Така че рисковете за нас наистина са забележимо намалени и има сериозна надежда, че ще успеем някога да играем ролята на мъдрата маймуна, наблюдаваща как тигрите се бият.
И можем да си го позволим - поне в момента - да наблюдаваме и обсъждаме със заинтересован мързел дали този път светът ще успее да избегне нежеланата неизбежност.
Превод: В.Сергеев