/Поглед.инфо/ Русия, Европа и Украйна обсъждат възможността за включване на САЩ в Нормандския формат. Тази гледна точка има както своите плюсове, така и минуси - и за всички участници в процеса на преговори.

Рестартиране?

Голямото се вижда от разстояние. Този общ израз може да се приложи към резултатите от видео срещата на високо равнище на Владимир Путин и Джо Байдън. Самата среща се проведе при закрити врати и пресата не беше информирана за конкретните ѝ резултати, но беше очевидно, че пресата ще разбере за тях дни и дори седмици по-късно - когато споразуменията започнат да се изпълняват.

Очевидно едно от споразуменията е било възможността САЩ да се присъединят към Нормандския формат - четирите държави (Русия, Франция, Германия и Украйна), чиято цел е да уредят ситуацията в източната част на Украйна. Това включване сега се обсъжда в Русия, Америка, Украйна, а също и в Европа. Вярно е, че не всеки говори с радост.

Така Германия и Франция са предпазливи от перспективите за разширяване на Нормандския формат със САЩ. Има няколко причини за това, но основната е субективността. Берлин и Париж гледат на Украйна като на „европейска работа“, един вид пример за лидерство и за двете страни в Европейския съюз. Затова не биха искали да пускат Съединените щати в него.

На теория френско-германската позиция няма да срещне възражения от Москва, защото Кремъл е заинтересован от ефективно разрешаване на украинската криза и от нормализиране на руско-европейските отношения. Има обаче едно важно „но“ – Нормандският формат в сегашния му вид не е в състояние да реши тези проблеми.

Така украинската страна непрекъснато саботира сключените споразумения. Киев няма да изпълни Минските споразумения или да деескалира ситуацията в югоизточната част на страната. Създава се впечатлението, че за ръководството в Киев е доста удобно да продължи да съществува в условията на постоянно напрежение с Москва и гражданския конфликт в Украйна. В отговор руските официални лица казват, че не виждат смисъл от нови срещи в рамките на Нормандския формат – поне докато Киевне започне да прилага договореното с него.

Всъщност Берлин признава, че има проблем. Новият германски канцлер Олаф Шолц обяви готовността си да "възроди нормандския формат", тъй като "презпоследните години развитието не беше това, което бихме искали". Но „не беше това“ и защото Берлин и Париж заеха изключително пасивна позиция. Те не искаха да принуждават Киев да спазва Минските споразумения и споразуменията, постигнати по време на преговорите във формата. Те не искаха - или може би просто не можеха. В резултат на това Киев, чувствайки собствената си безнаказаност, редовно обижда и дори заповядва Германия (по-специално вижте авантюрите на украинския посланик в Германия), а Берлин дори не повишава глас в отговор, камо ли да изгони посланика. Вместо това Германия продължава да преследва класовата солидарност и да се придържа към украинските външнополитически митове (по-специално относно готовността на Москва да изпрати войски в Украйна).

Мотиви и възможности

Демонстративното поведение на Киев се дължи преди всичко на факта, че в Украйна се смятат за пряко подчинени на Вашингтон и се вслушват само в американските съвети. Ето защо, според някои експерти, прякото участие на американците в Нормандския формат ще го направи много по-продуктивен. „По принцип няма противопоказания за участието на САЩ, тъй като те наистина засягат Украйна и от позицията на Вашингтон много зависи в уреждането на украинския конфликт. По принцип, ако САЩ наистина са готови да допринесат, ние винаги сме били отворени за влиянието на Америка върху Киев“, казва Олег Красницки, директор на Трети европейски отдел на руското МВнР.

Въпреки това, преди Съединените щати да се присъединят към Нормандския формат, трябва да се разберат два важни момента: целта на Вашингтон в тези преговори и неговите възможности в тях. Реални възможности, а не митични.

От гледна точка на целта американците могат да саботират Минските споразумения. Ако гледат на Русия като на враг (а всички американски медии и конгресмени говорят за това), Вашингтон може да подтикне Киев да продължи с провокациите в Донбас, както и да се противопостави на всякакви опити на Москва и вероятно Европа да внесат поне малко конструктивност към нормандския формат.

От друга страна обаче целта на САЩ наистина може да е да успокоят ситуацията в Донбас. Не от голяма любов към Русия, а въз основа на националните интереси на САЩ. Америка не се нуждае от възобновяване на военните действия, тъй като това ще доведе или до война с Руската федерация (ако все пак американски войници бъдат изпратени в Украйна, противно на по-ранното обещание на Байдън), или до упадък на престижа на САЩ (тъй като партньорите по света ще видят, че Америка не защитава своите съюзници). Освен това САЩ не се нуждаят от прекомерна ескалация, тъй като това ще изисква по-голямо американско участие в украинските дела и ще отвлече вниманието на Вашингтон от съсредоточаване на ресурси за противопоставяне на Пекин. Следователно САЩ могат да вразумят украинското ръководство и да го принудят да спре провокациите.

Според руския заместник-министър на външните работи Сергей Рябков, Москва все още не разбира дали САЩ са готови да „направят това, което е абсолютен императив: да ограничат клиентите си в Киев и да ги накарат да се придвижат към прилагането на пакета от мерки от Минск." Тук обаче е важно да се разбере още един момент: имат ли САЩ капацитет за такова ограничаване? В Русия е широко разпространено мнението, че Киев слуша каквото му кажат американците. „Ръководството на Украйна е куче на каишка на САЩ”,, казва Юрий Швиткин, заместник-председател на комисията по отбрана на Държавната дума на Русия. В действителност обаче това не е напълно вярно. Първо, защото в американското правителство няма единство – администрацията на САЩ има различни гледни точки за отношенията с Украйна, така че Вашингтон не може да изпрати единен, ясен и недвусмислен сигнал до Киев. Второ, има проблеми, при които убеждаването и дори принудата на Украйна от страна на САЩ не доведоха доникъде. Например в борбата с корупцията, върху която се гради цялата украинска държавност. Минските споразумения също са системен въпрос за украинския елит. Тяхното прилагане неминуемо ще доведе първо до федерализирането на Украйна, а след това и до нейната дерадикализация, в рамките на която сегашният украински елит със своята идеология няма да е особено нужен. Ето защо Киев ще продължи да се съпротивлява на продължаващия натиск на Вашингтон и ще саботира нормандския формат.

Така че струва ли си да разширяваме този формат, ако САЩ в най-добрия случай ще са петото колело в него?

Превод: В. Сергеев